Реплика от ложата (театър), брой 15 (2410), 21 април 2006" /> Култура :: Наблюдатели :: Място на срещата: Миналото
Български  |  English

Място на срещата: Миналото

Книжката с пиеси на Марангозов е сиво-синя. Прилича малко на театрадка, на дневник. На корицата един Карл Маркс плаче зад гърба на спретнат мъж с костюм и вратовръзка. Това е всъщност афиш от постановката на първата пиеса - ‛Бунтът на покорните‛, и една малка стрелкичка в ъгъла му сочи към надпис с дребни букви на немски ‛Експеримент със свободата‛. На гърба на книжката има друг анонс и друга стрелкичка, която сочи към представянето на друга пиеса: 19.30 ч. Място на срещата: Миналото.

Всъщност именно Среща с миналото (заглавие на една от пиесите) предлага тази книжка с пиеси, писани ‛преди да се родя‛, както би казал Ивайло Петров - познавах само писаната и поставена в Народния театър доста ‛след това‛, през 1996 г. - ‛Гъбата‛. Общо пиесите в книгата са шест и са писани между 1961-1964 след емиграцията на Марангозов в Западна Германия.

Четени днес, те представят Миналото като единство на място, време и действие. Сюжетите на първите четири са от 50-те години на миналия век в България.

В ‛Бунта на покорните‛ компания се събира във вила извън София по време на унгарските събития и реагира на мистификацията-шега на един от гостите, монтирал новинарски запис с ‛падането на ‛народната власт‛ в България. В ‛Музеят‛ мъжът на бивша революционерка, превърната в икона, се влюбва в учителка, завела децата в музея на името на жена му, и той се осмелява да й разкрие лъжата за миналото на революционерката, която накрая се оказва, че знаят всички. В ‛Пигмеят‛ член на ЦК прегазва човек и наследник на фабриканти поема доброволно вината, а честният свидетел ‛пигмей‛-катаджия избира мълчанието. Последните две пиеси са със сюжети от немската действителност.

Повечето са радиопиеси, другите са телевизионни. Всички са написани в модела на интелектуално-екзистенциалистката драма. Ситуцията е представена като безизходна – дискусията е разгорещена, но изборите, които правят персонажите, се оказват илюзорни. Действието се развива бързо и моментната трансгресия, създаваща перспектива за радикален обрат в ситуацията, се изпарява. В края на всяка пиеса всичко продължава по старому – биографиите трябва да се почистват от мръсните петна, появили се след ‛шегата‛, музейният ритуал на лъжата продължава, неприятната нощ в полицията е отминала, немският депутат от ‛По стръмното‛ припада и не разбира как е възможно доброволно да се бута изправен автомобил по нагорнището.

Този тип драма цели обсъждането на един основен въпрос, рефлектиращ тогавашната политическа и обществена ситуация като екзистенциална, и той е: ‛как човек може да не се страхува, да е и свободен, и на страната на истината?‛. Марангозов не представя еднозначни образи и не дава лесни отговори.

В ситуацията той среща възможно най-широк кръг от типове и биографии. Това е и целта – драмата да провокира зрителя/читателя към по-сложна дискусия. В българската драматургия нещо подобно представляват пиесите на Георги Марков. Драматургията, която предлага Марангозов с тази книга, обаче е по-близка на динамичността на ситуацията и напрежението на дискусията в пиесите на Хавел.

Плачещият на корицата Маркс не е издателски рекламен трик. Афишът е документ на времето. Както и пиесите. Но издаването им сега съвсем няма архивно значение. Дискусионният заряд на тази интелектуалистко-екзистенциална драма от 60-те всъщност дава възможност на читателя да се опита сам да мисли миналото в тази ‛среща‛ с него извън клишетата.

Сборникът с пиеси ‛Музеят‛, както е озаглавена иронично книгата, настоява да поддържа будна паметта, защото миналото не бива отново да се превръща в музей, макар подреден с нови експонати, които плачат.
още от автора


"Музеят". Драматургия 1961-1964 от Цветан Марангозов. Издателско ателие Аб. София. 2005
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”