Български  |  English

Лазар Николов: Този свят е най-хубавият

На 7 февруари се навърши една година от смъртта на Лазар Николов, може би най-големият български композитор от втората половина на ХХ век. Не са редки случаите в музикалната история, когато смъртта на един композитор е началото на триумфа на неговата музика, но триумфът на музиката на Лазар Николов все още предстои. Днешните български диригенти, солисти, оркестранти, ръководители на музикални институции и публика, с редки изключения, не са готови за среща с тази музика. И причината не е в това, че тя е толкова неразбираема, а в липсата – у повечето изпълнители, защото те оформят вкуса на публиката - на елементарно любопитство, на желание за по-сериозно интелектуално усилие, на вкус към риска, на потребност да се освободят от естетически клишета и предразсъдъци. Парадоксално е, но през последните няколко години музиката на Лазар Николов е по-малко изпълнявана, отколкото по времето на комунистическия режим, когато властта официално го беше заклеймила като ‛формалист‛. Само че тогава най-добрите български диригенти и музиканти правеха всичко възможно, за да изпълняват творбите му у нас и в чужбина. Те добре осъзнаваха стойността на неговата музика и бяха достатъчно смели, за да я отстояват срещу идеологическата цензура, срещу предразсъдъците на публиката и по-старото поколение композитори. Един от симптомите на кризата в съвременното българското изпълнителско изкуство е точно липсата на интерес към творчеството на Лазар Николов. Всъщност, към кого проявяват траен интерес днешните ни оркестри и солисти? Достатъчно е да погледнем концертните програми и веднага ще разберем, че повечето от тях са съставени случайно, заради конюнктурата (някоя годишнина, националността на гостуващия диригент или на спонсора на концерта и т.н.). И все по-оредяващата публика, която много добре усеща ниския хоризонт, в който се опитват да я затворят, още по-рядко посещава концертите. Ако все пак ги посети, ще предпочете да престане да слуша музика, отколкото да я слуша в изпълнението на музиканти, свирещи с неприкрито отегчение. Добре, че в България вече могат да се намерят и най-редките записи, а съществува и Интернет. Записите обаче трудно могат да заменят срещата с живото музициране, а и музикантското изкуство трудно се развива без непосредствен контакт с публиката. Остава ли ни нещо друго, освен да се надяваме на бъдещето? Със сигурност музиката на Лазар Николов вече е там, в бъдещето, и гостоприемно очаква своите достойни интерпретатори и слушатели.
Настоящото интервю е взето седмица след премиерата на последната, Шеста симфония на Лазар Николов, която беше изпълнена на 2 март 2001 г. от Нов симфоничен оркестър под диригентството на Росен Миланов. Тогава работех като журналист в столичен всекидневник и го предложих за публикуване в съботната притурка на вестника. То така и не излезе. Пред читателя е едно от последните интервюта с композитора.
К.В.




Разговор с Лазар Николов


- Как издържахте на изолацията и заклеймяването на музиката ви по време на комунистическия режим?

- Може би защото никога не съм очаквал да печеля от музиката си. Това ме правеше свободен. Работех други неща. А писането на музика беше единственото, в което виждах смисъл. Аз съм фаталист. Знам, че всичко, което съм написал, може да изчезне в един миг. Всичко, което съм написал, е тук, в тази стая (интервюто е взето в дома на Лазар Николов – бел.ред). Няма да намерите партитурите ми в библиотеките. Един пожар и край…Но единственото, което можех да правя, е да пиша музика.


- Само на идеологическата цензура ли се дължаха нападките срещу вашата музика?

- В действителност чисто музикалните проблеми ставаха политически. Личните отношения също добиваха политически израз.

- Това означава ли, че колегите ви, които не са споделяли музикалните ви възгледи, са прибягвали до политически аргументи в защита на личния си вкус?

- Разбира се, че беше така. Зад политическите аргументи стояха личните отношения. Онези, които се представяха за правоверни комунисти и критикуваха моята и на Константин Илиев музика, прикриваха зад това лични отношения.

- По какъв точно начин ви създаваха трудности?

- Имаше и пряка политическа намеса, за да не се изпълнява нашата музика. Като нова музика, разбира се, тя се приемаше трудно от публиката, а и от изпълнителите. Те бяха свикнали на друго отношение към музикалната материя. Тук личният вкус играеше голяма роля. Днес хората не могат да проумеят защо в даден момент слушателите са имали друго разбиране.

- Минаваше ли ви през ума тогава да напуснете България?

- Къде да отида? Аз съм мислил за това. Нали трябваше да отида при някой, който да ме подкрепи. Поне на първо време. Освен това, никога не съм имал много добро здраве. Това беше огромен риск и аз не можех да го приема. Предпочетох да остана тук - при най-лоши условия, отколкото да отида някъде, където никой нямаше да ме погледне. Много съм им притрябвал.

- Не вярвахте ли, че на Запад може да получите подкрепа от ваши колеги?

- Не знам. Имало е един-два такива случая, но с мен това нямаше да се случи. В това съм съвсем сигурен. Пък и смятам, че ако съм успял в нещо като композитор, това все пак ще зарадва най-много моите съотечественици, отколкото една нация, за която нищо не знача.

- Къде поставяте себе си като композитор на фона на европейската музика от ХХ век?

- Аз смятам, че съм композитор на втората и третата четвърт на века, макар че това се оспорва от някои. Винаги съм защитавал прогреса. Не само в музиката, във всичко. Но не мога да се съглася с доста неща, които минаваха за прогрес в музикалното изкуство. Най-вече във втората половина на ХХ век. Доста предпазлив съм например към алеаторната техника. Не мога да се съглася с едно статично мислене. Моите предпочитания са към динамичното начало в изкуството, а след Втората световна война музикалният авангард застана на позициите на една своеобразна статика. Освен това, мисля, че представителите на този западноевропейски авангард не приемаха никакви други идеи за развитието на музиката, освен своите собствени. Тук имаше известна диктатура, на която всички се поддадохме.

- Винаги сте твърдели, че сте привърженик на ‛чистата‛ музика. Бихте ли обяснили какво разбирате под този термин?

- За мен ‛чиста‛ музика е тази, която не е свързана с нещо конкретно. Всъщност всяка музика е ‛чиста‛. Тя е изкуство на абстракцията. Може ли някой, чувайки дадена музика, да каже, че тя има конкретно съдържание? Да кажем: изразява социални или политически идеи! Това не може да се каже за никоя музика.

- Има ли връзка между ‛чистата‛ музика и някакви етически принципи?

- Според мен това са двете страни на една и съща монета. Дори когато пишете абстрактна музика, моралът има значение. Човек трябва да бъде верен на някакъв принцип и когато пише ‛чиста‛ музика. И там трябва да бъде точен, да бъде честен.

- Но, както стана дума, верността към етическите принципи ви е коствала твърде много в житейски план?

- Не искам да говоря за това, защото в човешкия живот има толкова други нещастия. Не крия, че това, което преживях, не беше леко, но знаейки какво преживяха мнозина други, се примирявах. Това ме караше да понасям несгодите. Примирявах се с доста скромен живот, за да имам свободата да пиша каквото си искам. Аз не пишех за пари и никой не можеше да ме командва. Вътрешно се чувствах свободен. Писането на музика беше смисълът на моя живот, но трябва да призная, че това е до голяма степен и навик. Аз ставам сутрин и трябва да започна да работя.

- В моменти на отчаяние каква музика слушате?

- Аз не търся музиката като израз на душевното ми състояние, а като лечебно средство. Музиката е способна да лекува. Може би не да излекува, но да подпомогне лечението. Тя ни помага да се освободим от всяка конкретност и ни заселва в свят на абстрактни отношения, при това емоционални. Когато човек слуша музика (дори додекафония), душата е в покой. А това е началото на всяко излекуване. Музиката не е нито за веселие, нито за скръб. Трябва да я слушаме, както гледаме една картина.

- Интересуват ли ви другите изкуства?

- Намирам много общи неща между музиката и поезията, макар че не чета поезия много често. Потребността ми от поезия се задоволява от самата музика. В нея има много поезия, както и в поезията - музика. Голяма част от модерната поезия съвсем не е конкретна. От нея не може да се извлече нищо конкретно. Тя е чисто и просто абстракция. Говоря първо за смисъла, после за самото звучене. Аз схващам поезията в чисто музикални категории.

- Обвиняват съвременната музика, че в нея има моменти, които може би надхвърлят естествените граници на слуха ни?

- Така е, но аз мисля, че ако възприемащият има известна подготовка и по-дълго слуша тази музика, може би ще започне да я разбира. Така, както преди 40-50 години нашата музика предизвикваше страхотно възмущение, а днес се възприема спокойно. Аз, например, наскоро слушах някои неща, които съм написал тогава, и не мога да си обясня защо толкова остро ме критикуваха.

- Възприемчивостта на слуха влияе ли се от промяната на делничната ни звукова среда?

- Да, влияе се. Звуковата ни среда днес е много по-шумна, но много по-бедна, по-примитивна от тази в миналото. И ако се опитваме да й подражаваме, ще създадем примитивна музика. Затова трябва да й се съпротивляваме.

- Безкрайна ли е тогава възприемчивостта на слуха ни?

- Може би. Не мога със сигурност да го твърдя, но развитие има. Както в правенето на музика, така и във възприемането й. Все пак, музиката като изкуство се е развила най-късно в сравнение с другите изкуства. Защото е зависима от техническото развитие. Но тя като че ли и най-бързо се изчерпва.

- Само формални ли бяха причините за появата на музикалния авангард? Само за изчерпване на средствата ли ставаше дума?

- Винаги съм се питал как чисто композиционно-техническите средства създават нова естетика. Защото това е факт, има връзка между техниката и естетическото въздействие на творбата.

- Искам да ви задам няколко въпроса, които са встрани от досегашния ни разговор, но ще ми помогнат да си изясня вашите най-общи възгледи за света и човека, а те вероятно имат отражение и в музиката ви. Религиозен ли сте?

- Аз принадлежа на християнската цивилизация и се водя в живота си от християнския морал. Намирам обаче, че християнското учение има по-стари корени. В египетската ‛Книга на мъртвите‛, 125-та глава, ще намерите поразителни прилики с християнското учение.

- Все пак вярвате ли в съществуването на Бог?

- Да.

- Значи вярвате и в това, че светът е творение?

- Смятам, че църквата разглежда този въпрос в много тесен смисъл. Аз не мога да разбера защо е създадена Вселената. Никой не може да отговори на този въпрос. Един философ беше казал, че щом нямат отговор, въпросите са безсмислени. Аз не смятам така.

- Мисълта за безкрайната и безмълвна Вселена не ви ли тревожи?

- Не, но искам да отгатна смисъла й. Просто не мога да разбера, - съществуваме така, без да знаем нищо. Откъде идваме, какво става с нас, защо има смърт, защо има нещастие, защо има щастие. Толкова е необяснимо всичко.

- Вярвате ли в безсмъртието на душата?

- Не се надявам на живот отвъд смъртта. Мисля, че другият свят е много по-лош от този. Този свят е най-хубавият.

- Не сте ли се изкушавали да мислите, че човекът се е появил случайно и ще изчезне случайно, заедно с всичко създадено от него?

- Да изчезне случайно може, но не смятам, че се е появил случайно. Има много опити да се разгадаят тези тайни, но тяхното разгадаване ще ни обрече на гибел.

- Генните изследвания ли имате предвид?

- Да, и тях. Всеки опит да разберем това, което ни е забранено да узнаем, ще ни доведе до катастрофа.

- Може ли изкуството да повлияе по някакъв начин върху действията на политиците и учените?

- Не, наивно е. Изкуството съществува отделно. То е приятел на хората, но не може да решава такива проблеми.

- Накрая, един въпрос, който искам да ви задам заради младите български композитори и музиканти. Какви трябва да са отношенията между твореца и държавата?

- Никакви.

Разговора води
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”