Български  |  English

Изгубен с магарета

Четири фрагмента за изгубените магарета на Валери Стефанов

1. Не е лесно да се скрие, пък и не е срамно да се каже: Валери Стефанов е университетски професор (на това отгоре по литература). С новата си книга, която за краткост ще наричам ‛роман‛ (каквото и да означава това днес), и по силата на посочения факт той се включва в един ред, вече прокарал традиция в нашата култура. Тази на ‛професорската художествена проза‛ (професорската поезия е друг, макар и сходен сюжет).
Като спомена напосоки Мутафчиева, Биолчев, Игов и дръпна линията към Гълъбов и Балабанов, мисля, нещата започват да стават видими. Традицията е, разбира се, с много по-широк географски обхват. Четенето на ‛Изгубените магарета‛ няма как да не напомни поне имената на Еко и Павич, както и едно друго, изрично споменато там име – това на Борхес.
Не помня вече кой от великите писатели на ХХ век беше казал, че цялата световна литература има общо три големи теми: пътя, любовта и смъртта. Професорската проза не прави тук никакво изключение.
Нейна задължителна и неизбежна отличаваща специфика е обаче сериозно овладяната ерудиция, която пък – тъкмо защото е в ръцете на професионални изследователи – не бива натрапвана и не е цел, а само средство. Нейната задача е да води не към себе си, а тъкмо оттатък себе си: да покаже нищетата и безсмислието на натрупаното знание, лишено от хоризонта на собственото му отвъд.
Без претенция за дефиниране, все пак, струва ми се, това е същинският двигател на ‛професорската проза‛: стремежът да се отиде извън условностите на науката, които я определят именно като наука и я удържат в същинските й граници.
Науката е и трябва да бъде безпристрастна. За да се докаже като такава, тя обикновено се прави и на безстрастна. Прави се, обаче не е и не може да бъде. Защото в началото на всяко силно питане и търсене е любовта, която бушува, колкото и авторът да я крие от читателя в тайната стая на сърцето си. Е, ‛професорската проза‛ отваря вратата на тази стая.
Затова й е необходима и мистификацията: за да бъде тази врата максимално широко отворена, не за друго. При Валери Стефанов е налице чак тройна защита против затваряне.
Все в добрия тон на традицията, ‛Изгубените магарета‛ повествуват с изкусен, вкусен език. Език, който уж бил осъден на изчезване! Ако ще говорим за Валери Стефанов, той върви в браздата на Радичков. Няма да обосновавам това специално. Защото за него ще става дума и по-нататък. Ще издам само, че той е болен от Радичков най-малко колкото мен и това подлежи на доказване.

2. Именно Радичков пише на едно място, че онова, което остава от цивилизациите, са камъни и думи. Валери Стефанов е възприел това съвсем сериозно. Към споменатите три големи теми, той включва и разказа, разказването, а професионалните му пристрастия само задълбочават работата.
Там, където е имало надежда, са се създали разкази, забелязва той. И добавя: ‛Хората раждат надежди. Буквите раждат светове‛. Наистина, ‛нашите дела са само стъпки в буквите на Господа‛, но от друга страна и собствените ни несръчно изписани букви моделират светове и то светове исторически, световете на историята или историите.
Затова не е празнословие да се каже: ‛Което за вас е думи, за нас е дело‛. Не думите за нещата, а нещата на думите, техните дела, темелните камъни на историята са централна тема и възлов герой на ‛Изгубените магарета‛.
Ако четирима души отидат заедно на вечеря, ще има четири вечери и четири разказа за тях, напомня Валери Стефанов. Това, разбира се, не е страшно, страшното започва оттук нататък, защото разказът, всеки разказ, стои зад друг разказ и също като първия държи нож зад гърба си и нож стърчи от гърба на всички разкази.
Разказите се избиват безмилостно помежду си и само малцина са тези, дето оцеляват. А само живите могат да разкажат историята, включително историите на мъртвите. Коя е историята на историите и има ли такава история или пред нас стои неизменно все една прокъсана дреха и не сред нас е шивачът, който да зашие прокъсаното? Не са лесни отговорите на тези въпроси.
Затова романът внимателно следи напреженията между ‛намерението на разказвача‛ и ‛намерението на разказа‛, без да бърза с поставянето на знак за равенство между тях. Затова той се вслушва с равна мяра в говоренето и в мълчанието, в изказаното и неизразимото, но и в неизразеното. Защото и то конституира свят и е даже вътрешният дефиниращ предел на подредения от разказа свят, но не е самата дефинираща граница на света.
Да, ‛думите са пчелите на Бога, а той е техният кошер‛, той е границата, задаваща света. Питите с мед натежават, но може ли тяхната тежест да замени или да постигне кошера? Едва ли. Понеже ‛Бог се укрива отвъд чертата, до която стига човешкият език‛. И ако Бог е битието, следва ли, че очертанията, положени от езика, са чисто и просто нищото? Нали уж границите на моя език са границите на моя свят? Са ли?
Тази е причината в света на разказите с почти истерична страст да се поставя въпросът за истината и лъжата, докато въпросът кое в говореното е истина и кое лъжа всъщност ‛се решава другаде‛. И ако разказът по същество смесва истината и лъжата, а истината съвпада с битието му, не е ли светът на езика самото нищо?
Ето защо Валери Стефанов примирено заключава на едно място: ‛Ние не решаваме нищо. Ние само описваме нищото‛. Кое е обаче ‛нищото‛ на живота, който се живее? Отговорът на този въпрос е същинската метафизична тема на романа.

3. Притежавам една рисунка от Радичков, на която Бог сътворява човека под внимателния поглед на свраката. Едно от задължителните тълкувания на всичките Радичкови свраки, врабчета, таралежи и прочее между другото е, че изнасянето в предния план на фигури, маргинални за божем строго антропоцентричния ред на света, от една страна пренарежда този свят, а от друга го проблематизира. Магарешкият ред на Валери Стефанов експлицитно преследва тъкмо съвсем същото.
За да направи този факт напълно очевиден, той развива една специална теория за времето, приписана на „сектата на синхронизаторите‛, за която имаме сгода да научим. Изходната догма гласи: „Който владее разказите и изображенията, той контролира времето и може да го превръща във власт‛. Оттук целта е разрушаването на едни представи за време и отваряне на пътя за други. Самото време се определя като създаване на късчета ред в един свят с бързо нарастващо безредие.
Мъдростта на „сектата‛ се концентрира в създаването на възможна структура на времето чрез историята на един конкретен човешки живот. Така би могло да се постигне в оптимална форма поддържането на смисъл в огромното безсмислие на житейския хаос. Една отбранителна бойна кула, съградена от думи, притчи и принципи.
Проблемът, който възниква тук обаче е, че всяко въвеждане на ред спонтанно се компенсира от нарастващо безредие, и то на много нива. Всеки опит за подреждане води до увеличаване на хаоса в света. Хаосът е онова, което отпада от реда или се загърбва от него. Той е премълчаваното, загубваното, забравяното, онова съществуващо, което се обявява за небитие от камбанарията и в името на реда.
Съществуващото обаче не може да бъде небитие. То се запраща в бездните оттатък реда, за да потъне като камък на дъното. Драмата започва оттам, че тъкмо тези потънали камъни изграждат вътъка, върху който се тъче килимът на историята. Вътъкът, който излиза напред, когато килимът излинее.
Проговарянето на хаоса от тази гледна точка не може да бъде друго, освен чудовищно. Неспособни да се справят с него, включените в реда го обявяват за „човешко, твърде човешко‛ и набеждават за чудовищно самото човешко. А то е просто естествената съвместност на ред и хаос, нищо друго.
Изгубените магарета на Валери Стефанов, са премълчаното, което говори за хаоса и е самият хаос. Задачата, която той си поставя, е да му даде думата, та като проговори да направи хаоса видим поне за онези, които имат очи да гледат. Да видят хаоса и да го понесат спокойно. В този смисъл целта е не въвеждане на ред, а отваряне на дверите пред хаоса, за да бъде сторен търпим, тоест исторически: да бъде приет като структура на самата история.
Големият парадокс тук е, че такова отваряне може да стане най-качествено тъкмо чрез историята, въвеждаща ред в максимална степен. Чрез историята на историите. А тя не е никоя друга, освен евангелската история. Изгубените магарета на Валери Стефанов са магарето, на чийто гръб учителят влиза в Иерусалим.

4. Да се върнем към Радичковата рисунка. Може ли тя да бъде гледана като богословски скандална? Да, може, но само от богословски напълно невежествени очи. Същото се отнася и за „Изгубените магарета‛.
Наистина, самият Валери Стефанов аранжира нещата така, че читателят да се готви нова версия на евангелските разкази. Повечето от историите му без друго имат за тема влизането на един или друг учител, на „Рави‛, в Иерусалим или в подобно място и неговата смърт там. Никъде обаче не е казано, че става дума за Иисус. Не просто името го няма, но и историите не са собствено неговата история (едното от повествуванията направо ляга върху сюжета на Дон Кихот).
Самото евангелско повествование е ползвано тук вместо вътък на разказите, защото то действително е архиисторията. Чрез нея от една страна най-плътно може да се говори за пътя, любовта и смъртта. А от друга страна „разказът за живота и смъртта на Рави е отпор срещу хаоса‛. Когато този отпор легне в основата, може да се говори подредено за хаоса, за магаретата, и това да не звучи безсмислено, а да произвежда смисъл, и то от висок порядък.
„Човекът се разполага в тревогата‛, пише Валери Стефанов. Погледът към тази тревога отвън, тоест по магарешки, дава възможност за спокойно говорене по въпроси, не предполагащи спокойствие. На най-първо място стои питането за истината и лъжата. Въпросът за истината, поставен така: Възможна ли е цялата истина за човека и може ли цялата истина да бъде достъпна за човека?
Отговорът е всъщност „не‛. Защото от една страна човекът е един-и-друг, той е едновременно въпрос и отговор. Това не значи, че е едновременно истината и лъжата, но значи, че е заедност на истината и съмнението.
Оттук естествено се отива към голямата тема за отношението между истината и вярата. Те изключват ли се взаимно, или се предполагат, или връзката между тях е нещо съвсем трето? По този начин се пита и за свободата. Защото истината и свободата са в задължителна връзка: свободният стои именно в истината.
Може да се окаже, че истината е по-скоро на страната на магарето, защото „щом човекът е двама, магарето е едно‛. Това трябва да се вземе насериозно. Също така трябва да се гледа обаче и другата перспектива: „За всичко останало се говори откъм себе си, за истината се говори откъм Бога‛.
Така се отприщват големите теми за жертвата, любовта и спасението. Валери Стефанов направо цитира „Песен на песните‛ с прочутото „Любовта е силна като смърт‛ (8:6), за да препрати по асоциация към онова „любовта е по-силна от смърт‛, изречено от Майстер Екхарт.
Става дума за любовта, надвила смъртта. Става дума за любовта, която враждува с погубването и изгубването. За любовта, при която загубеното ще бъде непременно потърсено и преоткрито.
Тогава именно ще може да се види, че „магарето е пристигнало откъм делата на спасението‛ и още, че Бог щедро изтича и се разлива в цялото творение без изключение и само слепотата за Бога не вижда този разлив: безкрайният и безначален разлив, който е нужен на Рави.
още от автора
P.S.P.S. А магаретата на Греди Асса са просто място, гдето изгубеното се намира


Валери Стефанов, "Изгубените магарета", изд. Стандарт, София 2005, 250 стр.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”