Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

„Няма „Аз“, няма „Имам“, няма „Съм“. Галерия „Академия“, 17.12.2019 – 10.01.2020 г. Участници в проекта: Анжела Терзиева, Божидар Бояджиев, Васил Абаджиев, Виолета Танова, Габриела Петрова, Гергана Николова, Георги Пасев, Елеонора Терзиева, Елза Томов, Емил Желязков, Иван Абаджиев, Иван Костолов, Ива Косева, Лазар Лютаков, Моника Тошева, Петя Димитрова, Симеон Стоилов, Свилена Колева, Юлиан Станкулов, Касандра Йонева и Яамур Тезджан.

„Назоваване на времето и мястото“, самостоятелна изложба на Божидар Бояджиев в галерия „Контраст“, София, 11.06.2020 – 24.07.2020 г.

Винаги съм изпитвал голям интерес към изявите на Божидар Бояджиев. Той е художник, трасиращ ярка, впечатляваща самостоятелна линия в съвременното ни изкуство, която го отличава както от визията, изповядвана от следовниците на традиционните медии, така и от праволинейната стратегия на новоявилите се адепти на концептуализма, насочена освен всичко друго и към омаловажаване на картината с оглед тя да бъде изтласкана от „арт сцената“, за да бъде изтъкнато „правилното“ днешно българско изкуство. Волно или неволно, те изповядват идеологията на модернизма, който вече е част от историята. Но у нас е така – вълните на съвременните течения и насоки често със задна дата, хаотично се застъпват и се догонват, взаимопроникват се, изпълнени с патос в опитите си за преодоляване, за отграничаване. Пита се обаче – на какво и от какво?

Божидар Бояджиев не изпитва никаква необходимост да доказва някому нещо или усилено да надмогва установените граници на видове, жанрове или форми. Разбира се, след концептуализма живописта вече не може да е същата. И ние отлично виждаме това в картините му.

При срещите си с него всеки път се убеждаваме в изключителната му ерудиция, както и във високото му чувство за отговорност спрямо днешния често дезориентиран зрител. Може би тези качества го насочват към желанието да напусне, макар и донякъде условно, познатия терен на типичната индивидуална изява и да потърси други, екипни форми на социализация на продукта и контакти с публиката. Ето защо, без да рискувам особено с екстравагантни сравнения, мога да кажа, че освен ролята на актьор, традиционна за художника, той поема в известна степен и функциите на режисьор. С други думи – нещо като играещ треньор във футбола.

През тази година авторът реализира две много интересни изложби, които не се вписват безпроблемно в обичайния експозиционен поток. Те имат различен характер. Докато първата е колективна (следователно за реализация можем да говорим само частично), втората е самостоятелна.

Първата е наречена „Няма „Аз“, няма „Имам“, няма „Съм“. В нея авторът, освен участник, се изяви и като куратор, една роля, която не е чужда на част от съвременните артисти.

Мотото „Няма „Аз“, няма „Имам“, няма „Съм“ е взето от романа на Самюъл Бекет „Думи няма“ (1949 г.). В текста, придружаващ експозицията, четем, че то е подсказано „от творба на Васил Абаджиев със същото заглавие, представена в Substories през 2009 г. Цитатът може би поставя под въпрос обхватите на егоизма, въстава срещу нагона за притежание и дори отрича смисъла на съществуването. Позицията на Бекет е извисена и дистанцирана до степен да звучи нелогично и налудничаво. Тя задава въпроса какво остава отвъд базовите опори на човешката личност. Всъщност отношението към „аз“ „имам“ и „съм“ е от ключово значение. Големите съмнения са именно тези: съществува ли над Аз, в какво ни въвлича собствеността, от какво ни освобождава и с какво ни обвързва, има ли морални и етически оправдания за екзистенцията?“.

Втората експозиция „Назоваване на времето и мястото“ има връзка с поклонническите посещения на автора на Света гора. Картините са придружени с текстове, които фиксират датата, мястото и съдържат малък коментар. Както той отбелязва, етикетите „дават документално обяснение, но и преобръщат очакването за пълна указателна яснота. Предписанието за разчитане на изобразеното в неговото двусмислие и понякога парадоксалност бих искал да предложа за водещ възглед и дори композиционен похват от характера на образния език... Има и още добавени средства за пространствено фиксиране и озаглавяване в коментирания проект. Това са пряко поднесените за разглеждане административно-пропускателни разрешителни, обективирани като „грамоти“, „визи“ или „документи за самоличност“, позволяващи движение през времената и местата“.

За мен лично тази изложба поставя освен всичко друго един фундаментален проблем. Той е свързан с възможностите на съвременното изкуство за пластическо съвместяване на „несъвместимото“ – от една страна, на трескавото, хаотично и често загубило мирогледни ориентири битие във всекидневието и от друга – на концентрираната моторика на съзнанието, на съкровеното вътрешно пространство на душата, която, както казва Тертулиан, „по природа е християнка“.

Подобни размисли и усещания, произведени от изложбата, намират потвърждение в думите на художника. „Времето и мястото, за които говоря, или по-скоро времената и местата, за които става дума, опират в съзнанието ми и произвеждат смисъл. Водят ме през дебрите на усещанията, през екзалтацията от усамотяването, през приповдигнатото разбиране за тленността. Търся утеха в изображенията. Уповавам се на тяхната атмосфера и дух, тяхната цветност и неопределена същност. Нека те да бъдат моите слабости, моите защити, моите надежди, моите страхове и моите убежища.“

Нашият разговор естествено се ориентира около изложбите, но както и при предишни случаи, когато сме имали възможност да беседваме, неусетно напуска конкретната проблематика, заложена в тях.

Чавдар Попов: В съвременното изкуство често се срещаме с различни случаи, при които артистът освен индивидуалната си изява в една или друга форма (независимо дали става дума за картина, инсталация, пърформанс, фотография, или за нещо различно) сякаш изпитва необходимост – нерядко – да поеме и ролята на куратор. В изложбата в НХА, състояла се в края на миналата и началото на тази година, освен участник сте и куратор. Кое точно ви мотивира да бъдете куратор? Защо понякога се случва така, че на художника като че ли не му е достатъчно просто да покаже, да участва в някаква експозиция?

Божидар Бояджиев: Това смесване или смяна на ролите се появи още през 90-те години. Когато отпаднаха регламентациите от предишната епоха, няколко изкуствоведи с вече утвърдено име решиха да станат артисти. Казвам артисти, а не художници. Художник звучеше някак си обвързано с образователен ценз, сиреч – учил си живопис, ставаш живописец, тоест художник, учил си за изкуствовед, ставаш изкуствовед и т.н. Какво си учил, вече като че ли не беше чак толкова важно. Имаше значение какво ти се прави и дали имаш самочувствието да го направиш публично достояние. Строго определената професионална подготовка дори се приемаше негативно. На втори план оставаше въпросът дали това, което правиш, струва нещо. Междувременно компетентният и уважаван критерий беше ерозиран от тържеството на масовата култура. Критиците бавно изчезнаха и на тяхно място дойдоха журналистите, за които направо не ми се говори. Та тези няколко изкуствоведи (с които бях и съм в чудесни отношения и които уважавам заради качествата им), след като станаха артисти, станаха и всичко останало. Опортюнизмът тържествуваше. Възможностите за взимане на инициативата бяха обективно налични и всички тръгнаха да осъществяват кариерите си против конвенциите и в услуга на собствения си успех и на своите собствени нужди. Художниците не останаха по-назад. И на тях им се приискаха нови балтони и дори направо шинели. Защото да си куратор, означава покрай всичко друго и форма на власт.

Днес съществува една категория млади и не чак толкова млади куратори, които упражняват и се наслаждават на тази власт, пред която художниците с трепетливи душици застават мирно и чинно.

Какво да кажа за себе си на фона на тези разсъждения? Не се смятам за куратор, макар че тези, които са куратори, настояват да се определя като такъв. Повече ми харесва хибридната форма на „организаторче“ на някаква артистична воля, която устройва както мен, така и колегиалния кръг, с който работя. Ако бях само куратор, щях да имам златни пръстени и поведение на синьор от последна инстанция, а аз уважавам художника и приемам по-скоро да служа на някаква група, идея, на конкретен проект и на себе си, разбира се.

Ето че съм принуден да използвам клишетата от „новояза“ (перифраза на Оруел) на днешния ден и без да искам, да трябва да говоря за „проект“. Та проектът „Субистории“, чиято шеста версия се състоя през декември–януари 2019–2020 г. и носеше заглавието „Няма „Аз“, няма „Имам“, няма „Съм“, беше колективно дело. Голямото тичане, разбира се, беше за моя сметка. Не бях само „куратор“, но и многорък Шива, който се грижи за финансирането, „пиара“, откриването, техническата част, public relations и туроператорството, тоест социализацията на изложбата, осъществена през артистично екскурзоводство. Не на последно място – и за собственото си артистично участие, естествено. Но все пак в ключовите моменти се намесваха колегите. Например подреждането на изложбата в галерия „Академия“ беше тяхно дело.

Следва въпросът: не може ли да има разделение на труда, не може ли някой друг да работи за нас, художниците, а ние само да си гледаме работата? Е, не може. Няма ги тези други хора, няма ги тези „куратори“, които биха взели инициативата в ръце вместо нас. „Куратори“ трябва да си бъдем ние, художниците. Трябва да се оправяме сами. Трябва да се самоорганизираме.

Тази година Господ даде да осъществя още един „проект“ в частната галерия „Контраст“, озаглавен „Назоваване на времето и мястото“ и поднесен под формата на самостоятелна изложба. Някой ми каза: „Отдавна не сте правили самостоятелна изложба“. На това отговорих, че предпочитам проектите и че в този случай също е така.

Чавдар Попов: И в двете изложби, които коментираме, са налице отправни точки, които в единия случай се инспирират от нещо прочетено, нещо видяно, нещо свързано с определен литературен, исторически или общокултурен източник (като начален импулс). Бихме ли могли да твърдим, че това е някаква особеност, характерна за част от т.нар. „постмодерна ситуация“ или може би вече „пост-постмодерна“ (?), при която значителна част от художествената продукция се базира върху перифразата, коментара, рефлексията върху други творби, други културни продукти, върху масмедийните канали или историческите свидетелства и наративи?

Божидар Бояджиев: Да, така е. Но не е ли винаги така? Художникът не отразява ли дразнителите от околната среда, не реагира ли на резултатите от „битката на всички срещу всички“? Да, чудовищната роля на медиите днес е свръхфеномен, който има значение и импакт върху тях. Художникът може да бъде лесно подведен при днешните обстоятелства. Всичко зависи от него и от това колко му е акълът. Често пъти имам разговори с моите студенти на тази тема. Те посягат към милиардите изображения в интернет без никакви скрупули и предпазливост. Упражняват ли при това положение посегателство върху чужд авторски труд, или пък, ако той е свръхизобилен в количествено отношение, този труд вече престава да бъде авторски и това ги освобождава от професионална етика и морал? Може ли да се краде от интернет и това изобщо подлежи ли на санкция? И изобщо изкуството може ли да бъде нещо отделно от масовата култура? И след като даден автор „цитира“ и „заема“ на поразия, не приема ли той да бъде направо форма на масова култура? Има ли вече „високо изкуство“ и идеята за него не е ли направо несъстоятелна и ирелевантна? Днес например силно се затруднявам да обясня какво е масова култура и даже кич, тъй като младите вече са закърмени с това и не разбират какво му е толкова лошото на сегашното устройство на нещата. Изглежда, че някога екстравагантната идея за срастване на изкуство и живот, която е принципен нонсенс, се осъществява и нищо не може да спре тържествения ход на тази глупост.

Чавдар Попов: Струва ми се, че в съвременното изкуство значителна роля играят словесният коментар, артикулирането на определен възглед, определена концепция, без чието оповестяване самият опус на художника няма да прозвучи с необходимата степен на пълнота. Тези особености напомнят онова, което преди години един от известните американски критици, Артър Данто, формулира като създаване и доизграждане на необходимия семантичен контекст на творбата. Иначе как да отличим една стандартна Brillo Box от опуса на Уорхол? И в двете експозиции, за които говорим, фигурираха текстове. Каква е ролята им в цялостното въздействие и възприемане? Защо все пак са нужни?

Божидар Бояджиев: Естествено е художникът да иска да бъде разбран. Дори да бъде разбран „правилно“, тоест както е според него. Вербалните обяснения целят това. Заявяването на водещия възглед и на основните тези подпомагат „КПД-то“ на произведението или изложбата. Но тези услужливи по отношение на публиката жестове вече не спасяват положението, тъй като четенето не ѝ е приоритетно. Особено ако текстът е претенциозен, неясен и несъстоятелен. Дори и аз вече не чета текстовете. Дразня се от това, че ми се губи времето, толкова повече че съм любопитен, добронамерен и дори средно интелигентен. И това ми са струва предостатъчно, за да се оправя и без напътствия с някаква художествена ситуация. Ето защо все още пиша текстове, но най-вече ги преразказвам и доразвивам в пряк разговор със зрителя, тоест прибягвам до друга тактика в усилията си да спечеля така жадуваната и все по-трудно постижима публика. Цели класове от художествените училища и цели курсове студенти се възползваха от моите ежедневни и предварително анонсирани „дежурства“ в галерия „Академия“ по време на „Няма „Аз“, няма „Имам“, няма „Съм“. Давах всичко от себе си, за да ги преведа през изложбата по моята орбита, разбира се. Изборът на пряка релация с посетителите, които са най-различни, е часът на истината за човека на изкуството. Тази релация го прави сладкодумен разказвач, адвокат на самия себе си, полемичен събеседник или просто слушател на отсрещна гледна точка.

Повече от месец от това тежко лято на 2020 г. посветих на най-различни хора, лично поканени и зачетени подобаващо, за да изслушат „разказа в картинки“ за моите лични обсесии и маниакалност в светлия и без прашинка оборудван салон на галерия „Контраст“, докато там течеше „Назоваване на времето и мястото“.

В епоха на fake news и на подривни манипулации, извършвани в името на спорни цели, всякакъв вид тарикатлъци отстъпват пред истината на пряката словесна среща очи в очи с посетителите. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че в нашите условия този подход към публиката си остава мой патент.

Чавдар Попов: Само две думи в заключение относно текстовете. Мнозина се увличат в неясно философстване, от псевдоесеистика, пронизана от баналности, от клишета и от „общи места“ (например от типа на твърдението, че „животът е сложно нещо“), които в крайна сметка не ти казват нещо конкретно за дадената артистична изява. И тук следва да присъства необходимата хигиена, която е нужна изобщо в социалните взаимоотношения.