Български  |  English

In memoriam Бернард Мунтян

Трудно е да се говори при раздялата с личност като Бернард Мунтян, нашия Бечо. На мен ми е особено тежко. Бях щастлив човек, на когото най-големият учител е и най-близък приятел.
Когато с Асен Игнатов открихме Мунтян – той не ни преподаваше, ходехме да слушаме неговите лекции в друга специалност, – го нарекохме ‛българския Лукач‛. Не беше само илюзия, породена от равнището на факултета през 50-те години, което сега е трудно да се разбере от новите поколения философи. Бернард Мунтян притежаваше удивително евристичен ум. Оригиналното и прецизно системно мислене му беше органично присъщо. Това респектираше и хора с предубеждения към философията. Спомням си един разговор от средата на 50-те години. Илия Воденичаров, химик, старши научен сътрудник в Академията на науките, ми изрази учудването и разочарованието си от това, че съм станал студент по философия. ‛Всички философи преписват! Познавам ги. Кажи ми един, който да не преписва.‛ Казах му: Бернард Мунтян. Смени тона и веднага призна: ‛Да, наистина. Мунтян не преписва.‛ Отличаваше се с изключителна ерудиция. Физиката, биологията, историята, социологията му бяха близки, бяха територии, в които се разхождаше свободно. Всеки би могъл да си представи какво може да се получи от това съчетание на оригинален философски ум с изключителна научна ерудиция. Библиотека от книги.
И стигаме сякаш до загадка. Защо не се появи тази библиотека? Защо този, който имаше най-голям потенциал, остави най-малко. Този парадокс е ключ към личността. Бечо беше философ в един неповторим античен смисъл на тази дума. Беше далеч от Гутенберговата галактика. Обичаше да припомня аргументите на Сократ срещу писмеността. Неговата стихия беше живото слово. Беше съвършено лишен от суетата на автор, който спестовно събира мислите си, за да ги поднесе в подходяща опаковка. Има плодовити писатели, които стават роби на собствената си производителност. Бечо беше не само богат в царството на духа, той беше и разточителен. Беше аристократ. Неговата прецизност и перфекционизъм го задължаваха да полага изключителни усилия за шлифоването на всяка мисъл. Неговото разбиране за живота беше по-широко. Той беше не само философ в професионалния смисъл, но и мъдрец – в житейския. Нищо човешко не му беше чуждо. Не беше склонен да жертва многостранността си на човек само заради каторжния труд на писателя. Не живееше здравословен живот. Достигна до тази възраст толкова запазен поради очевидно много здравия си корен.
‛Суета на суетите и всяческа суета‛ ни предупреждава ‛Книгата на Еклесиаста, или проповедника‛. Бечо беше не просто ценител, а сякаш превъплъщение на Еклесиаст. Бяха му дълбоко чужди не само всекидневните, но и творческите разновидности на суетата – суетата на научните титли, на авторската популярност и на почетните звания. Неговият край беше преминаване отвъд онтологичната суета.
Независимостта на съжденията и интелектуалното безстрашие се проявяваха не само и в неговото теоретично мислене, и в неговото обществено поведение. Бернард Мунтян беше ремсист преди Девети и дисидент преди Десети. След дръзкото му ‛следаприлско‛ изказване се носеха легенди през 50-те години. Неговите работни бележки попаднаха на бюрото на всемогъщия идеологически секретар на ЦК. Сега ‛случаят Мунтян‛ се описва в мемоарната литература.
През 80-те стана член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Напусна партията по време, когато бъдещи демократи се стремяха към партиен билет. След началото на промените новата вълна на идеологически фанатизъм не го учудваше, но го дистанцираше. Последната му публична изява – беше домакин на срещата на Милован Джилас с българската общественост.
На различни национални и международни научни форуми го цитирам като най-дълбокия и оригинален български философ. С това съм в дълг пред нашата общественост. Онова, което е написал и казал, трябва да стане достояние на днешните български читатели. В продължение на години разговаряхме по широк кръг въпроси и голяма част от тези разговори са записани, а някои са и дешифрирани. В центъра на неговите интереси и проучвания беше социалната и антропологическата гранична ситуация, в която влиза видът хомо сапиенс. Бечо беше убеден, че отговорът на глобалните обществени проблеми изисква друго, надидеологическо мислене, друго качество на човешката природа. За най-остър глобален проблем смяташе лъжата, дезинформацията. Гласът му беше записан и, мисля, времето няма да го изтрие. Надявам се, ще достигне до всички.
Поклон пред паметта му!
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”