Български  |  English

Встрани от каноните

Следя развитието на Яна Добрева и всяка нова нейна
пиеса ме радваше с успеха си. Не съвсем същото се получи с последната
й творба. "Когато си тъжен, яж сладко" хем ме беше спечелила
с "нещата от живота", които бяха вътре в нея, хем по
някакъв начин стоеше встрани от представата ми за театрална пиеса.
Трябваше ми време, за да осъзная, че това "встрани"
всъщност е нейната освободеност. После Явор Гърдев (а и не само
той) заговори за "текстовете за театър" и за това, че
днес те са по-силната провокация. И нещата си дойдоха на мястото.
Във века, който си отива, изобразителното изкуство си позволи
бягство в абстрактното, а музиката опита езика на атоналността.
За драматургията аналог са абсурдистите. А във века, който идва,
накъде? Дали текстовете за театър не са възможният отговор? Няма
да намесваме астрологията, която на свой ред смята, че всичко
старо е изчерпано и изкуствата се намират в зората на нови процеси,
които не ние ще доживеем да проследим и осмислим. Сега е 1997
година и Варненският драматичен театър играе "Когато си тъжен,
яж сладко".


Творбата е изградена от монолозите на четири жени,
събрани на едно място и отдалечени една от друга по съдба, възраст,
манталитет. Продължителното усещане е, че разговарят със себе
си. Че не могат да се чуят. Всичките са наранени - някъде, някога,
от някого. Изживяват болката затворени в себе си. Знаят какво
не искат от живота. Но това е твърде малко и те се разкъсват от
тази недостатъчност. Постепенно се промъква времето, от което
нататък осъзнават и какво искат. Защото осъзнават раните, които
самите те са причинили. Прецизната режисура на Илия Добрев постига
акустиката в сценичното пространство, стопява разстоянията между
героините. Уж изолираните монолози се кръстосват, пресичат се
съдби, възрасти, манталитети. Усещането у зрителя е променено:
Този огромен свят, в който сме осъдени да живеем, е малък за човека.
Трябват му и други светове и някаква друга действителност, иреална
и реална. Жените са обладани от нуждата да я намерят и тяхната
обърканост (и лудост може би) е всъщност лутане по пътищата към
нея. Колцина ще я намерят? Има ли я въобще? Или смисълът е в търсенето?
В "небето" с цялата му отдалеченост, която ни предизвиква
да предприемем дългото пътуване?


Темата за небето (или Бога), която облъхва всичките
пиеси на Яна Добрева, не е тема религиозна. Да достигнеш небето
според авторката означава не да се отдалечиш от земята, а да стъпиш
по-здраво на нея. Това може да бъде "прочетено" по два
начина - като надежда и като илюзия. Прочитът определя тона на
спектакъла. Илия Добрев предпочита надеждата. С нея е белязано
и талантливото изпълнение на Юриана Траянова, Дафинка Данаилова,
Илияна Даскалова, Юлияна Чернева и Милена Кънева, за които типът
драматургия не се е оказал препятствие.


още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”