Български  |  English

Софийски диалози 2005: хор автентични гласове

Записки

Всички, които очакваха от темата на десетите "Софийски диалози" повече прозрения, отколкото анализи, получиха очакваното. На 3 и 4 декември 2005 г. софийският "Дом на науките за човека и обществото" и парижкото "Висше училище за социални науки" организираха "Около Чарлз Тейлър. Религия и политика. Безпокойствата на модерността" в Гранд хотел София под обичайното председателство на Ивайло Знеполски. В стегнатата серия от двайсетина лекции диалогичност на практика едва се забеляза, но "диалог" бе ключова дума в текстовете. Секуларност, трансценденстност, идентичност и интеграция бяха другите понятия, до които често се прибягваше; най-споменаваното име се оказа това на Рацингер; ислямът и католицизмът бяха непрестанно обговаряни като религии пар екселанс. Преводът погуби няколко изказвания в самоотвержените импровизации на преводачите върху бързото четене на предварително написани доклади. Италианският философ Джани Ватимо, който (извън титуляра на събитието Чарлз Тейлър) се очертаваше като най-притегателен участник в програмата, отмени участието си в последния момент. В крайна сметка никой не развълнува аудиторията, както сториха Дерида, Еко, Рикьор, Хабермас в предишни издания на форума. Така или иначе обаче, традиционното му сериозно академично ниво не пострада от недостига на звездност. Поредните "Софийски диалози" наблегнаха на интуициите за сметка на заключенията. Това като че ли е и най-добрият подход към тяхното преразказване.

Лично, общо, katholou

През 1996-а, когато "Диалозите" едва прохождат в София, в Университета в Дейтън канадският философ, политолог и Хегелов изследовател Чарлз Тейлър ("Изворите на Аза. Формирането на модерната личност", Сонм, 2003) получава местната Марианистка награда, давана ежегодно на "римокатолик, допринесъл значително за интелектуалния живот". На награждаването си изнася паметна реч, публикувана по-късно под заглавие "Католическа модерност?". Неслучайно софийското му изказване, както и тези на другите лектори, се връщаше все към нея. Във въпросния текст Тейлър разглежда католицизма ("katholou е както целокупност, така и цялост") като "универсалност посредством единение", а самото единение – като множество идентичности във взаимно допълване: "Нашето голямо историческо изкушение винаги е било да забравяме взаимното допълване и да наблягаме на тъждествеността, да правим колкото се може повече хора "добри католици" и така да изневеряваме на католичността... Единението-през-различието в противовес на единението-чрез-идентичността ми се струва единствената възможност пред нас."
Модерната секуларна култура, според Тейлър, едновременно къса със структурите и вярванията на християнството, но и придвижва някои негови елементи до равнища, до които не биха могли да се развият естествено в рамките на самото християнство. Там например никога не бихме постигнали такава безусловна защита на човешките права, както в съвременната либерална политическа култура.
От сходна помирителна позиция Тейлър зададе и дискусионната рамка на "Софийски диалози" – "няма универсални теории". Интернационализацията и миграционните движения водят до неизбежен плурализъм, в който непременно трябва да се впише и религията, бидейки маркер на идентичността в съвременния свят. Присъстваме на драматични обрати: преди малцинствените култури се съобразяваха с хегемонните, сега тенденцията е точно противоположната. Днес нещата се играят на равнището на индивида – ако Ортега-и-Гасет пишеше своя "Бунт" в този миг, щеше да е генерално объркан; нищо, че пред очите ни живее едно уж масово общество. Двете водещи линии в настоящия "граждански код" (приложна гражданска етика по йейлския професор Джефри Алекзандър), които създават проблеми при своето "втвърдяване", са отхвърлянето ан блок на различията и фиксираните форми на гражданско поведение. (Пример – Франция, първата страна в Европа, започнала да приема повече имигранти от другите и превърнала се в заложник на първоначалните си успехи в интеграцията.) За успешно съжителство те трябва да омекнат и да отстъпят пред една нова "републиканска троица", в която "свобода, равенство, братство" вече звучат като "free exercise (в духа на клаузата за "свободно упражняване" на вярата от Първата поправка в Американската конституция), равенство на различните вероизповедания и възможност да се чуват гласовете на отделните религиозни семейства/малцинствени групи". "Автентичният ни глас да отеква в католическия хор", се пожелаваше в "Католическа модерност?".
От християнската целокупност-цялост към гражданската общност премина парижкият социолог Ален Турен. В изказването си на тема "Ролята на религията в кризата на политическите институции" той определи западната държава като "авторитарна и сравнително нетолерантна към всичко, което се намира извън нея", видя криза в западноевропейския модел поради отказа на остатъка от света да го приеме и отчете закърняването на националното съзнание в Европа поради липсата на залог, който да го поддържа. "В нашите общества има толкова малко общност, че в периферията започват да се образуват [компенсаторни] миниобщности". Ал Кайда е краят на процеса на антиколониална революция, който тече неспирно от сто години насам: ‛за пръв път ислямският свят се намесва като част от модерността, а не от миналото...‛ Също като Тейлър, Турен коментира модерния индивидуализъм като специален вид длъжник на религията: той рециклира религиозни ценности като надеждата (една от големите мечти от индустриалната епоха: общество без класи, общество на изообилието) и реинтерпретира вярата (има висше начало, което дава смисъл на нещата: тъкмо сега преживяваме абсолютен пик на обсъждането на човешките права – евтаназия, контрацепция, малцинства...). Но стигна по-далеч: ‛Светът понастоящем е съвкупност от секторни автономии с техните различни логики и полета на социални практики... Ние не се намираме в светско общество, което не е успяло и се връща към религията... то всъщност никога не се е секуларизирало и сблъсък модерност-религия просто няма.‛

За безразличието и безучастието

"Може би сме забравили какво всъщност е религията. Да припомним, че думата религия не се извежда, както обикновено се казва, от латинското religare, връзвам. Религията не е това, което "свързва" хората с Бога. Не, думата идва от relegere, препрочитам. Така че религията означава определен начин на поведение: абсолютна точност, загриженост за правилата, които определят отношенията между боговете и хората. Религията не е нещото, което свързва свещеното и профанното, а тъкмо това, което разделя тези сфери", твърди съвсем по темата Джорджо Агамбен в августовския "Лик". Няколко от лекторите в "Софийски диалози" се позоваха на етимологията на "религия" като "обвързване" и нито един – на "политика" като "изкуство на гражданското". Само Владимир Градев ориентира изказването си право към свещеното и профанното. "Пазарът е в процес на отъждествяване с държавата и с религията", започна Градев изложението си, озаглавено "Религиозната ситуация днес: измествания и преобръщания", за да въведе веднага след това оригиналното разграничение market-state vs. nation-state, направено от американския правист Филип Бобит. "Пазарната държава " измества в съвремието "националната държава", като заменя нейното обещание за добруване на общността с обещание за (материално) добруване на индивида. Търговията се е превърнала в символ на демокрацията, защото пазарът е общодостъпен. Той, освен другото, вече е и едно "глобално и безразлично пространство", в което фрагментаризацията и разпиляването изяждат очакваното обогатяване и плурализиране. "Принципът на безразличието" ражда "крайни идентичности" ("прозелитизмът на идентичността реагира чрез параноидни дискурси"), а религиозното не се разширява, колкото и привидно да е така - то просто се деспециализира. Или, казано този път с две думи (на Едуард Саид): в прекрасния нов свят "конфликтът не е между цивилизациите, а между невежествата". Новите фундаментализми "изобретяват традиции", не ги продължават, изобретяват дори "бога, заради когото лобират". А религиозните различия са необходими, защото върху тях почива вярата. "Израел-Палестина е съдбовният конфликт на епохата", представителен във всеки свой детайл – от политическите до екологическите. Сред "сиво-розовата мъгла на глобализацията" и "златния век на пътищата за никъде" светът сега се движи "свободен от трансцендентни зависимости" и религиите са тези, които трябва да възприемат ценностите и нуждите му (нещо, за което Рацингер остава глух). "През 1797 година, в най-старата програма на немския идеализъм, Хегел пледира за монотеизъм на разума и сърцето и политеизъм на въображението и изкуствата", завърши с благороден патос Градев и предизвика у присъстващите най-благодарните аплодисменти, които се чуха за цялото събитие: "Въпросът не е къде ходиш, а къде е твоят дом. Както в Евангелието: "Учителю, къде живееш?".
Веднъж подета, темата за новия папа бе доразвита от Хайнц Висман (Париж), който в "Диалогът между Юрген Хабермас и кардинал Ратцингер" обърна внимание на несъвместимостите в позициите на философа и Бенедикт ХVІ. Рацингер изразява увереност, че вярата (откровението) и разумът (познанието) трябва да се ограничават взаимно: след като видяхме патологиите на религията, сега техен филтър може да стане разумът... но разумът също има патологии и те могат да бъдат ограничени само чрез религията. Понеже разумът, който е пагубен както в разрушението (бомбата), така и в съзиданието (животът in vitro), би бил смъртоносен, ако се еманципира напълно. На това "равновесие на страха" (като царящото между двете суперсили по време на Студената война), Хабермас предлага друго – разумът да се контролира чрез разума, за да се отвори към другия. А "другият" може да е и религията. Чарлз Тейлър се намеси, за да уточни, че "някои версии на разума, които се захранват от определени виждания за човека, могат да бъдат ограничавани и контролирани от други версии". Висман заключи: универсалният разум и универсалната вяра са блокове, които съседстват, но не диалогират, защото "не си приличат по това, че са сходни, а по това, че участват паралелно в процес по освобождаването си от своята тъмна страна, от държащото ги като заложници минало, в една споделена еволюция..."
Единственото разсъждение по темата на "Диалозите", което целенасочено не почиваше на примери от католицизма или Исляма, се оказа разработката на Калин Янакиев "Защо срещата между православието и демокрацията е проблематична?". Православните страни прекалено късно се включиха в съвременния политически живот заради тоталитаризмите – беше една от водещите идеи, – по време на които религията се превърна в "търпяна архаика" и "пазач на собствения си екзистенц-минимум". Същинската част от авантюрата православие-политика все още предстои. По принцип църквата – както православна, така и католическа – е тяло на трансцендентното в иманентното и собственото й битие не е историческо, защото чрез Христос вечността се вселява в този свят в един "ден без залез". Църквата се приема за безкрайното в крайното и празничното в делничното, затова има остра нужда от "корпоративност" (въплъщаване в "тяло" в общия свят), за да получи юридическа валидност и политическа ефективност... Но тук идват затрудненията на православието – то "истински може да се усети само в манастира", тъй като по същността си е склонно да се изолира от обществения живот (само "стяжава" благодатта, тоест – ползва я и я съхранява, но не действа чрез нея). "Замислете се, че православието дори няма визия за правилното отношение на човека към семейството и обществото. Единственото, което предлага, е въздържание и послушание, един вид – монашеските, идеалните добродетели. Членовете на църквата се разграничават от повинностите към този свят", завърши Янакиев, "Говоря с ранено сърце..."
(И накрая, но не на последно място: в различните тематични кръгове взеха участие още Рита-Ермон Бело от Париж, Люк Бежен от Квебек, Лусиан Хьолшер от Бохум, Бурхард Гладиго от Тюбинген, Стилиян Йотов, Христо Тодоров, Димитър Вацов и други, които по същество се включиха в линиите, очертани от Тейлър-Турен-Градев-Висман-Янакиев).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”