Български  |  English

Иван Теофилов - поет от неброимото време

Разговор за поета

Силвия Чолева: Много се страхувах да не почнем да се повтаряме, говорейки за Иван, после си дадох сметка, че тези разговори в повечето случаи са оставали в някакъв наш тесен кръг.

Георги Господинов: Освен това всеки си има своята представа за Иван Теофилов, всеки си има своя Иван Теофилов, своя история с него. Ще е любопитно ако се съберат и разказват, да речем, Ицко Финци, Ани Илков... Илка Зафирова... пловдивските художници... Различни хора от различни години и гилдии. Самият Иван, да припомним – всеки път се изненадвам, като го прочета или чуя – е актьор. Завършил е актьорско майсторство, първите му приятелства са в тези среди. Първите му работи изобщо са в театъра.

Силвия Чолева: Той се връща в мемоарните си фрагменти с огромна любов към театъра, като че ли го е обичал дори повече от литературата, но някак си нещата са се преобърнали. Навремето, когато Елин Рахнев почна да пише пиеси, Иван каза: това е нещо много опасно, театърът те обсебва изцяло. Може би ако случаят около ‛Поета и планината‛ не е бил толкова драстичен, той щеше да си остане в театъра.

Георги Господинов: Ами не знам, той се връща, казваш, към театъра, но се връща и изобщо към детство, към минало и това е много хубаво. Дано си напише този мемоарен роман, то ще е нещо такова. Много ме впечатли едно изречение от фрагментите, където казва „все още си мисля, че като отворя вратата на съседната стая, детството ми ще бъде там‛. Ей такива провиждания в неговото писане улавят много и те държат много. Няма да забравя как разказваше - има го и в книгите му, но съм го слушал и като разказ – за детството си в Пловдив, за майка си и как, като му се карала, най-лошото нещо, което могла да изрече било „див елен‛. В тая посока можем да кажем нещо и за езика, за стила му - много различен спрямо общия фон на българската култура. Иван е някаква различна птица.

Силвия Чолева: Обикновено литературната история прави класификации, слага по чекмеджетата. Замисляш се с кого да сложиш Иван, къде – не пасва с никого, дето се вика, на моменти той на себе си не пасва!

Георги Господинов: Точно така. Има една обезоръжаваща непохватност, която всъщност е спасителна за него. Защото в едно време, когато той вече е бил автор - през 50-те, 60-те, 70-те – в някакви години мрачни и други уж по-леки, но също толкова мрачни, тая непохватност, в най-широкия смисъл на думата, или непригодимост, да я наречем, го е спасявала.

Силвия Чолева: И несводимост изобщо към околния свят – той върви в някаква обвивка обвит и си мисли нещо, на моменти я пробива – прави или казва нещо, участва по някакъв начин и пак я затваря.

Георги Господинов: Това е въздушна, прозрачна обвивка. Казал го е много хубаво на едно място „да си измислям въздух, в който да живея‛.

Силвия Чолева: Затова ми се струва, че той е издържал не само като житейско поведение, но и като език, като писане, като естетика. Удържал е в едно време, което те кара да се чувстваш черна овца, ако си различен…

Георги Господинов: Време, което е прекършило много други, тръгнали преди това по различен начин. Имам предвид счупването през 50-те в поезията на Лилиев, Фурнаджиев, Райнов.... Много са... и то силни поети и фигури отпреди...

Силвия Чолева: Силни фигури, които изглеждат устойчиви, се прекършват, а Иван по неговия си начин, артистичен да го наречем, успява да се промъкне ‛между капките‛ – това не значи, че е мълчал, че е седял встрани. Не е така. Просто моделът на писателя, който трябва да стои на трибуната и да кове лозунги, да прокламира идеи, не му пасва. Той си е мислещ човек, който през цялото време работи – мисли за някакъв текст, докато говори с теб или ходи на пазар, след което като един вид отлагане – написва стихотворението. Бях свидетел на процеса на творчество при него – в Родос, където бяхме заедно… Мотаехме по улиците, разхождахме се, но той вече беше ходил там и често се затваряше в стаята си. Чудех се тоя човек защо не излиза – вън е слънце, море... Един ден го питах дали не пише нещо. Отговори, че не пише. Дойдохме в София, мина време, и няколко години може би след това той писа стихотворения, инспирирани от Родос – те са в ‛Инфинитив‛. До такава степен са чисти като усещане – как се запазва тази сетивност за толкова време?

Георги Господинов: То е някаква бавна отлагаща се във времето памет, бавно слово. Имам също подобна история. Преди 10-15 години пътуваме с един кораб през три морета много писатели – по двайсетина от всяка европейска страна. Помня една конкретна сцена от преминаването през Босфора. Качили сме се на палубата част от българската група – Иван Теофилов, Кирил Мерджански, Ани Илков - и понеже духа много, всички сме с някакви качулки, шапки, шалове, има една неловкост и патетизъм. Вече навлизаме в Босфора и уж на майтап запяваме „Край Босфора‛. Та пеем ние с малко срам, малко патос, ирония – всичко това, но ти идва отвътре, няма как, уж всички сме ироници, пък пеем. После аз написах едно стихотворение „Край Босфора‛, посветено на Иван Теофилов и Ани Илков, нещо около патоса на нашата ирония, и Ани написа едно екстатично цариградско стихотворение, а Иван тогава не. Вече години по-късно, разпознах поне две - написани за конкретното преминаване. Едното се казва „От борда‛, има го в „Инфинитив‛ 2004. Прекрасно е. Любопитното е колко различно той е видял и преживял Босфора. Важно се оказва проблясването на един пръстен в този следобед, как беше... „край източно разказана трапеза‛, а?...в който пресичаш Босфора, и от това всекидневно уж проблясване Иван гради своя спомен за своя си Босфор, протяжен, бавен, източен...

Силвия Чолева: Своя златен рог.

Георги Господинов: Да, и сега, като нахвърляме и натрупваме асоциации – защото това е разговор на асоциации за него и за поезията му – трябва да кажем, че в тия стихотворения освен медитеранското, което е ясно, то прозира, има и друго.

Силвия Чолева: В скоби – напомнял ми е на някои неща на Кавафис – има такива стихове в ‛Инфинитив‛.

Георги Господинов: Откъде идва това, другото – тия неща не могат винаги да се извадят и обяснят. Те идват и през четене на книги, на поезия, през някаква родова реч сигурно, не знам. Но ако трябва да кажа с две думи какво има вътре, какво и сега ме удивлява в тия стихотворения, то е, че те бълбукат от живот. Много витални, много жизнени са. Иван в момента е на 75 години и тая виталност, това бълбукане минава от първите му книги „Амфитеатър‛, „Град върху градове‛ до последните, най-новите, т.е. това не е нещо необмислено жизнерадостно и патетично. Това е спокойната радост да живееш – някак си така бих го определил. Това бълбукане, че си жив, че светът се случва около теб и че навсякъде има светлина, как беше, „изрязана в усмивка на човек‛, всякакви такива неща. Което може би е типично за поети от друго време. Като казвам „друго време‛, нямам предвид от 50-те, 60-те и 70-те, а едно друго, неброимо време. Защото гледам и по нас, по нашите неща, които пишем. Ние сме някак рано уморени, преди да сме избълбукали света, сме утихнали. Сигурно има много причини за това. Но Иван стои като един последен мохикан на радостта да пишеш и да живееш.

Силвия Чолева: Като каза бълбукане, мислех, че ще кажеш за езика – има едно ядро именно в този език, който е толкова пищен, приятно изговорим, ако кажеш на глас стихотворенията му, език, на който вече няма как да се пише така ‛възторжено‛ за живота…

Георги Господинов: И за езика, разбира се. Той идва и от опита му на преводач. Иван не ползва само една култура. Ако с единия си крак е стъпил в българската култура - в едно старо интервю за „Литературен вестник‛ признава любовта си към Вазов, към един не толкова класически и христоматиен негов образ и текстове; от друга страна са всички тези руски поети, бих ги нарекъл аристократически, поетите от Сребърния век, Гумильов, Северянин, Бунин... Те повлияват в изяществото, цялото това изящество, което е някак неприсъщо, неканонично при нас.

Силвия Чолева: Има класа при него. Не само в поезията, но и в житейското си поведение, той никога не слиза под едно ниво.

Георги Господинов: Той самият разказваше, че в Бургаския театър са му викали Принца. Бил е красавец - нека го кажем. Има много неща около него, за които се надявам да разкаже...

Силвия Чолева: Той е по-свенлив, няма да напише как са го ухажвали, но дъщеря му Маша разказва как са го харесвали жените… Енигматичен, различен… Но да се върнем към театъра. Това, което той му е дал в поезията – в живота естествено му е дал много - това е чувството за конструкция. Има много поети, при които си казваш: „ей тука да беше спрял‛ или „да беше казал това преди другото‛, или „излишни дължини‛... При Иван има някаква дисциплина, която идва от театъра, според мен. Там всяко нещо си знае мястото, дължината е определена точно…

Георги Господинов: Е, ако цитираме едно от любимите ми стихотворения на Иван „В природата‛, за сокола и неговата „симетрична изповед‛. Е, при него има такава симетричност на изповедта, и тази симетрия не се натрапва, конструкцията не личи.

Силвия Чолева: От друга страна, като си спомня 70-годишнината му в Пловдив, как Кирил Дончев изпълняваше негови песни, тогава ме разплакаха тези негови приятели. В песните имаше дух на младост, на жизненост, на нетърпение… Просто, а всъщност много дълбоко. Лекотата им, целият им смях тогава. Това бяха в крайна сметка едни възрастни хора, които приличаха на момчета и моичета, току-що започнали да работят заедно. Сякаш че е шейсет и някоя година, седнали са около една маса в една стая с пиано и се веселят. Това за мен е енигма – как са се съхранили. Били са група, за да оцелеят в онова време, но го бяха запазили и до ден днешен.

Георги Господинов: С това преодоляване на времето всъщност подхващаме и една друга тема. Защото така или иначе Иван и двамата го познаваме късно, от 90-те. А бих казал, че 90-те години в България унищожиха идеята за поколение, и слава Богу, защото това е протоколна идея от 40-те години да се подреждат авторите в поколения вероятно и за да се отстрелват по-лесно, да се класифицират по-лесно, да са под ръка. 90-те в тоя смисъл смесиха хора от различни поколения и се видя кои от поетите и писателите, важни през миналите десетилетия, оцеляха и продължиха да пишат. Такива имена не можем да посочим много. Но Иван Теофилов е един от тях, и то като писане, което се развиваше в своята поетика. Другото нещо е неговият добронамерен усет към младите, който, няма какво да крием, сме усетили и двамата. Много е важно, първо, че той следи, чете новоизлизащи неща...

Силвия Чолева:... и второ, говори като равен.

Георги Господинов: Това съм го усетил в малко хора, ще ги изредя, защото е хубаво това да се казва: Иван Теофилов, Катя Йосифова, Иван Цанев. Хора, които тежат с книгите си, а ти си публикувал някое и друго стихотворение, нямаш книга още, но те те срещат или ти се обаждат и се радват на написаното от теб. И тая радост от хора уж от друго време, от друго поколение е много насърчаваща и важна. Нещо, което, мисля, Иван е възпитавал и у нас.

Силвия Чолева: Аз го знаех само като име, бях го чела, но се запознах с него на Аполония. Вечерта на масата казах ключовото име Крум Ацев, Бог да го прости, и оттам нашият разговор потече… Почувствах невероятна близост.

Георги Господинов: Той не е йерархичен човек. И тези хора, които изброихме, също не са йерархични хора.

Силвия Чолева: Това са хора, които се занимават със същността на нещата, а не с външните обраствания на света. И Катя Йосифова, и Иван Цанев са същите. И те продължават да реагират на света с поезията си.

Георги Господинов: И с любопитство. Те са любопитни хора. Как се поддържа с годините това любопитство. Как на човек не му омръзва светът, тая свежест в отношението към света.

Силвия Чолева: Едно мое любимо стихотворение е ‛За гъби‛. То е посветено на Людмила, на жена му. Всяка, жена, на която е посветено такова стихотворение, би трябвало да ходи един метър над земята… Но ‛За гъби‛ е за още много други неща, освен за любовта. Те са на Гинци и вървят през гората за гъби. Наоколо е мъгла и всичко преминава през тази мъгла, минава и животът и човек остава сам. Вселенски сам. Като го чета, усещам космическия хлад, не толкова страха от необятното, а това, че човешкият ум не може да го прозре. Затова Иван не може да е адекватен на този свят, защото в някои моменти наистина се докосва до отвъдни неща.

Георги Господинов: Но виж как тая метафизика идва през конкретиката.

Силвия Чолева: Кой критик обаче пише за тези неща, разсъждава върху поезията на Иван Теофилов, пък и не само върху неговата? Защото ги няма написани критическите текстове за новата българска поезия. За мен е фатално това критическо мълчание… Важно е тези години да се обговорят, да се пише за тях. 90-те бяха много интересно време за българската литература. Добре знаеш, че навън, като поискат да прочетат за новата ни литература, нямаме какво да предложим… Предстои написването на критиката…

Георги Господинов: Ами ето, дано този разговор предизвика към това. У Иван обаче я няма тая поза на класика.

Силвия Чолева: Иван може да е принц, но не е надменен, недосегаем. Даваме ли си сметка, че неговата поезия наистина е класика. Говорим повече за поезията, което е естествено, но вътре има и влияние от театъра и от контактите му с художници. Това е благодат - да се докосваш до различни видове изкуства, но не само като консуматор, а да познаваш материята им. Иван беше казал, че не разделя изкуствата…

Георги Господинов: Беше казал нещо против цеховото разделение на изкуствата. А бе, в този смисъл Иван е имал наистина щастлив живот. Имал е щастието да бъде сред приятели, и то приятели, които са най-добрите в съответните изкуства, цвета на актьорите, художниците (Слона, Енчо Пиронков), композитори и музиканти като Кирил Дончев, Гина Табакова, режисьори, да не забравяме и Цветан Тодоров, т.е. хора от различни сфери на изкуството и на знанието. Освен това Иван е пътувал. Той не е в този смисъл локален, тясно български, затворен в тукашното поет и това също го е спасявало. Париж, после Англия, срещата му с Увалиев в Единбург. И това са щастливи съвпадения за човек, който умее да извлича от тях важното.

Силвия Чолева: Имал е наистина щастливи моменти, но е имал и доста гадни. Не ми се напомнят сега точно, но не е минал безпроблемно през тоталитарния период.

Георги Господинов: Но за поета всичко е от полза.

Силвия Чолева: Белезите са от полза, макар да ти отсекат едната ръка… Някои случки са били фатални за живота му по-нататък. Съхранил е най-важното за него, но е бил наранен завинаги, не е същият. И това го е направило благороден. Той прощава – на хора, които са му нанасяли обиди, вреда, готов е да отмине.

Георги Господинов: Това личи от тия фрагменти, това махване с ръка, когато се стигне до такъв момент с човека, който му е навредил – едно махване с ръка и преминаване нататък

Силвия Чолева: Иван ти казва – човекът е такъв – и лош, и възвишен… Възхищавам му се. Самият факт, че той се оттегли в с. Гинци, защото аз така възприемам стоенето му почти целогодишно там, е показателен. Той е жизнен човек и можеше тук да прави различни неща, да е полезен в много посоки, след като сп. ‛Сезон‛ спря. Той избра природата, която му говори. Къщата в планината, където имаш контакт само с едно небе, което е много близо…

Георги Господинов: В крайна сметка човек си реализира стихотворенията, пиесите, това, което е написал: „Поетът и планината‛ - и поетът отива при планината. Оттеглянето е част от верността към написаното – накрая да го реализираш, да отидеш там сред нещата, за които си писал.

Силвия Чолева: Разсеян е, дори когато трябва да внимава, някой път разбираш, че е потънал в себе си. Тъй че Гинци е неговото място – да гледа как цветята растат и как расте внука му… Толкова е богат Иван като го четеш, че може да не го познаваш, но като го познаваш, е невероятно удоволствие. На моменти никак не беше лесна работата заедно в сп. ‛Сезон‛, но постфактум разговорите, които сме водили не заради конкретната работа са ми дали много. Неслучайно той е обичан от младите поети. Давам си сметка, че не всички звънят на неговия тон, но си заслужава Иван да бъде чут! Съжалявам, че той не преподава курс по творческо писане… Той би дал много на студентите, не в практически смисъл. Той би им дал светоусещане, дух, което е най-важно.

Георги Господинов: Хубаво е точно като фигура, като излъчване да го видят и да се срещнат с него. Иван е живял всъщност в три времена, три времена е успял да преживее – и царска България, после всички тия 40 и колко години и сега тези 16 години. И се оказва, че човек може да се спасява и това, че времето ни е виновно не важи за всички. Как да завършим, какво да му пожелаем?

Силвия Чолева: Да стои в Гинци и да напише още книги. Важно е да остане и другият поглед, защото литературата не винаги помни важните неща…

Георги Господинов: И не винаги помни същностните детайли, а Иван има вкус към детайла. И тези спомени да напише. Мемоари ли, както иска да ги нарече. Ето това му пожелаваме да напише и тези неща да ги имаме.

Силвия Чолева: Случка накрая – исках му едно стихотворение за „алтера‛ във връзка с годишнината и той обеща - имал едно ‛за Пруст‛. След като го търси няколко дни му се обадих и той ми казва: ‛Абе оставил съм го на Гинци… Не мога да си го спомня.‛ Да завършим така – Пруст, забравен на Гинци.

Георги Господинов: Пруст, забравен на пруста в Гинци.


Днес Иван Теофилов става на 75 години. "Култура" споделя прекрасния му празник, защото Теофилов е поет именно на сложните човешки култури. Творчеството му е техен съкровен инфинитив. Затова в негово лице поздравяваме човека, пренесъл в съвременността античното понятие за калокагатия – онова фантастично смешение на доброто с красивото. Поздравяваме честния и милосърден приятел на Времето, от чиито отломъци светлина Теофилов изгради своята изтънчена словесна република. Поздравяваме ведрия шемет на мъдростта. Аз поне поздравявам свой скъп литературен баща. За много години, Иване! М. Б.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”