Николай Петков

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Между Изтока и Запада

Трябва да призная, че това е една от малкото книги, която бих искал да е написана от мен. Но както би казала баба ми: „Бая сол ще трябва да изядеш, за да пропишеш така“. Всъщност дори и да изям поморийските солници (барабар с бургаските), пак няма да имам този късмет. Защото с привидно скромните 252 страници текст книгата „Латински смутители в Константинопол“ смущава с ерудиция, близка да невъзможната. Затова опитът за преразказ би бил безподобна глупост. [...]

Статуите на Дедал

Внуши, че щом дядо ѝ е свещеник, и тя трябва да проповядва. Винаги! Навсякъде и на всички! Вярваше, че благочестието я прави умна и красива (ех, тази калокагатия), и понеже не бе лишена от чар, момчетата не спираха да я търсят. С времето състудентите ѝ започнаха да си представят, че любовта им към Соня не може да не е божествена, че когато пиеха чай и я слушаха как говори за равноапостолната Текла, за девицата Юстина или за св. Екатерина, самите те също са на прага на светостта. [...]

Схолии върху борбата с времето

Сигурно е важно, че книгата за разкаянията и утешенията на Цочо Бояджиев започва с три празни страници. Една бяла и две сиви. Не знам тайната на този символ. Може да е намек за дългото безмълвие, което според мъдреца от Самос трябва да предшества всяко философстване. А може би това са белите и сивите пътища, по които шества Парменидовата колесница. Или е апейронът, който никой стих не може да обхване, защото е по-стар от стихиите. [...]

Опити върху „Черно“

Добре известно е, че колкото черното е по-истинско, толкова по-малко то излъчва. Образи и ритъм, смисъл и културни диалози… влияния, школи и традиции, всичко се абсорбира. Любезният читател остава пред книгата и не подозира, че я държи в ръцете си. Чете я, но всъщност чете себе си… защото книгата я няма. Тя е в Черното и тегли драгия зрител именно натам. Затова и поезията на Илко Димитров е някак апофатична. По-лесно е да кажем какво не е тя. [...]