Български  |  English

За Румъния, България и общата наденица

Разговор с Ана Бландиана

Последната у нас книга на румънската поетеса Ана Бландиана* съдържа поезия и есета. Носителка на наградата ‛Хердер‛ (1982), тя е позната в България благодарение на стихосбирката ‛Сън в съня‛ (1986) и романа ‛Чекмеджето с аплодисменти‛ (1999). През 2005 г. Бландиана беше удостоена с две италиански литературни награди за издадена в Италия нейна книга с поезия, във Франция също бе преведен неин поетически том, а в Португалия – сборник новели. Неотдавна, при нейно транзитно преминаване през София, можах да разговарям с голямата поетеса.

- Уважаема Ана Бландиана, започвате с поезия, но се изразявате и чрез есето, новелата, романа. Коя форма днес ви привлича най-силно?

- Фактът, че съм писала романи или новели, не ме е извадил напълно от областта на поезията, защото не съм си поставяла задачата просто да разкажа една история в проза. Винаги целта ми, дори и когато средствата са белетристични, т.е. персонажи, епика, е поезията - да изразиш нещо, повече или по-малко неизразимо. Впрочем романът ‛Чекмеджето с аплодисменти‛ смесва жанровете, дори накрая стигам до две строфи, за да се почувства, че отвъд прозата съществува друго намерение. Натрапчива идея на младостта ми беше да разбера защо под заглавието ‛Мъртви души‛ Гогол пише ‛поема‛. И станах писател, когато разбрах защо. Искаше ми се да напиша ‛поема‛ под заглавието на ‛Чекмеджето с аплодисменти‛, но ми се видя нескромно. Много се радвам, че на български от мен са преведени и поезия, и проза, защото така се подсказва връзката между тях. В скоби казано, студията, която написахте, е началото, от което почнаха интерпретациите на романа. Тя излезе и като послеслов на третото му румънско издание.

- През 1964 г., когато дебютирате, големият проблем за писателя в Румъния е липсата на свобода за изразяване.

- Вярно, нямаше свобода и всеки ред, който пишех, беше борба с цензурата. Но липсата на свобода въздействаше почти като литературен стимулант. Защото метафората е сравнение, на което липсва единият елемент. Метафората ставаше форма, с която да говориш подривно – казваш само половината истина, а другата половина добавя читателят и така се създава връзката между читател и поет, под носа или над главата на цензурата. Ясно е, че цензурата функционираше и като катализатор на метафората. До такава степен, че в момента, в който свободата стана реална, имах чувството, че ми липсва натиск. И преди имаше особени съучастничества между писател и цензор от ниските стъпала (в Румъния никога не знаехме колко още стъпала има нагоре, но във всеки случай бяха много). Но на близките до писателя нива съществуваха редакторите от издателства, от списания. Всички те също бяха писатели. И най-значимите ми книги се появиха благодарение на направо безсрамни съучастничества. Редакторът пишеше реферат, че тази книга възхвалява социализма, а в книгата например ставаше дума за изселванията. Той рискуваше. Всички скандали във връзка с книгите ми или с мои стихотворения бяха в резултат не на намесата на редактора, а на донос. ‛Еди коя си книга всъщност...‛ Така че постигнатите публикации бяха в резултат на солидарност между нас именно като колеги.

- А как чувствахте ролята на поета в онази епоха?

- Читателите на литература, и в частност на поезия, имаха чувството, че това е последната област, в която остава малко свобода - и това беше едно от обясненията, че се четеше толкова много. Спомням си 1988 г., когато за последен път имах среща с читатели, една година преди 1989 г., годината, когато ми забраниха да публикувам. Когато отидох на срещата, имаше много хора, събрани пред залата, а тогава лицето ми не беше много познато, не се появявах по телевизията. И когато поисках да вляза, ми казаха, че вече няма места и не може да се влиза. Аз им отговорих на шега, че ако не вляза, няма да се състои срещата. Никой не искаше да излезе, за да не си изгуби мястото. И тогава преместиха масата, от която ще се говори, на входа, а всички завъртяха столовете си. Невероятен спомен. Сега това не може да се случи. И не защото хората са много заети. Но тогава литературата заместваше вестниците, философията, историята и много други области, които бяха ограничавани. Всяко нещо си има стойност, за която се плаща. Един стих, произнесен сред пълна свобода, може да ти бъде безразличен. А стих, който носи риск за поета, е приет с благодарност. Поне що се отнася до мен. Имаше периоди, в които ми беше забранено да публикувам и тогава стихотворенията ми ги преписваха на ръка. Имала съм чувството, че публиката ми е благодарна за риска, който поемам. Сега свободата е пълна, но и безразличието е пълно.

- Писала сте и есета, водила сте рубрики за седмичници. Как реагираше публиката на вашите текстове? Чувствахте ли реакцията на читателите?

- Факт е, че съм писала от 1968 до 1988-89, когато ми забраниха да публикувам. Седмица след седмица можех да изказвам мнението си за света, в който живеехме. Публиката следеше рубриките ми от вестниците. Това беше форма на връзка, форма на солидарност. Затова например никога не съм искала да замина вън от страната. Мнозина са ме питали как се е случило това. (Защото бях пътувала от време навреме навън...) Но живеех с чувството, че тук има нужда от мен, че адресирам послание към някого.

- След събитията от края на 1989 г. в Румъния, като писател с открито критична позиция към предишния режим, съвсем естествено заехте място в обществения живот, но не се включихте в същинската политика. Как стана така?

- Никога не съм била член на никоя партия - нито преди 1989, нито след това. Начинът, по който се включих в обществения живот, беше с цел да се възстанови или направо да се създаде гражданското общество. Иначе демокрацията като борба между партии е била измислена от древните гърци... След Втората световна война не функционираше контролът на гражданското общество върху живота на политиците, които имат склонност, щом стигнат до властта, да се корумпират. Новите политици нямаха навик сами да си поставят ограничения и продължаваха старите практики. Беше важно такъв контрол да функционира. Истината е, че ‛Граждански алианс‛, който създадох, стана най-популярната организация в страната - тази, която се ползваше с най-голямо доверие, тъй като самото понятие партия след 1990 беше демонизирано. Постепенно назря проблемът да се създаде коалиция на демократичните против посткомунистическите сили - и така бях включена в създаването на коалицията, която през 1996 спечели изборите. Но никога не съм се съгласявала да се кандидатирам или да поема конкретна функция, защото искам да бъда писател и смятам, че времето, което ми поглъща общественият живот, е изгубено. Бях убедена, че литературната история е по-важна от политическата история. Струваше ми се важно човек като мен да вдъхне доверие в борбата, но ако мога да съм добра в тази борба, това не означава, че трябва да стана администратор. Имало е моменти, когато ми предлагаха да кандидатствам за президент на страната. След като бяха спечелени изборите, не влязохме във властта, нито аз, нито „Граждански алианс‛. Останахме в наблюдателна позиция. Продължихме да наблюдаваме с критично око, отстрани. Идеята ни, невъзприета от политиците, беше, че ако са честни, трябва да са ни благодарни, че ги критикуваме, защото властта корумпира. Но това не се случи. Напротив, отношенията ни ставаха все по-хладни.

- Какво представлява Мемориалът на жертвите на комунизма, който създадохте с помощта на съпруга си, писателя Ромулус Русан?

- Един от проектите на ‛Граждански Алианс‛, предложен на Съвета на Европа през 1993 г., беше да се създаде Мемориал на жертвите на комунизма и на съпротивата именно като инструмент против промиването на мозъци. Един от проблемите за разбиране на настоящето беше да знаем какво се беше случило преди. Защото вече се ширеха приказки, че ни е било по-добре по времето на Чаушеску. Животът беше все по-несигурен, конкуренцията ставаше мотор на обществото, а за хората над 40 години животът се превръщаше в катастрофа. За да разберем настоящето и бъдещето, трябваше да разберем как беше деградирано чрез репресии едно общество, което някога е било демократично, как са били разрушени институциите му... С Мемориала на жертвите на комунизма можем да покажем, че е съществувала и съпротива. Предложихме този проект пред Съвета на Европа - и през 1993 г. започнахме строежа. Мемориалът се състои от музей, разположен в бивш сталински затвор в Сигет, Северна Румъния. Това е средата на Източна Европа. Намира се на малко разстояние и от Будапеща, и от Прага, и от Украйна. Към музея има Международен научен център, функциониращ в Букурещ. Има няколко секции, напр. за устна история, в който вече има около 3000 часа записи на човешки свидетелства. Това е епоха, за която документите са несигурни – било фалшифицирани, било унищожени, било забранени, защото в Румъния достъпът до архивите не беше либерализиран. Впрочем, копия от всички тези записи са качени на CD и са изпратени в Института Хувър в САЩ, който поема функциите на Институт за паметта на света.
Друга секция се занимава с организиране на симпозиуми и публикации. В продължение на 10 години всяка година провеждаме голям симпозиум, за да се изследва по един отрязък от време от изминалите 50 години. На симпозиумите се събират съвременници, бивши политически затворници от Източна Европа, историци, специалисти от цял свят по въпросите на историята на комунизма. След 5 години подобни форуми, на които се събираха по 50-100 души, всеки от които с тежест и идеи, публикувахме всеки път томове с представените текстове. Открихме обаче, че си казваме един на друг неща, които повече или по-малко си ги знаем или сме се досещали, че стоят така. А идва ново поколение, което няма представа какво е било по-рано, отдалечава се все повече и дори не вярва, че е било възможно.


- Разширихте ли кръга на участниците?

- Да, стигнахме до идеята да създадем школа, която вече се осъществява за осми път. Всяка година с конкурс избираме стотина младежи на около 15-16 годишна възраст - най-пропускливата възраст, възрастта, която те белязва завинаги. Преподават им историци, социолози от цял свят. След лекциите могат да се задават въпроси - и те са извънредно много. Така се създава интелектуален елит с подготовка, която официалното училище не е в състояние да му даде. Обикновено училищните програми са адаптирани формално към стандартите на Запада. Например, не се изучава съвременната история, да не говорим за историята на комунизма. Форми без база. С празнини. Имам чувството, че Мемориалът е творба, а не политическа борба. Бих искала да кажа тук, че Ромулус Русан е този, който ръководи Международния научен център за изучаване на комунизма, той се занимава с цялата работа по публикациите, по набиране и съхраняване на архивите.

- Познавате ли български писатели?

- Преди да се запознаем лично, бях влюбена в Блага Димитрова. Много преди 1989 г. за мен тя беше образец. Беше от предишно поколение, а след 1989, когато се запознахме, се случи нещо, което най-често не става. При личното запознанство понякога интересът спада. С нас не се случи така. Имахме чувството, че сме направени от едно и също тесто, което ми подейства много насърчително. Връзката ми с нея остана наистина вълнуваща.

- Оптимистка ли сте за бъдещето на румънската литература и на румънското общество?

- Рядко в историята си Румъния и България са били в толкова сходна ситуация. Можем да бъдем оптимисти за пътя, по който вървим, макар че това не е съвсем наша заслуга, по-скоро е резултат на световни тенденции. Много важно е бъдещият Европейски съюз да не е само съюз на външните политики, но да бъде обединяване на стремежите. Ние да станем чувствителни за натрапчивите идеи на Запада, но и те да бъдат чувствителни към нашите. Да се опознаем взаимно чрез мечтите и очевидно, като ставаме все по-еднакви, да не се отказваме от специфичните си особености. Един от страховете от подобно унифициране е например да не би, след 20 години, във Франция, Италия и навсякъде другаде, да не можеш да ядеш различни сирена, а да попадаш на все един и същ вкус. Не това е целта. Не е добре да сложим различните култури в машина за мелене на месо, за да получим една обща наденица. Целта е да запазим собствените си носталгии и да запознаем другите с тях, т.е. те да функционират в едно хармонично цяло. Никой няма да ни пита, едва ли някой решава дали ще се осъществи или не глобализацията. Глобализацията се случва, без да пита. Но това, което зависи от хората, е какво глобализираме – тероризма или правата на човека.

* Ана Бландиана, Коридори с огледала. Поезия и есета. Подбор, предговор и превод Румяна Л. Станчева. Изд. Балкани, С., 2005, 312 с.


Въпросите зададе
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”