Български  |  English

Любомир Илиев в търсене на преводаческия абсолют

- Как преценяваш, какво ти се удава по-добре да превеждаш: поезия (‛Фауст‛ на Гьоте, ‛Корабът на глупците‛ на Себастиан Брант) или проза?

- Сигурно държиш да подчертаеш само най-важните ми стихотворни преводи, но пък не искам да пропуснем томчето стихотворения ‛Денят догаря‛ на Херман Хесе, преводите ми на Рилке, Новалис, Айхендорф, Щефан Хермлин… Но си прав, преводите ми на Гьоте и Брант действително са незаобиколими. Всъщност всичко, което съм превеждал до Гьоте, е било тренировка за големия труд. Но не съжалявам за нито една от преведените от мен книги, не бих искал да ги принизявам - всички те ми помогнаха стъпало по стъпало да изкача върха Гьоте, по-скоро ‛Фауст‛. Не правя разлика в предпочитанията си какво да превеждам – поезия или проза, по-скоро ги редувам.

Няма да забравя, един от първите ми преводи беше „Литературата на 19 век‛ от Георг Брандес, типичен позитивистки труд, изпъстрен с много цитати от Хайне, Гьоте, Шилер. И без да ми мигне окото, макар че тогава чак такъв опит не съм имал, ги преведох – и поезията, и прозата. В средата на 80-те години обаче си дадох сметка, че между чистата проза и чистата поезия стои класическата драма в стих. В нея се срещат както повествованието, така и петостъпният ямб, сценичният размер, който присъства почти навсякъде. Признавам, много обичам да превеждам драма и да спазвам нейните специфични закони – защото, на всичкото отгоре, освен, че трябва да останеш верен на духа на автора, ти трябва да се съобразяваш постоянно с това, че твоят превод ще се изрича на сцена. Трябва да избягваш струпванията на съгласни в думите, а да редуваш гласни и съгласни съвсем като в кръстословица. Иначе актьорът не може да го произнесе… Превел съм стотици страници класическа драматургия, включително абсолютно задължителна драма, каквато е ‛Натан Мъдрецът‛ на Лесинг, превел съм и повечето драми на Шилер – въобще все големи заглавия, които съм работил с огромно удоволствие. Наистина можеш да преведеш хиляди стихове без прекъсване, защото ямбът почва сам да говори, влезеш ли в неговия ритъм. Да не говорим, че ‛Натан Мъдрецът‛, една епохална творба, първата, написана в този размер, е проникната от идеята за толерантност точно такава, каквато я познаваме днес. Неслучайно тя е първата, поставена в ‛Дойчес театер‛, непосредствено след Втората световна война, през 1945-а.
В крайна сметка, не различавам превода на поезия от превода на проза. Може би в първия случай работата отнема по-малко време, но пък концентрацията следва да е много по-дълбока, за да извлечеш всичко, което е казал и е искал да каже авторът, да се потопиш няколко пласта под повърхността. Поезия трудно се разказва, там няма повествователен момент и трябва да се досещаш за онова, което всъщност има предвид авторът.


- Познавачи, общи приятели, смятат, че едновременно си виртуозен версификатор и виртуозен интерпретатор – усещаш ли в себе си състезание между тези две способности/потребности?

- Хайде да сложим виртуозен в скоби. Версификаторът и интерпретаторът изобщо не си пречат, напротив, чудесно се допълват. За да мога да интерпретирам текст в стих, при това в колкото се може повече варианти по посока на смисловата пълнота, ако имам версификаторски способности, ще мога да сменя например една рима с по-уместна, после с още по-уместна... Докато успея. Сигурно това се отнася до всички преводачи, които възприемат превода като професия, а аз съм един от тях. Признавам, че днес не се налага с това да си изкарвам хляба. И слава богу, защото както се развиха нещата в България - а аз съм български преводач, където и да се намирам по света, - нямаше да мога да го правя. Навсякъде обаче в графата ‛професия‛ пиша преводач. За мен това е творческа професия, напълно сравнима с творческата работа на писатели, художници, музиканти. Да, някои текстове човек не ги превежда, а направо ги препява – до такава степен те грабват. Така беше при първото ми стихотворение от Гьоте (от кого иначе!), то се нарича ‛Среща и разлъка‛. Бях студент във втори курс, когато го прочетох. И то до такава степен ме порази с музикалността си, че седнах и без много-много да му мисля, го преведох. Малко по-късно го видяха моите преподаватели, включително проф. д-р Любомир Огнянов-Ризор, сам преводач и един от първите теоретико-критици на превода у нас. Даже негова е малката книжка, която ми беше настолна някога: ‛Основи на преводаческото изкуство‛, издание на Камара на народната култура от 1947 г. Та след като видя моя превод, Ризор написа вдъхновена рецензия, казвайки, че от 20-ина години не са имали студент, който да умее да превежда стих. Оттогава минаха трийсетина години, през които горе-долу следях какво става в катедрата по немска филология в Софийския университет, но лично на мен, уви, не ми се набива на вниманието някакъв особено ярък пример.

- Нужно ли е филологическото образование, за да се отдадеш на преводаческа работа?

- Доста полезно е. Или поне на мен ми помогна. Истински задълбочено съм чел именно в Университета. Хайде, аз съм завършил немска гимназия, но кой ще ти изучава там сериозно литературата, всичко се прави отгоре-отгоре, само с най-важните заглавия. Едва в обучението по немска филология прочетох светилата на немската литература в оригинал – и разбрах няколко неща: първо, че са много велики, второ, че начинът, по който досега са четени в България, далеч не е стойностен и адекватен, трето, че самият аз не си струва да се занимавам със собствени писания, които биха ме обрекли на среднячество.

Предпочетох да впрегна всичките си творчески инвенции в що-годе адекватно препредаване на мислите на тези велики хора. Аз вече имах канавата на великите автори, върху която да работя, и хич не съжалявам. Не че не съм имал неприятни моменти. Сещам се сега, че тъкмо бях превел и предложил на пловдивското издателство ‛Христо Г.Данов‛ един от кратките романи на Бьол, ‛Изгубената чест на Катарина Блум‛, и той взе, че посрещна Солженицин и възторжено го разведе насам-натам из Германия, изразявайки своите антикомунистически убеждения. И на мен ми сложиха едни черни точки... Естествено, че романът не излезе, а чак след смъртта на Бьол през 1987-а бе публикуван в сп. ‛Панорама‛, а после, представи си, пак в същото това пловдивско издателство.


- Понеже стана дума за ‛Панорама‛, ще избързам да те попитам: доколко годините, в които си бил неин заместник-главен редактор, са важни за теб?

- О, не само заместник-главен. В края на 1989 нашата дългогодишна главна редакторка Леда Милева реши да се оттегли от поста главен редактор на ‛Панорама‛; тя, eстествено, знаеше повече, отколкото знаехме всички ние какво предстои да се случва... И тогава за поста й беше направен конкурс, който аз спечелих между 18 участника, сред които Кръстан Дянков, Драгомир Петров, Кирил Кадийски… Не ми беше трудно, защото аз знаех как се прави това списание и какво се иска от него. Първата ми работа беше да премахна редколегията, всички там ЛюбомирЛевчевци, БожидарБожиловци и тям подобни велможи от онова време, на които благодарих - въпреки безкрайно нееднаквото им участие в списването на изданието – и заявих, че занапред цялата отговорност за облика на „Панорама‛ поема нейният действащ редакционен състав. И продължихме напред.

Почнахме да разчупваме нещата: въведохме нови рубрики като ‛За това се мълчеше‛ (изповеди на преводачи с преки впечатления от годините на тоталитаризма); при нас за първи път излязоха текстовете на Хавел, които по-късно бяха разлепени по стените от студентите, участници в стачката през 1990 г.; появиха се текстове, немислими по-рано...

Само че въодушевлението не продължи дълго. По немската телевизия от онези години имаше една реклама: ‛Денят си отива, идва Джони Уокър‛. В нашата ситуация стана нещо подобно: ‛Цензорът си отива, идва счетоводителят‛. Изкарах година и половина като главен редактор на ‛Панорама‛, разбрах по-скоро интуитивно, че занапред човек трудно ще си вади хляба с литература, и прехвърлих отговорностите си на своята заместничка Катя Митова. Пък и бях почнал работа за едно немско издателство.

Чувам, че сега ‛Панорама‛ продължава да излиза от дъжд на вятър. При това само когато намери пари. Е, такива тематични броеве не са нещо ново. В Полша и преди 1989-а имаше такова едно издание, „Литература на свйече‛. Но нещата тук съвсем не са толкова безобидни. Човек трябва непрестанно да си отваря очите кой му дава пари. Я си представи, че някоя френска националистическа организация около Льо Пен се появи да те спонсорира. Ще приемеш ли? Твърдението на някои хора, че са готови да влязат в съюз с дявола, само и само да осъществят целите си, никак не ме убеждава... А в края на 80-те години ‛Панорама‛ стигна 17 000 тираж. Оставаха ни само 3 000 бройки, за да минем на самоиздръжка. И лесно щяхме да ги стигнем тези 20 000, ако не ни бяха обяснили, че е ‛неполитично‛ едно списание за чужда литература да надвишава по тираж списанията за родна литература, като ‛Пламък‛ и ‛Септември‛. Не ни го позволиха, а списанието се четеше… Четеше се, защото максимално бързахме да представим най-важните заглавия, които излизаха по света. Крадяхме ги, разбира се. Никога не сме плащали правата, а от агенцията за авторско право ни бяха казали: ‛Мълчете си и си превеждайте. Ако някой се обади, ние ще се оправяме по-нататък.‛ Днес това време е отдавна забравено и всеки може да издаде която си книга иска, стига да плати авторските права. За съжаление, орган за издателска координация у нас, в България, няма - и рано или късно ще се случи две издателства да публикуват едно и също заглавие. Преди няколко дни Ани Друмева, представителката на издателство ‛Роволт‛, което държи правата за Музил, ми съобщи, че малко търновско издателство се кани да публикува преведени от студенти глави от романа на Музил „Човекът без качества‛, които преподавателката им давала за превод като курсова работа, та ги подтикнала да търсят такава изява. Аз съм убеден, че студентските преводи са прекрасни. Но без да се смятам за свещена крава, твърдя, че Музил не е за всяка уста лъжица. И допускам възможността за нескопосно издание, което да помрачи бъдещата цялостна представа за писателя.


- Какво е преводът за теб: гъдел, професия или хоби? Или преводачеството е дарба? Как се култивира тя?

- Сигурно е клише, но най-мил ти е винаги последният превод. Той винаги се оказва най-трудният. И, независимо колко усилия ти е коствал, колко тонове руда си обърнал, за да извлечеш зрънцето злато, важно е накрая твоят труд да не мирише на пот. Аз съм доста разглезен от положителни рецензии, доколкото въобще ги имаше тогава, а още по-лоша е ситуацията сега, но една рецензентка беше писала, че като чете моите преводи, човек си мисли, че преводът е лесна работа. Много се зарадвах на това на пръв поглед причудливо твърдение, защото то означава, че не се е разбрало какво ми е било преди това…

Сигурен съм, че за този, който се отнася сериозно към превода, той е професия. Да, ама много зле платена професия. И това важи не само за България. Въобще не съм сигурен, че преводачите у нас се борят за територия, за отстояване на правата си. Знаеш ли, първото мое активно действие като преводач след 1989-а беше да преустановя членството си в Съюза на преводачите. В който всички бяхме закарфичени като в хербарий. Днес аз съм член на Съюза на германските преводачи, макар да съм убеден, че за творческите професии такива съюзи нищо не означават. Съюзът ни обаче се бори за достойно заплащане – като член аз съм абсолютно задължен, едва ли не съм подписал клетвена декларация, че за да не подбивам труда на своите колеги, където и по света да публикувам преводи, не бива да се съгласявам на хонорар под 17 евро на страница. Това, разбира се, е невъзможна за България сума. Така или иначе, последната позиция на Съюза е за 32 евро. Издателите в Германия пищят като ощипани моми, но някъде по средата сигурно ще се срещнем. А след като се говори за общоевропейско семейство, критериите за заплащане малко-отмалко следва да се уеднаквят. Защото в България, освен да превеждаш, трябва със сигурност да имаш някакво второ занимание, от което да си плащаш тока. С превод семейство не се издържа. На всичко отгоре преводът е и трудна професия. Ако някой смята да живее от нея, трябва да е готов всекидневно да превежда поне десетина страници текст, годен за печат, включително през уикенда, на Коледа или Великден, по време на грип и когато другите хора заминават в отпуск. И тъй като подобно нещо е чиста илюзия, а всекидневието не функционира като часовников механизъм, преводачът непрекъснато се люшка между липса на работа и убийствена липса на време заради кратките срокове, поставяни от издателствата. Затова не е чудно, че лошите преводи в наши дни се увеличават. Лавината от книги заплашва да помете всякакво качество.


- В предварителния ни разговор спомена, че си бил активен спортист - колко дисциплина понася преводаческата дейност, можеш ли да я успоредиш на спорта?

- Не знам дали защото бях активен лекоатлет, или защото сме божем прусаците на Балканите, с това въобще не се шегувам: имам - вродена ли, насадена ли – дисциплина, която ми помага. Да, спортът ми помага, защото част от него е стремежът към нов връх, към нов рекорд. Затова се мъча за още по-добро постижение и в преводите си. И се стремя то да е свързано с важен автор. Във вашия вестник Амелия Личева ме беше похвалила за книга (‛Четецът‛ на Бернхард Шлинк), която - без да я смятам за епохална – е явление в най-новата немскоезична литература. Та тя беше писала, че Любомир Илиев бил известен с това, че никога не превежда случайни заглавия, ето защо и тази му книга я заинтригувала. Шлинк, с когото имам честта лично да се познавам, е най-издаваният немскоезичен автор в Америка, повече и от Томас Ман. Той обаче дължи славата си на извънлитературни фактори. След негово интервю с легендарната Опра Уинфри, „Четецът‛ само за две седмици се продава в двумилионен тираж. И триумфално шества на 33 езика. Да, и тази книга излезе във поредицата ‛Вълшебната планина‛ на ‛Атлантис КЛ‛, предназначена за съвременна немскоезична проза. Не че го смятам за велик писател. Но той, бидейки юрист, има подръка страхотен човешки материал, който може да обработва както си иска. И ако беше по-добър литератор, сигурно този човешки материал щеше да му свърши далеч по-добра работа. Ханс-Улрих Трайхел, от когото преведох ‛Изгубеният‛ и ‛Земният Амур‛, е по-добрият повествовател. Но, о боже, кой съм аз, че да отсъждам!

Та за спорта. Превеждах обикновено по 50-60 стиха от ‛Фауст‛дневно, направо прекрасно постижение с оглед трудността на текста. Един ден работата вървеше чудесно и си рекох: ‛Дай още малко, дай още малко...‛ И накрая, с почти разтреперани ръце и замъглен поглед, реших да преброя колко стиха съм направил: цели 144 стиха! От моя абсолютен рекорд обаче нямаше никаква полза. Защото после близо седмица бях неспособен да преведа дори един стих и ходех като муха без глава.


- На пресконференция в Москва чух, че в Русия се превеждат не най-значимите немски автори, а тези, които отговарят на най-тежките руски стереотипи за Германия…

- Не съм много сигурен, че по същия начин се подхожда и тук. Впрочем, понеже познавам достатъчно руски колеги, аз не съм съгласен и с начина, по който в Русия се превежда. Те много обичат да украсяват, а не бива.
Истина е обаче, че единственото издателство, което последователно издава немска литература, е ‛Атлантис КЛ‛. Добри, лоши, гениални, недотам гениални – те са емблематичните за съвременните Германия, Австрия и Швейцария. Друг е въпросът дали ми харесват или не. А това издателство не пропуска и големите имена, като Гьоте, Хесе и Музил…


- Какви са отговорностите ти в преводаческия колегиум в Щрален? Що за феномен е той?

- Европейският преводачески колегиум в Щрален е легендарна институция, към която принадлежа все по-неразлъчно вече 19 години. Бях творчески ръководител на колегиума точно когато се празнуваше неговата 25-годишнина, през 2003-а, и Сашо Андреев озаглави колонката си в ‛Дневник‛ ‛Един българин посреща Рау‛. Тогавашният президент на Германия Йоханес Рау на всичкото отгоре ни навести точно на рождения ми ден, за който усърдните му сътрудници вече го бяха известили, и взе, че ми го честити пред стълпените микрофони и камери. По-късно в Щрален дойде и Бойко Василев от телевизионната ‛Панорама‛, за да направи филм. След излъчването му за колегиума в Щрален се разчу и тук, в България. И ме заляха две лавини: ‛Любомир Илиев ли? Той пък защо, как се е уредил там?‛. И втората: ‛Абе айде уреди ме и мене.‛

Казвам ‛легендарна институция‛, без да съм пристрастен. Щрален е първият преводачески дом от подобен вид в Европа. По-късно такива се направиха в Норич, Англия; Прочида, Италия; Арл, Франция; Родос, Гърция; Тарасона, Испания; на Балатон в Унгария; в Словакия... Но това са все копия. Оригиналът е в Щрален и никой не може да го наподоби. А и познавам някои преводачески средища, защото служебно съм пътувал дотам от името на колегиума. Ами в Родос прекрасно се отпускарства... Къде ти там сериозна работа? Докато библиотеката на колегиума в Щрален е от 120 000 тома и ти буквално живееш в нея. Какво по-хубаво за такива като нас?

Безкрайно съм благодарен на колегиума в Щрален, защото ако го нямаше, знам ли по кой път щях да поема… И съм му много задължен, ето защо правя всичко възможно да си върна дълговете поне отчасти. Къде другаде бих могъл да се ръкувам с трима държавни глави на Германия (Роман Херцог, Йоханес Рау и Хорст Кьолер), кога и къде бих успял да се запозная с трима нобелови лауреати – Самюъл Бекет, Имре Кертеш и Гюнтер Грас? Да изреждам ли други световни политици и писатели? Европейският преводачески колегиум в Щрален е магнетична институция и всички много се греят в нейната светлина. За мен обаче най-важни там са т.нар. двуноги енциклопедии, които обитават 29-те апартамента на колегиума – преводачите от цял свят. И тъкмо за тях работя. Сред 750-те ни гости всяка година българите съвсем не са пренебрегнати. Ето, в момента ни гостуват трима наведнъж.

Защо е важно това място? Защото можеш да разполагаш с всякакви книги и помагала, с всевъзможни адреси в интернет, но да не намериш това, на което си се натъкнал при превод. И много често се случва, след като си направил всички възможни справки, да попиташ някого от себедопобните си: ‛Абе какво мислиш за това, как да го направя на моя език?‛. Случвало се е комуникационното сърце на колегиума – кухнята, където вечер си приказваме и пием вино, да се опразни изведнъж, сякаш е паднала напалмова бомба… Просто е дошъл някой с тревожен и разсеян поглед, казал е: ‛Не мога да намеря еди-какво си решение...‛ Всички се замисляме и се пръсваме в библиотеката, всеки да търси в своите си отдели решението на преводаческия проблем. И го намираме.

В Щрален се запознах с преводачите на „Фауст‛ от тогавашна Югославия, Франция, Литва, Естония, Виетнам, Бразилия, Китай, Тайланд - всички в различна фаза от своята работа. В началото почти намразих сръбския преводач Бранимир Живоинович. Пита ме: ‛Какво превеждаш?‛(най-нормалният въпрос в Щрален), аз му викам: ‛Мъча се с ‛Фауст.‛ ‛О-о-о, ама това е детинска игра!‛ Защото той отдавна го беше приключил и вече работеше върху превод на Целан или нещо такова…


- А ти изкушавал ли си се да превеждаш Целан?

- Не посягам към автори, с които просто съм на друга дължина на вълната и няма да улуча ваксата. Такъв, впрочем, е и моят случай с Канети - въобще не мога да го започна.

Но да ти кажа за тайландската преводачка. Тя вече беше професор, завършила немска филология май в Марбах. С всеки ден тази жена ставаше все по-тъжна и по-тъжна… ‛Защо бе, Амфа?‛, питам я. ‛Много ми е трудно, защото в нашия език нямаме понятие за дявол...‛ Ха, иди превеждай ‛Фауст‛ в такъв случай! ‛Що не вземеш някой дух?‛ ‛Не става, нашите духове до един са добри‛. Оттогава не съм я чувал и виждал…


- Изкушавал ли си се от обратния превод? Да преведеш своя приятел Ани Илков?

- Не. И не е редно да се изхвърлям за нещо, в което не съм уверен. В нашето детство имаше една народна приказка за лисицата и таралежа: ‛Знам си трички, но са ми добрички…‛ Става дума за хитрините, които знаела лисицата. И когато три пъти попаднали в беда, от страх лисицата си глътвала езика и забравяла хитрините си, та се налагало все таралежът да я спасява. И не само от това не се изкушавам: дори не помислям да превеждам и от другите езици, които знам. Не вярвам в поливалентността на някои изтъкнати преводачи (по-скоро: престихотворители...) да превеждат от английски, френски, италиански, руски, унгарски, латински, немски…

Първото правило на преводача е: ‛Превеждай от чуждия на родния език!‛. Дори едно писмо да трябва да напиша на чужд език, стига да не е твърде интимно, ако край мен има човек, чийто матерен език е другият, веднага бих го помолил да хвърли един поглед.


- Но какво изобщо трябва да владее професионалният преводач? Само езика ли, или и още нещо?

- Естествено, че трябва перфектно да разбира езика, от който превежда, дори да не го говори перфектно. Това е толкова самопонятно, колкото е умението на счетоводителката да смята или способността на секретарката да чете и пише. А един език, естествено, може да се научи.

Далеч не така самопонятно, но несравнимо по-важно е владеенето на родния език. Читателят на една преводна книга иска да знае не само кой е убиецът и дали връзката на главните герои ще има хепиенд. Той държи още да бъде грабнат от стила на повествованието, да бъде потопен в настроението му, и - не на последно място - да опознае или повторно да разпознае самобитните особености на автора.

Когато превеждаш чуждоземни писатели, трябва да можеш да формулираш чуждото (сиреч познатото на читателя на оригинала) така, че то хем да си запази чуждия характер, хем да стане разбираемо за твоя читател; при това без бележки под линия и по възможност без прекомерни намеси в текста. Е, някой и друг трик как точно ‛да излъжеш текста‛ може и да се научи. Но творческата изобретателност, която те насочва към истинските трикове, трябва да ти е присъща по рождение. Тя не се изучава никъде, ти просто непрекъснато се учиш от практиката си.


- Колко от текста, неговите израз, форма и идея, се изгубват по пътя на превода? Възможен ли е превод без загуби и доколко могат те да бъдат компенсирани?

- Съвършено адекватният превод на една творба на който и да било чужд език сигурно завинаги ще си остане непостижима цел – или, ако си послужим с философски категории: както няма абсолютна, а само относителна истина, така и абсолютният превод едва ли е възможен. Това обаче не бива да ни обезсърчава. Защото целта на всеки превод е максимално да съкращава разстоянието между относителност и абсолютност, между постижимото и непостижимото.

Това с особена сила се отнася до превода на класика. Преводът на една класическа творба на световната литература е задача, която никога не може да бъде решена окончателно, затова всяко ново поколение би следвало да се чувства провокирано от нея. Подобен оригинал не допуска подмяната на нито една дума – в това се състои до известна степен и същината му, защото тъкмо такова, каквото е, произведението е доказало стойността си през вековете. В превода обаче по принцип всичко може да се изрази по друг начин; и тъй като всеки един е интерпретация – ярък пример за това срещаме във великолепната сцена с опита за превод на Библията във ‛Фауст І‛, - всеки сполучлив нов превод поради тази причина има своето оправдание. Възприемането например на една класическа творба не е нещо постоянно – то се мени заедно с промените в епохата и допълнително зависи от културните и езиковите рецептивни възможности на читателя или преводача.


- Имал ли си ищах да преподаваш превод?

- Случвало ми се е и това. Вземахме по някой текст, децата го превеждаха, както могат, и после го обсъждахме. Досега обаче не съм създал нито един преводач. Пък и изобщо не ставам за научен работник. Така и незащитената от мен дисертация гласеше: ‛Баладите на Гьоте и проблемите при предаването на гьотевския ямб на български‛. Те не са преведени като света, аз ще пиша за проблемите при предаването им… Абе, превод не може да се преподава. Преводачът е една затворена в себе си личност, той се учи сам. В поизтърканото от употреба клише „сам пред белия лист‛ има немалко истина. Да, Щрален е опровержение на постулата за самотния преводач, но там все пак си сред себеподобни. Колегиумът се обитава от вече израсли преводачи.

- А как работиш с редакторите?

- Изобщо не е задължително, ако не и направо невъзможно, добрият преводач да бъде и добър редактор. А иначе смятам редактора за извънредно важна фигура в литературния процес: два чифта очи виждат по-добре от един, стига да гледат в една посока. Моята редакторка Любомира Въжарова е отличен германист, с безукорна филологическа подготовка, но няма никакви преводачески амбиции. И тя може много добре да ти каже: ‛Тук имаш някакви опущения, там малко си го попрекалил‛… Не става никаква дума за ревност както у нея, така и у покойната й колежка Красимира Михайлова, макар тя, освен че беше отличен редактор, и превеждаше. Един-единствен път ми се случи да редактирам – и се рекох: ‛Никога вече‛. Бих бил лош редактор, защото щях да доизкусурявам превода дотогава, докато стане такъв, какъвто аз бих го пуснал. А като преводач не съм съгласен с такова редакторско поведение. Истината е, че моето сътрудничество с редакторите от ‛Атлантис КЛ‛ е прекрасно и защото те не са ме пришпорвали, позволявайки на превода ми да узрее. За голямо мое съжаление, издателствата – и ще го подчертая: не само у нас! - предпочитат бързия пред добрия преводач. И се раждат доста смехотворни резултати.

- Смяташ ли, че преведените от теб книги срещат адекватна критическа рецепция?

- Критика на превода вече няма. Или, хайде, почти няма. Аз съм си приспособил едно твърдение на Бърнард Шоу: ‛Който може, пише, който не може – превежда, който не може да превежда, пише за превода.‛ От такива точно рецензии полза няма. Бил съм свидетел дори на броене колко знака имало в оригинала, пък колко били в превода, олеле... Едно време в ‛Панорама‛ имаше цял отдел за критика и ние се опитвахме, доколкото е възможно, да създадем качествени критически текстове. А днес какво – преводачът се радва, ако изобщо е споменато името му. А критиката върши работа единствено, ако критикът сам е изкушен от преводачеството, защото тогава може да проумее какви мъчнотии е трябвало да бъдат превъзмогвани.
През 1989 година в Щрален под егидата на ЮНЕСКО се състоя колоквиум на тема „Има ли перспективи за критиката на превода?‛ и какви са нейните точни измерения. Присъстваха специалисти от двайсетина страни. И макар че моят доклад беше озаглавен ‛Възгледите на един скептик‛, все пак накрая се разделихме с убеждението, че от този момент слагаме нова ера в критиката на превода. Нищо не стана, разбира се.


- Могат ли занимания с теория на превода да бъдат полезни? Въобще, как се отнасяш към академичните изследвания на превода?

- Теорията на превода е още по-самотно занимание от самия превод. Тя - или поне тази, която аз познавам досега, а я познавам достатъчно – е и самоцелно занимание. И въпреки многоучените глаголствания на най-различни хора, тя няма никаква отпратка към практиката. Като преводач теорията на превода ме интересува точно толкова, колкото орнитологията интересува птиците. Тя не работи за авторитета на преводачите. То и политиците не работят за нея, след като напоследък превърнаха думата „преводач‛ в ругателна. Абе каква преводачка е Надето Михайлова, нали я познавам още като деловодителка в Съюза на преводачите... Ами десетките нелепи сравнения: преводът бил като жената - ако е хубав, не е верен, ако е верен, не е хубав. Бил като обратната страна на персийските килими: шарките си личат криво-ляво, но цветовете са избелели, конци и възли стърчат навсякъде. А Робърт Фрост направо дефинира поезията като онова, което се губи при превода…

През 2004-а Гюнтер Грас ни посети в Щрален. Остана два дни. Почти не спа, защото се впуснахме в много дълбок разговор и далеч след полунощ, след несметно количество шишета червено вино, успях да накарам този вече 76-годишен и много неотстъпчив човек да си признае, че ако ги нямаше преводачите, той нямаше да е толкова известен.


- Беше ми казал един въодушевяващ надпис в Щрален...

- Този надпис трябва да стои на знамето на всеки преводач, той е излязъл от устата на директния предшественик на Гюнтер Грас, нобеловия лауреат Жозе Сарамагу: ‛Авторът със своя език създава националната литература, световната литература е дело на преводачите.‛ Ето защо не разбирам как някои преводачи могат да страдат от това, че са оценени само като преводачи, а не като поети или писатели.

- Общуваш ли с авторите, които превеждаш?

- Общувам, разбира се. И си личи по телефонните ми сметки. Това обаче, да си призная, е нещо ново за мен. Защото досега не съм получавал нито факс от Гьоте, ни мейл от Шилер, нито съм обядвал с Хесе. За Музил да не говорим... Но свикнах сам да си отговарям на въпросите. Когато превеждах втората част на ‛Фауст‛, а тя е твърде херметизирана, литературата върху произведението хич не ми помагаше: случваше се едно и също място да бъде интерпретирано по десет различни начина от десет именити гьотеведи. И това ме отчайваше. Викам си: ‛Поел си товар, който ще ти преломи гръбнака‛. Нито римите ми излизаха, нито стихът ми беше стих, смисълът се губеше и куцаше.

- Да отворим една скоба, колко години превежда ‛Фауст‛?

- Пет години го работих, но без Щрален нямаше да го свърша. Бях загубил вяра в себе си: откъде-накъде при десет различни тълкувания моето, единадесетото, ще е най-доброто. Но пък и откъде накъде да вярвам на всеки от предишните преводи на ‛Фауст‛....

- Намерил си облекчение.

- И това ме отприщи. По един парадоксален начин ми помогнаха съществуващите преводи. То е малко като в медицината преди Авицена: лекарите от онова време добре са знаели къде са сърцето, белият дроб, червата и пр. Но бликащата при операции кръв е била необяснима за тях. Те са я наричали ‛лоши сокове‛, защото въобще не са имали представа от кръвообращение. Такива са много от българските преводи на „Фауст‛. Те са безкръвни, анемични, мъртвородени.

Но да се върнем към общуването с превежданите живи автори. През последните 6-7 години превеждам само такива, защото си дадох сметка, че съм превел що-годе всичко от немската класика, което ме е занимавало. Почнах с Бьол, минах през Шлинк, Трайхел, Тим, Видмер... С повечето от тях не съм общувал. Във втората книга на Шлинк, „Бягства от любов‛, обаче нещо ме озадачи и поощрен от един полски колега, който пунктуално пита авторите, се обърнах към Шлинк. Обадих му се. И когато му казах какво решение съм взел във връзка с една игра на думи, той скокна и почна да носи вода от девет дерета, за да ме убеждава, че неговото е по-хубаво. Обаче не само политиката, но и преводът е изкуство на възможното, а в този случай единствено аз знаех кое е възможно на български. Накрая си го направих, както исках. Шлинк, разбира се, не го знае и сигурно заради това и досега си пишем…


- А отказвал ли си по морални подбуди превод на книга?

- Аз съм един от щастливците, на които никога не им се налагало да превеждат книга, която да не им е харесвала. Бих отказал не само книга, но и работа с конкретни издателства. Един пример. В Щрален имаме, разбира се, и ‛Майн Кампф‛, но тя е заключена в сейф и ни най-малко не е за общо ползване.

- А тук на пл.‛Славейков‛ човек може да си намери три-четири различни издания на Хитлер.

- През 1990-а част от ‛Майн кампф‛ излезе в томче, заедно с разни текстове на Сталин. И моята отлична приятелка, нежната лиричка Федя Филкова, беше превела тези откъслеци от Хитлер. Разбирам я, беше важно да се сравнят Хитлер и Сталин, но виж, аз не бих се съгласил да го направя. Бих се гнусил, дори да го превеждам с образователна цел.

- Как стигна до превода на Музил?

- След толкова години реших да окръгля преводаческата си кариера. И си рекох, че е време за някаква фундаментална книга, като ‛Фауст‛, ‛Корабът на глупците‛ или ‛Смъртта на Вергилий‛. И какво, какво… Ами Музил. Много ме вдъхнови за това и преводът на ‛Одисей‛ на Иглика Василева. Общо взето, трима автори се изричат на един дъх, когато става дума за зората на модерната европейска литература: Пруст, Джойс, Музил.

- Да не те чуят феминистките...

- А, моля ти се, Виржиния Улф е слаба ракия. От нейния ранг мога да ти изредя колкото искаш немски автори… Години наред от онези тримата беше известен само Пруст. По едни или други съображения - и идеологически, и поради липсата на достатъчно добре подготвени преводачи – нито Джойс, нито Музил бяха превеждани досега. Бяха известни с превода на по-периферни неща, но не и с техните визитни картички. Едва сега излезе ‛Одисей‛ и, дай боже, да излезе след година-две и моят превод на ‛Човекът без качества‛. Всяка национална култура, която държи на себе си, трябва да има тези книги.
Да превеждаш Музил е невероятно тежък, но и безкрайно удовлетворителен труд. Ти остави, че това са четири хиляди страници текст. Количественият момент е важен, но не чак толкова. Преодолим е и чисто творческият момент. Нищо, че Томас Ман казва, че в ‛Човекът без качества‛ Музил достига границите на немския език...


- Веднага ще те прекъсна, сравними ли са границите на българския и немския?

- Главно в стихотворния си облик. Няма никакво оправдание твърдението, което чух от Йордан Ефтимов, че немският ямб у нас трябвало да се превежда с хорей (или май беше обратното, все едно). След като е ямб (или хорей), авторът е знаел защо да го напише така. Аз съм сигурен, а и Иглика е на същото мнение, че твърдения като ‛Нашият език е много богат‛ са прекалено бодряшки. И като почнеш да превеждаш някой гигант, се оказва, че нашият език не е чак толкова богат. Ето, в българския има една дума за чаша, а в немския има за всеки отделен вид чаша отделно название. Но не искам да обидя нашия език. Защото се срещат и обратни случаи: за всевъзможните наши снахи, етърви, зълви, балдъзи, зетьове, сватове, свахи, шуреи, шуренайки и тям подобни в немския има една-единствена дума.

- Как стоят работите в морфосинтактически план?

- Поне там аз проблеми не виждам. Разпространеното оплакване, че сложните немски съществителни се налагало да се превеждат с няколко думи на български, не е кой знае колко оправдано: просто българският текст става с около 15 % по-дълъг – и какво от това? Е, при поезията е друго: не можеш да направиш един сонет в 15 стиха в полза на по-доброто разбиране…

- Четеш ли си на глас преводите?

- Само тези в стих. ‛Фауст‛ например е компендиум от стихотворни форми, в него има всичко: и терцини, и александрини, двусрични и трисрични размери... В Щрален моят апартамент е на третия етаж. На втория по едно време живееше един много начетен преводач от Перу. Той знаеше прекрасно ‛Фауст‛ и твърдеше, че аз не само чета, но крача из стаята в ритъма на стиха, който превеждам… Ето, и стихът е дълъг, колкото да стигнеш до края на стаята. Къщата е строена през XV век, плочите са изтънели и шумовете от моята стая явно са се чували, защото на следващия ден моят перуански колега ми казва: ‛Снощи бяха александрини.‛ Или: ‛Кога ще свършиш с четиристъпния ямб?‛. Въобще твърдеше, че знае докъде съм стигнал. Та на въпроса ти: не само ги чета. Дори предпочитам да превеждам на ръка. Аз сравнително късно се научих да работя на компютър. Мислех, че като е машина, би ми повлиял на ритъма на текста....

- И какво ще правиш след ‛Човекът без качества‛?

- По-скоро какво ще правя междувременно, докато я превеждам... Понеже има опасност да се удавя в този океан, си избирам малки ост
още от автора


Любомир Илиев (1949, София) е завършил Немска езикова гимназия и Немска филология в СУ „Св. Климент Охридски‛, веднага след това работи като аспирант и асистент в Катедра „Немска филология. Между 1980 и 1985 е редактор в специализираното за преводна художествена литература списание „Панорама‛, впоследствие негов заместник-главен (1985-1989) и главен редактор (1990-1991). От 1993 е член на Европейския преводачески колегиум в Щрален, Германия, от 2003 – негов творчески ръководител, от 2003 - член на неговия Президиум. От 1999 е член на Гьоте Гезелшафт, Ваймар. Любомир Илиев превежда немскоезична литература от 1976. Сред по-важните му преводи са: Георг Брандес, „Литературата на XIX век", Себастиан Брант, „Корабът на глупците"; Йозеф фон Айхендорф, „Из живота на един безделник"; Новалис, „Хайнрих фон Офтердинген"; Херман Хесе, „Сидхарта" и „Денят догаря‛ (избрана лирика), Херман Брох, „Смъртта на Вергилий"; Лесинг, „Натан Мъдреца"; Гьоте, „Фауст" I-II; Шилер, ‛Избрани драми‛; Клайст, ‛Избрани драми‛; Райнер Мария Рилке, Стихотворения; Герхард Рот, „Цирк ‘Салути’"; Макс фон дер Грюн, „Пожарище"; Зигфрид Ленц, „В края на войната"; Хайнрих Бьол, „Изгубената чест на Катарина Блум" и „Групов портрет с дама", Урс Видмер, „В Конго"; Бернхард Шлинк, „Четецът" и „Бягства от любов"; Ханс-Улрих Трайхел, „Изгубеният" и „Земният Амур"; Уве Тим, „Например брат ми‛; Мартин Зутер, „Перфектен приятел‛; Даниел Келман, „Аз и Камински‛; Кристоф Хайн, „Тангото‛; Ангелика Шробсдорф, „Грандхотел ‘България’‛; Гюнтер Рюкер, „Господин фон О.‛ и др. Творческата равносметка на Любомир Илиев се равнява на приблизително 60-65 заглавия, сред които около 100,000 стиха.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”