Философска фотография
Облаци, мъгли, дървета, скали, овчар със стадо, завод, момиченце зад телена ограда... Това са само някои от образите, които Иван Кулеков представи наскоро в самостоятелната изложба Фотописи, подредена в столичната галерия Дебют. Фотографиите са част от едноименна рубрика, отпечатвана на страниците на сп. ‛Паралели‛ в продължение на две години. Характерно за тях е, че съчетават изображение и философски текст, които взаимно се допълват и провокират възприятията и мисълта на зрителя.
В началото на изложбата е поставен надпис, който гласи, че авторът заменя работи за пари, които да дари на художествената гимназия, в чиято сграда се намира галерията. Този текст е своеобразно въведение и превръща самата изложба в произведение с коментар. Отделните работи са черно-бели и цветни фотографии, като някои от тях са отпечатани върху платно. ‛Фотописите‛ са предимно от България – от по-големите градове, известни местности, църкви, манастири и паркове. Въпреки това, трудно бихме ги свързали с конкретно място. Те по-скоро представляват пейзажи и хора въобще, където не конкретиката, а чувството и посланието са важни. На пръв поглед образите изглеждат обикновени, от тези, които всеки би могъл да направи с фотоапарат в ръка, но в същото време вглеждането в детайлите им придава философски смисъл. Тези снимки излъчват спокойствие, застиналост във времето и отчужденост. По особен начин техният автор сякаш е улавял мигове, за да ги спаси за вечността.
Надрасканите върху фотографиите текстове представляват своеобразно осмисляне на изображението и стават органична част от него до степен, че едва ли биха съществували самостоятелно. Въпреки това, както разбрах от галеристката Олимпия Николова, интересът към тях е бил много голям. Хора са се връщали специално, за да си ги записват.
Още в началото на изложбения ред вниманието е привлечено от фотография на накацали върху сива кал синкави пеперуди, към които е добавен текста ‛Имаме земя, имаме вода и си правим кал.‛. Следват заснет църковен стенопис с почти изтрити изображения на светци и коментар: ‛Дори и от нарисувания човек остава само ореолът.‛; самотна пейка пред силно нагънат скален планински релеф: ‛Щях да се радвам на красотата, която виждам, ако не бях българин. А така само си завиждам.‛; дърво с необичайна форма: ‛Какъв смисъл да растеш като йероглиф, ако другите дървета не могат да те разчетат.‛; две глухарчета – едното с ‛коронка‛ от семенца, а другото голо: ‛Устоях на вятъра. Запазих се за бурата.‛...
Самият Иван Кулеков казва за работите си: ‛Това са снимки и текстове, но не са нито снимки, нито текстове. По-скоро са визуални допълнения към текстовете на мързелив писател, който, вместо да описва с дни и години подробностите от пейзажа, решава да ги покаже с едно мигновено щракване на фотоапарата си. А може да са и напразни усилия на алхимик-фотограф, който се опитва с магията на думите да превърне заснетия миг във вечност. Абе тя (изложбата) не е за разправяне, а за гледане.‛
В началото на изложбата е поставен надпис, който гласи, че авторът заменя работи за пари, които да дари на художествената гимназия, в чиято сграда се намира галерията. Този текст е своеобразно въведение и превръща самата изложба в произведение с коментар. Отделните работи са черно-бели и цветни фотографии, като някои от тях са отпечатани върху платно. ‛Фотописите‛ са предимно от България – от по-големите градове, известни местности, църкви, манастири и паркове. Въпреки това, трудно бихме ги свързали с конкретно място. Те по-скоро представляват пейзажи и хора въобще, където не конкретиката, а чувството и посланието са важни. На пръв поглед образите изглеждат обикновени, от тези, които всеки би могъл да направи с фотоапарат в ръка, но в същото време вглеждането в детайлите им придава философски смисъл. Тези снимки излъчват спокойствие, застиналост във времето и отчужденост. По особен начин техният автор сякаш е улавял мигове, за да ги спаси за вечността.
Надрасканите върху фотографиите текстове представляват своеобразно осмисляне на изображението и стават органична част от него до степен, че едва ли биха съществували самостоятелно. Въпреки това, както разбрах от галеристката Олимпия Николова, интересът към тях е бил много голям. Хора са се връщали специално, за да си ги записват.
Още в началото на изложбения ред вниманието е привлечено от фотография на накацали върху сива кал синкави пеперуди, към които е добавен текста ‛Имаме земя, имаме вода и си правим кал.‛. Следват заснет църковен стенопис с почти изтрити изображения на светци и коментар: ‛Дори и от нарисувания човек остава само ореолът.‛; самотна пейка пред силно нагънат скален планински релеф: ‛Щях да се радвам на красотата, която виждам, ако не бях българин. А така само си завиждам.‛; дърво с необичайна форма: ‛Какъв смисъл да растеш като йероглиф, ако другите дървета не могат да те разчетат.‛; две глухарчета – едното с ‛коронка‛ от семенца, а другото голо: ‛Устоях на вятъра. Запазих се за бурата.‛...
Самият Иван Кулеков казва за работите си: ‛Това са снимки и текстове, но не са нито снимки, нито текстове. По-скоро са визуални допълнения към текстовете на мързелив писател, който, вместо да описва с дни и години подробностите от пейзажа, решава да ги покаже с едно мигновено щракване на фотоапарата си. А може да са и напразни усилия на алхимик-фотограф, който се опитва с магията на думите да превърне заснетия миг във вечност. Абе тя (изложбата) не е за разправяне, а за гледане.‛
Коментари от читатели
Добавяне на коментар





