Десният завой
Тъй като всичко интересно по темата вече е казано (по 24 пъти), пригответе се да прочетете един скучен текст. Поне донякъде...
Не знам дали прословутото обединение на десните само по себе си е ценност, но знам, че то вече не може да е политическо. Най-малкото, защото е обезмислено от наложилата се формула: колкото повече се разширяват коалициите, толкова повече намалява подкрепата им като относителен дял. А и защото отчетливата тенденция към персонификация на партиите ги превръща в заложник на типични персонални отношения, като ревност, честолюбие, злопаметност и пр.
За сметка на това е напълно възможно гражданско обединение на десните. Още повече, че според собствената им идеология тяхното политическо оцеляване зависи тъкмо от развитието на гражданското общество. В този смисъл, за да правят политика, особено пък обща, те трябва да се изнесат от нея и да станат ‛партийни емигранти“. Не говоря обаче за символични актове, форуми и декларации от типа на ‛Ние сме партии на гражданите“, а създаване на конкретни субекти (фондации) с конкретна задача. Леката миризма на корупция, която се носи от отношенията партия-фондация, би трябвало да изчезне, защото не става дума фондациите да финансират партиите, а обратното – партиите да генерират вътрешни и външни ресурси за граждански цели.
Какви биха могли да бъдат тези цели? Ето един прост отговор в плана на дясната ориентация: един подир друг да се закрият ‛социалистическите лагери“, които останаха в живота на хората. Ето и три примера:
1. ‛Садистичните аспекти“ на болката, която много тежко болните са принудени да изтърпят, преди да напуснат този свят, без да има кой да им помогне дори с една инжекция морфин. Зловещ комунистически атавизъм на репресивно безразличие към индивида. На десните прилича да направят фондация ‛Живот без болка“.
2. Панелните квартали, чиито обитатели, ако не отидат до центъра или не си пуснат телевизора, така и няма да разберат, че е демокрация. Освен че блоковете се рушат, в тях продължава да обикаля призракът на равенството (в мизерията). А идеите за санирането им вече не са дори предизборен шлагер. На десните прилича да направят фондация ‛Край на панелните гета“.
3. Държавните награди не са нищо повече от посткомунистически вариант на комунистическата героика. Ако все още имат някаква стойност, тя е за този, който ги раздава, но не и за този, който ги получава – и заради количеството им, сходно с това от времето на соца, и заради критериите им, запазили се пак от същото време. Шансът им, освен по случайност, да изразяват демократични ценности, особено пък от десния репертоар, задълго е компрометиран. На десните прилича да направят фондация ‛Знаците на честта“.
Дясната политика няма как да се състои отново, докато продължава да се занимава със себе си, вместо да се занимава със здравеопазване, урбанизация, памет... Въпросът кой е на власт тук няма място, защото властта е на гражданите. Така поне твърдяха ораторите по митингите, когато дясното беше силно.
Не знам дали прословутото обединение на десните само по себе си е ценност, но знам, че то вече не може да е политическо. Най-малкото, защото е обезмислено от наложилата се формула: колкото повече се разширяват коалициите, толкова повече намалява подкрепата им като относителен дял. А и защото отчетливата тенденция към персонификация на партиите ги превръща в заложник на типични персонални отношения, като ревност, честолюбие, злопаметност и пр.
За сметка на това е напълно възможно гражданско обединение на десните. Още повече, че според собствената им идеология тяхното политическо оцеляване зависи тъкмо от развитието на гражданското общество. В този смисъл, за да правят политика, особено пък обща, те трябва да се изнесат от нея и да станат ‛партийни емигранти“. Не говоря обаче за символични актове, форуми и декларации от типа на ‛Ние сме партии на гражданите“, а създаване на конкретни субекти (фондации) с конкретна задача. Леката миризма на корупция, която се носи от отношенията партия-фондация, би трябвало да изчезне, защото не става дума фондациите да финансират партиите, а обратното – партиите да генерират вътрешни и външни ресурси за граждански цели.
Какви биха могли да бъдат тези цели? Ето един прост отговор в плана на дясната ориентация: един подир друг да се закрият ‛социалистическите лагери“, които останаха в живота на хората. Ето и три примера:
1. ‛Садистичните аспекти“ на болката, която много тежко болните са принудени да изтърпят, преди да напуснат този свят, без да има кой да им помогне дори с една инжекция морфин. Зловещ комунистически атавизъм на репресивно безразличие към индивида. На десните прилича да направят фондация ‛Живот без болка“.
2. Панелните квартали, чиито обитатели, ако не отидат до центъра или не си пуснат телевизора, така и няма да разберат, че е демокрация. Освен че блоковете се рушат, в тях продължава да обикаля призракът на равенството (в мизерията). А идеите за санирането им вече не са дори предизборен шлагер. На десните прилича да направят фондация ‛Край на панелните гета“.
3. Държавните награди не са нищо повече от посткомунистически вариант на комунистическата героика. Ако все още имат някаква стойност, тя е за този, който ги раздава, но не и за този, който ги получава – и заради количеството им, сходно с това от времето на соца, и заради критериите им, запазили се пак от същото време. Шансът им, освен по случайност, да изразяват демократични ценности, особено пък от десния репертоар, задълго е компрометиран. На десните прилича да направят фондация ‛Знаците на честта“.
Дясната политика няма как да се състои отново, докато продължава да се занимава със себе си, вместо да се занимава със здравеопазване, урбанизация, памет... Въпросът кой е на власт тук няма място, защото властта е на гражданите. Така поне твърдяха ораторите по митингите, когато дясното беше силно.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
