Български  |  English

На войника - мир

 
Дай на гладния хляб, на жадния вода, на болния здраве…
 
Най-доброто, което можем да предложим на войниците, недоживяли края на войната, е мир. Мир на паметта им. Мир на наследниците им. Вместо това, упорито раздухваният конфликт между отдавна разрушения мемориал на загиналите от 1ви и 6ти пехотен полк и наскоро разрушения монумент на 1300 годишната история на страната, за която са се пожертвали, придоби осанката на паметник. На разрушението,… и то си има радетели.
Дори и в най-разгорещените спорове за отношението към паметниците няма гласове, оспорващи почитта към войника. Задължени сме на загиналите. Тяхното несъстояло се бъдеще е цената на нашето настояще. Едва ли някога ще им се отблагодарим напълно. Точно затова продължаваме да опитваме.
Няколко месеца след разрушаването на “1300 години България” бронзовата лъвска фигура с картата на Велика България от някогашния Войнишки мемориал е монтирана на същото място. За политическо благозвучие територията на картата бива наричана “българската екзархия” или “българското етническо землище”. Като че ли военните мемориали имат духовни или академични цели. Мемориалните плочи с имената на загиналите ги няма. Паметникът беше открит със заупокойна литургия навръх Архангелоова задушница. Без мемориалните плочи, обаче, единственото “надгробно” съдържание на мястото е нехайно погребания каменен лъв от криптата на “1300 години България”.
Ненужно създаденото идеологическо противоречие между два национални паметника оспорва правата върху мястото, търсейки основание във времето. Войнишкият мемориал е бил там пръв, значи негов е “парцела”. Пагубното за обществения дебат е търсенето и създаването на аргументи единствено в подкрепа на предварително формулирани заключения.
Местата на Войнишкият мемориал и “1300 години България” са в близко съседство. “Възстановеният” лъв е приплъзнат с необходимия брой метри за да превърне заблудата за “точно същото” място в реалност. Противниците на “1300 години България” виждаха доказателство за варварски подход в нарочното му ситуиране точно на същото място въпреки огромното свободно пространство наоколо. Какво ли мислят днес за “нарочното” и “точно същото”?
Напълно в крак с епохата на алтернативните факти твърдим, че “каменният” (dnes.bg) лъв, с картата на “Санстефанска” (dariknews) България се е “върнал пред НДК” (многобройни медии). Вярно, че преди не е бил пред НДК, но така е с пътуването във времето. Уж си на същото място, но всичко е толкова различно, че е нормално да си загубен и объркан. И така, настояваме, че великите ни предци някъде в отвъдното благосклонно наблюдават поставянето на лъва (bTV). Без да се питаме как са гледали предците ни на фигурите на Кирил и Методий при разрушаването на паметника “1300 години България”.Подчертаваме доброто състояние на 80-годишния бронзов лъв. Думам ти дъще, сещай се снахо. Търсеният контраст в “състоянието” е очеваден, но състоянието на демонтираните бронзови фигури на “1300 години” е също толкова добро, нали? Нищо, пак се сещай. Инсинуациите не са факти, лъжа няма. Целта оправдава средствата. Нашата цел и нашите средства, глупако! Други няма.
В неизменно накъсаната на черно-бели ивици история на България цветовете се сменят, поляризацията остава. Нюансите са елитарна залъгалка, мнозинството е добре тренирано: “който не е с нас, е против нас”. А войниците - те са изнесли на гърба си и белите, и черните войни. После са гледали как черното става бяло. И обратно. И отново. И още веднъж - окончателно. След това - за последно. Да, вярно, много стана, но няма как, днес трябва да възстановим потъпканата вчера справедливост. Как? Очевидно е - онзи ден всичко е било прекрасно, вчера стана страшно. А утре? Стига с това утре…Последователни сме - утре пак ще кажем същото: “онзи ден е бил прекрасен, вчера ни объркаха…, затова днес нямаме избор: отмъщаваме на вчера заради онзи ден.” Войниците мълчаливо чакат да наредим черно-бялата ни споделена история в клавиатура. Ние, наследниците им, сме хипнотизирани от черно-белите ивици. Редим ги и ги пренареждаме: вчера мишена…, днес баркод... Утре? За да засвирим утре на клавиатура, трябва да започнем да я подреждаме днес.
Комунизмът предпочиташе да премълчава неудобните войни. Покрай войните и войниците се оказаха неудобни. Да бяха станали неудобни на властта навреме, преди да ги изпратят на фронта, преди траура… Няма как, да не забравяме, тогава черното още е бяло. Безброй доброволци се стичат да помогнат на съотечествениците зад граница, призовани от националната кауза. Борят се лъвски срещу други войници, отстояващи своя, по същество идентична, но по посока антагонистична на нашата национална кауза. Живи и мъртви ведно осъществяват националната катастрофа. После - пак “национален идеал”. След това - пак национална катастрофа. После - нека забравим катастрофата. След това - да си припомним великия национален идеал. Бяло, черно, бяло… За войниците черно-бялото е задължително. Това е значението на фронта: отсам - бяло, оттам - черно. Но защо ли след битката жертвите не са ни черни, ни бели, а все хора, загинали без време. Черен е траурът, бяла паметта. И отсам, и оттам, без фронтова линия разлика няма. Време е да отзовем загиналите от фронта на политическите катастрофи. Черна е била съдбата им, това не можем да поправим. Да светне в бяло признанието ни - това зависи от нас.
Мемориалът на 1ви и 6ти пехотен полк е открит през 1934 година лично от цар Борис. Връзката с монарха дълго време се считаше за идеологически, та дори и морален недостатък. Фашизъм, царизъм и гнила буржоазия - какво да говорим повече. Междувременно научихме, че всичко създадено по времето на комунизма е насилствено, безнравствено, дори неестетично. Днес цар Борис е светец и герой, радетел на Велика България. Утре?
Едно от най-големите постижения на цивилизацията е стремежът към обективност. Проучването на фактите изисква повече усилие от емоционалното пристрастие към “нашата” кауза. Голямата опасност от обективното проучване на не-нашите каузи, е в ерозията на убеждението за абсолютна правота и превъзходство над “другите”. Голямата полза е, че разумното отношение към противоречията разкрива допирни точки, решава конфликти, изтрива фронтови линии, милее още повече за живота на войника, отколкото за смъртта му.
Логиката в избора на място за мемориал на 1ви и 6ти пехотен полк през 1934 е разположението на Витошките казарми. Използвани са три П-образно разположени калкана на казармените бараки. По това време числеността на Българската армия е силно ограничена от Ньойския договор. Следвайки неутрален курс, страната ни сравнително успешно се справя с последствията на Втората Национална катастрофа, наложили строг финансов режим за изплащане на репарациите. В тези условия не е изненадващо скромното изпълнение с мазилкова архитектура и емайлирани плочи (познати от уличните табелки) с имената на загиналите. Пред челната южна стена е поставена бронзова фигура на лъв с картата на Велика България. Дори при така заявените териториални амбиции, в условията на неутралитет и последователната в този период политика за мирно решаване на териториалните проблеми, можем да повярваме в искреното желание за отдаване на почит към жертвите на катастрофалните войни. Преди да изпаднем в носталгично умиление, да споменем все пак, че големите надежди за мирно преразглеждане на границите в последвалите години разчитат на подхода и успеха на Мюнхенското споразумение. Напълно в духа на времето, един от надписите над трите стени чества “самопожертвалите се храбро в предана служба на Царя и Отечеството” (в този ред). Съвременните вестници определят мемориала като “паметни плочи на Железната дивизия”, а откриването му съвпада с честването на 50-годишнината от създаването на 1ви и 6ти пехотни полкове. На откриването присъства и краткотрайният министър-председател Кимон Георгиев, бивш командир на 6ти пехотен полк. Оглавяваното от него правителство вече е разпуснало Народното Събрание, забранило партиите, профсъюзите и печатните им органи, и приело поредната поправка на печално известния Закон за Защита на Държавата, както и две Наредби-закон към него. Ще минат обаче още години преди Владимир Заимов, Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов и още петдесет осъдени на смърт по силата на ЗЗД бъдат разстреляни на Гарнизонното стрелбище в същия казармен комплекс. Присъства и военния министър Пенчо Златев, когото Кимон Георгиев по същото време неуспешно се опитва да отстрани. Не след дълго Кимон Георгиев ще бъде отстранен от поста си и Пенчо Златев ще оглави следващото правителство за около три месеца. След прерязването на лентата, тази задружна компания, отговорна за държавното управление, почита събитието с празнична вечеря в Царския Дворец. Разбира се, какво по-подходящо място в безупречната демокрация на България от 30-те години? Да се надяваме, че и в казармите е имало достойно за случая тържество.
Потвърждение за действаща демокрация е възможно да има в лицето на проектанта на Войнишкия мемориал. Александър Обретенов е активен комунист, член на БКП от 1931 година и, въпреки това, щатен архитект в Софийския Гарнизон от 1932 до 1934 година. Не е известно защо е напуснал, дали политическата му активност е била известна на работодателя му и как точно е стоял въпроса с деполитизацията на армията за проектантските длъжности. Има основания да предполагаме, че възложителите на мемориала не са положили особени усилия при избора на архитект и проект. Щатната проектантска амбиция изглежда скромна, което в случая не е лошо. Мемориалът е внушителен с размерите си и скромен в естетическите постижения. При отсъствие на големи жестове, на преден план излизат плочите с имената. Всичко това е подходящо за войнишки мемориал, особено след две национални катастрофи. Въпреки конкретните имена, или по-скоро заради големият им брой, събирателното въздействие наподобява паметник на незнайния войн. Същевременно близките на загиналите имат възможност да намерят личните плоча на лишените от гроб войници. Със скромни средства са задоволени разнородни важни нужди.
Жалко е, че арх. Обретенов не е вложил повече усилия в пропорциите на мемориала. Калканите на казармените бараки са даденост, но пиластрите, пропорциите на полетата между тях, и архитектурните детайли би трябвало да са били в неговите ръце. Концептуално паметникът следва установена традиция на военни мемориали в други части на Европа, с които Обретенов вероятно е бил запознат от следването си във Виена. Не можем да сравним мемориала с други проекти на същият автор, тъй като такива не са известни. Самият Александър Обретенов е оставил следа в социалистическа България като партиен функционер в областта на изкуството, радетел на марксистко-ленинската естетика (каквото и да означава това словосъчетание), редактор на списанията “Архитектура” и “Изкуство”, съосновател и пръв главен редактор на вестник “Народна Култура”.
При липсата на обществен дебат за съдбата на Войнишкия мемориал в следвоенна България, днес знаем малко за съображенията, довели до разрушаването му. Ако приложим днешната логика на градското управление, оказала се неоспорима по отношение на “1300 години България” можем да кажем, че “мемориалът е проектиран без конкурс, построен с подръчни материали - очевидно не е бил достатъчно важен, за да се използват по-солидни каменни или бронзови плочи. Авторът е освободен от длъжност скоро след приключването на проекта. По време на бомбардировките мемориалът не е опазен от гражданите и едва десет години след откриването вече е непоправимо повреден. Не е правен основен ремонт дори по времето на царизма. След преместването на казармите остават само калканите, които конструктивно никога не са били предвидени като самостоятелни съоръжения. Не е намерена надлежната строителна документация за тази намеса, което означава, че недоразрушените калканни стени на преместените сгради на Министерството на Отбраната са незаконни. Мястото става свърталище на комарджии, известно като “Монте Карло” (Монтето). Застрашени са безопасността и морала на пушещите зад стените гимназисти и на катерещите се да драскат по стените деца. Останките от мемориала са демонтирани през 1980 година, при подготовката на важен инфраструктурен проект, подобряващ живота в столицата и предвиденото облагородяване на терена пред новопостроения Народен Дворец на Културата. Плочите с имената са реставрирани и съхранени в Националния Военно-Исторически Музей.”
Непочтително, нали? Тенденциозната употреба на привидно неутрален чиновнически жаргон за омаловажаване както на значението на мемориала, така и на нехайното му стопанисване е непочтителна към който и да е паметник. Неуважението към един паметник е обидно за всички паметници. Затова, да започнем отначало.
Войнишкият мемориал, построен в период на неутралитет, само след десет години губи една от трите си стени при бомбардировки в следващата война. Скоро след това настъпва ерата на комунизма. Вече разрушената стена с надпис “На самопожертвалите се храбро в предана служба на Царя и Отечеството” не бива възстановена. Пострадалата от войната София има други приоритети. За комунистическият режим по-важни са паметниците на жертвите на фашизма, на Съветската армия и на идеологическите вождове. Лъвът, държащ разноименната карта на България, е подходящо настанен пред входа на НВИМ. След отпадането на военната функция теренът е предоставен за културни дейности. При разрушаването на казармите мемориалните стени са запазени. Печелившият проект за опера от конкурса през 1972 година остава нереализиран. Тихомълком още една стена изчезва. В края на 70те години казарменият терен е определен за Народен Дворец на Културата. Останалата челна стена е професионално заснета, преди да бъде разрушена. Плочите с имената са свалени от нея и предадени на НВИМ.
Войнишкият мемориал понася множество удари от съдбата: бомба, пренебрежение към историческия период, с който е свързан, злокобната репутация на стрелбището на 1ви и 6ти пехотен полк, преместване на казармите, неугледността на калканите, останали без сгради, промяна на характера и функцията на средата, и, накрая, разрушаване. Това е предостатъчно реално страдание. Ненужно е да добавяме измислени врагове и несгоди. Голямото нехайство на народната власт е в забавянето на окончателното решение за поставяне на осиротелите паметни плочи в подходяща среда. Голямото нехайство на демократичната власт е дългото отлагане на изпълнението.
В края на 80-те години (същевременно края на комунистическия режим) най-после е налице подходящо място, одобрен проект, обещание за финансиране от Министерството на Отбраната, разрешение за строителство. Първата копка се оказва единствена. През последвалите години изтеклото разрешение за строителство е подновявано, обсъждани са други места, правени са други предложения, други първи копки, други обещания, други отлагания…Междувременно законодателството, засягащо паметниците е променено и желанието на Министерството на Отбраната да финансира мемориал, който ще бъде общинска публична собственост изглежда разбираемо намаляло.
Макар днес лъвът да е “върнат” пред НДК в неумело подобие на първоначалното му разположение, одобрен проект за Войнишкия мемориал все още няма. Липсата на план оставя много въпроси без отговор. Точно на старото си място ли трябва да бъде мемориала или точно на мястото на другия паметник? Разликата не е голяма, но упоритото настояване, че това е “точно същото място” е озадачаващ огледален образ на алкохолната интоксикация : в опиянението от възстановената историческа справедливост мястото е едно, но колкото по-трезво гледа човек, толкова по-ясно вижда две. Засега няма добри предложения за характера и функцията на задната страна на предвидените за възстановяване стени. Пушещите гимназисти отдавна не се крият. За разлика от паметника “1300 години България”, който няма гръб и гледа във всички посоки, Войнишкият мемориал загърбва средата си почти околовръстно. Това е логичен подход към възпоминателната функция. Нелогично е разполагането на подобна самовглъбена композиция на произволно място в отворено градско пространство. Инициаторите на въстановяването на мемориала в автентичния му вид всъщност имат предвид нелепо отрязаните от казармите калкани. Удобното във “връщането” на лъва при липсата на конкретен проект за Войнишкия мемориал е във възможността за поддържане на разнородни версии. Възстановения мемориал ще бъде автентичен и същевременно променен, едновременно на мястото на “1300 години България” и на старото си място, хем вписан в средата, хем със загърбили обкръжението си стени. Същевременно липсата на проект прави професионалната критика на качествата му невъзможна. На политиката й е удобно в сферата на нереалното. На архитектурата не.
Освен местоположението и автентичния вид, още по-важен елемент при възстановяването на мемориала е…ммм…паметта на войниците? Стига вече с това настояване! Някой ден ще обявим конкурс. Сега първо да усвоим мястото, да облагородим терена, да поставим лъва… Лъвът с картата на Санстефанска България. Не е точно тя, но звучи добре. Все едно дали е землище или екзархия, важното е, че е по-голяма от действителната българска територия. Велика България, значи. Нали затова са загинали?
Да се откъснем за момент от емоцията на “нашия” национален идеал и погледнем други безнадеждни начинания. Доколко ни изглежда логично да почитаме паметта на немските войници със символи на хилядолетния райх и карта на окупираните територии? Точно защото е вероятно войниците да са били искрени в предаността си към фюрера и родината, затова е време да освободим паметта им от агресивната амбиция на войната. Това се отнася и за нашата история, и за нашите войници. Миражът на “Велика България” е причината за смъртта на много от тях. Това не можем да променим. Цял век след гибелта на войниците, паметните им плочи още не са намерили място в София. Това можем да поправим. Да побързаме! 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”