Български  |  English

Стоян Сотиров - живот без бягство

Деветдесет и петата годишнина от рождението
на художника Стоян Сотиров бе отбелязана с експозиция от негови
творби в малкия салон на Софийската градска художествена галерия.
Предстои те да бъдат показани и в ХГ "Стоян Сотиров"
- Благоевград. Покрай останалите по-шумно рекламирани изяви в
изложбения живот на столицата, тази изложба се появи като неочакван
сполучлив контрапункт. Скромна като амбиция, но с характерни акценти,
тя удивително подхожда на възприятията и спомените ни за Стоян
Сотиров - лаконичен, точен и сдържан. За разлика от често срещаната
практика, ретроспективните изложби да показват максимален брой
творби, всевъзможни гледни точки и аспекти, в експозицията на
Стоян Сотиров срещаме друг подход. Камерният характер, подборът
на картините - малко познати, или пък съвсем неизвестни, предимно
от последния период, създават усещането, че творецът е сред нас
и това е негова поредна изложба. Отсъствието на парадност ни помага
да заличим в съзнанието си понятията за границите във времето
и пространството: "тук" и "отвъд", "сега"
и "завинаги" се сливат, за да усетим още по-осезаемо
близостта на художника, претворил простите и истинските неща.


Стоян Сотиров има забележителна житейска и творческа съдба. Още
през 1934 г. Сирак Скитник, известен с безпогрешните си прогнози
за младите, току-що встъпващи в художествения живот творци, пише
в брой 1 на сп."Българска реч": "В сегашните работи
на Стоян Сотиров личи дарование, нежелание да се бяга от трудните
задачи, познаване и чувстване на материята".

Това е много точна оценка за художника, останала валидна за целия
му творчески живот. Стоян Сотиров завършва с отличие живопис в
Държавната художествена академия през 1928 г. при проф. Стефан
Иванов. Той е и един от основателите през 1931 г. на Дружеството
на новите художници и негов дългогодишен председател. Десетилетието
на 30-те години е едно от най-плодотворните за художника - белязано
с възторзите на експерименти, на откриването на собствен почерк,
на собствена "звучност" в богатата палитра на Новите
художници.

Особен интерес представляват писмата до художничката Мара Цончева
от 1933/1934 г., когато тя е учителка в Бургас и в Карнобат, а
Стоян Сотиров е в София и пише за живота в Дружеството на новите,
за изложбите. Тези оценки за изкуството издават много високите
критерии на автора им. Така например за първата изложба на Сирак
Скитник от 1933 г. той пише: "Един художник, който може да
ни отсрами пред всички народи. Преди всичко се хвърля в очи голямата
култура на Сирака.(...) Изобилства също и много поезия. Той е
виртуоз в четката и ножа, а боята му е симфония, такъв финес в
колорита. Тонът е плътен и сложен - резултат на голямото чувство
на художника. (...) Такава изложба трогва до зашеметяване. Излизаш
си убит и възроден едновременно. Така е, когато има изкуство."


В друго писмо от 1933 г. срещаме искрения отзвук от първата среща
с творчеството на Кирил Цонев, току-що завърнал се от Германия,
Мексико и Куба със славата на майстор от европейска величина.
Стоян Сотиров го оценява много обективно и без предубеждения:
"Изложбата на Кирил Цонев заслужава всичкото внимание. Той
интригува с нещо ново наистина. На пръв поглед не представлява
нещо особено. Но сетне виждаш все повече и нови качества. Качества
на един културен художник. Има усет, но може да се каже, че повече
е разсъдъчен. После постиженията му са много пръснати. Не е цялостен.
В портрета е малко по-добър, но и в пейзажа обещава. Техниката,
както и боята му са твърде разкъсани. В сюжетността е универсален.
По всичко личи, че сам за себе си още не е уяснен. Всичките му
работи са правени вън от България и това го прави доста интересен."


Съвсем друг е емоционалният регистър, с който са предадени впечатленията
от изложбата на Бенчо Обрешков през 1934 г.: "Най-хубавата
изложба, която е ставала у нас от български художник. Такова богатство
на бои, така свободно, волно и все пак с мярка изсипани по платното,
които те хващат веднага - така галят и сгряват. Карат те да живееш
и да се радваш на живота. Най-важното качество у Обрешков - жизненост."


В тези писма, чийто автор израства пред нас и като задълбочен
и емоционален критик, като естет с широк поглед по отношение на
проблемите на пластическия език, се прокрадват и самокритични
оценки. Стоян Сотиров е безпощадно самовзискателен. Като резултат
от постоянните търсения и упорита работа се появявавт творбите
му, белязани от новаторския дух на пластическата култура на 30-те
години. Предметният стил при него е още по-лаконичен и монументален,
в картините е спотаена особена мъжествена сила и сдържаност. Компактност,
синтез на формите, изградени със скулптурна категоричност, оригинални
ракурси и избор предимно на висока гледна точка, пестелив, точно
намерен колорит - това са характерните белези на стила му в този
период. "Безработен миньор" - 1928 г., "Обяд"
- 1929 г., "Саксофон" - 1935 г., "Почивка"
- 1936, "Розоберачки" - 1936 г., "Циментоносачи"
- 1936 г., "Фургони" - 1936 г., "Изоставена"
- 1937 г., "Портрет на момиче в зелено" - 1938 г. и
др. се превръщат в еталонни постижения на българската пластическа
култура, а за "Портрет на момиче в червено" художникът
получава сребърен медал и грамота в международното изложение в
Париж през 1937 г. За съжаление, много от тези работи са унищожени
по време на бомбардировките в София през 1944 г. и по-късно художникът
прави техни варианти-повторения (дори творбата, останала на статива
на художника и работена до последния момент, е отново "Фургони").


През 1939 г. Дружеството на новите художници организира честване
на 100-годишнината от рождението на Сезан и издава юбилеен вестник,
а председателят на дружеството Стоян Сотиров пише встъпителната
статия. По тово време (а и в по-късните периоди) художникът е
зает с усилена организационна работа, чиито резултати са били
винаги по достойнство оценявани от неговите колеги.

Едновременно с творческата дейност, Стоян Сотиров е безрезервно
отдаден на борбата за нов обществен ред. За революционна дейност
е арестуван и съден по процеса на ЦК на БКП през 1942 г. (заедно
с Никола Вапцаров, Антон Попов и др.). До края на 1943 г. той
е интерниран в "Гонда вода", "Кръсто поле"
и "Свети Кирик" и донася оттам над 200 рисунки, запечатали
живота в лагерите.

Тези две страни от натурата на Стоян Сотиров - творческата и революционната
- са равностойни по сила и неизменнни в целия му живот, независимо
от обстоятелствата и условностите. С тях той никога не прави компромиси.


Периодът от 1944 до 1961 г., известен като култовски период, или
като период на социалистическия реализъм - а в същността си период
на принизени художествени критерии, на господството на натурализма
- се явява за българското изкуство пробен камък за поведението
и съвестта на много творци. Някои от тях (предимно членовете на
Новите художници) са уволнени от преподавателска длъжност в Художествената
академия и са отстранени от художествения живот - техните творби
са заклеймени като "модернистични", "формалистични"
и не се допускат в изложбените салони.

Стоян Сотиров като че ли е пощаден - той е борец, преминал е през
концлагерите и не е удобно да бъде директно атакуван за непроменените
си творчески убеждения, коренно различни от тези на "социалистическия
реализъм". Той дори е назначен за председател на секция "Изобразително
изкуство" при Камарата на народната култура (1945-1947 г.)
и за председател на СБХ (1948-1949 г. и 1958-1962 г.). Очаква
се той сам да осъществи доброволно собствената си творческа трансформация
и да рисува така, както "трябва" - по отношение и на
сюжетите, и на стила.

Но това не се получава. Художникът остава верен на себе си и през
този продължителен период не работи живопис. Неговите занимания
са съсредоточени в плаката, приложната графика, илюстрацията.
Той е и един от художниците, участвали в създаването на филма
"Под игото" през 1951 година.

Вътрешното "разчупване" започва след прословутата младежка
изложба през 1961 г.- след спорове, конфликти и възродени надежди.
Този процес за Стоян Сотиров е по-скоро психологически и затова
продължителен. Бавно, като след оздравяване от тежка болест се
възраждат предишните функции и механизми на организма. В случая
този творчески организъм е пластическата система, възприета от
Новите художници през 30-те години - принципите за организация
на картината, съобразени с възгледите за автономност на колорита,
формата и композицията. В тези творби, които Стоян Сотиров създава
от 60-те години до края на живота си, отново срещаме пестеливо
и монументално изградената форма, четливата композиция с подчертани
смислови акценти, монохромния, пастелен колорит. Художникът сякаш
продължава да твори оттам, където е прекъснал, той продължава
да разработва принципите, възприети от Сезан и обогатени със собствените
прозрения.

През 60-те и 70-те години сюжетният регистър е обогатен - появяват
се картините, посветени на борбата в Алжир, Чили, Никарагуа ("Простреляният
- Алжир-1961" от 1962 г., "Окървавеното слънце над Чили",
1976 г.), на борбите от българската история - Илинденското и Септемврийското
въстание, портретите на Вапцаров, Фурнаджиев. Това са теми, които
силно и искрено вълнуват художника. Той никога не работи, съобразявайки
се с тематични поръчки или с конюнктурни задачи.

През всичките тези години, наред с останалата проблематика, композициите
с голи тела, в които виталността, младостта и естествената красота
са усетени в първичните им измерения, постоянно присъстват като
предпочитана творческа тема, към която художникът се връща постоянно.
Посещението в Париж и подготовката за честването на 80-годишния
юбилей дават нови импулси за творчество в подобна насока.

За жалост, този юбилей не се състоя. Единствената приживе самостоятелна
изложба на художника бе през 1978 г.

Сега, когато преоткриваме творчеството му - чрез познатите творби
и чрез срещата ни за пръв път с непоказваните досега пред публика,
когато четем писмата от семейния архив, още повече съзираме дълбочината
и необхватността на твореца и човека Стоян Сотиров. Безрезервно
предан и честен по отношение на всички и на всичко, винаги помагащ
на нуждаещи се колеги - дискретно и незабелязано, привидно сдържан,
но много чувствителен и фин като духовна нагласа. Всеотдаен, човечен
и справедлив, той ще напише за своя приятел Александър Жендов
думи, които се отнасят като че ли с по-голяма сила за самия него:
"Не зная доколко спомените, които се пишат или разказват
за определен човек, макар и силно изявена забележителна личност,
могат да разкрият всичко, което той носи в своите житейски стремежи
към творческа удовлетвореност. Но дълбоко съм убеден, че дори
и при най-дълбокото проучване и изследване на живота и дейността
на един човек, все остава нещо, до което не можем да се докоснем.
И това "нещо" ни вълнува, то неуловимо се предусеща,
убягва ни. И колкото по-богата, по-сложна е една личност, толкова
повече неизвестни, неразкрити неща отнася със себе си."
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”