Български  |  English

Габи Тиман: Българистиката като саможертва

- Случайност? Преднамереност? Какво те мотивира да станеш българистка?

- Питаш има ли въобще случайности? В Хайделберг почнах да следвам славянска филология с руски и чешки… Но се наложи да уча и трети език, защото бях убедена, че не искам да се занимавам с езикознание, а само с литература. Имаше курсове за начинаещи по сърбохърватски и по български. За нас, в тогавашна Германия, Югославия беше символ на евтин туризъм, а името България не ми говореше абсолютно нищо. Чух обаче по ‛Дойче Веле‛ предаване за Йоан Кукузел-Ангелогласния – тази музика отвори нещо в мен. И си казах: утре отивам на курс по български. Веднага ме пратиха на летен семинар в София. И просто ми хареса.

- И така четвъртият език стана първи?

- Точно така, както в Библията. А и наруших триезичната догма, защото нали само така се разбират истинските неща?

- Добре, Габи. Коя обаче е по-трудната съдба: да си германист в България или да си българист в Германия?

- Хм-хм. По-трудно е да си българист в Германия, защото си свръхрядка птица. А тук, в България, направо ми писна да ме гледат като извънземна, защото назнайвам вашия език. Нищо да не знаеш за България, но да работиш като германист в нея, някак си повече върви; по-ясно е какъв си, в кое чекмедже трябва да те сложат. Докато в Германия предизвиквам постоянно недоумение.

- А като българист в родината си какво препитание би могла да намериш? През 2000 година на Рожен общото място между ‛вътрешните‛ и ‛външните‛ българисти беше липсата на сигурно, камо ли на добро бъдеще за българската филология. Българистиката в чужбина не е ли осъдена да бъде маргинално академично занимание или направо хоби?

- По тази причина в немските висши учебни заведения почти навсякъде се съкращават местата за изучаване на български език. Светлото бъдеще на българистиката е абсурд, но това ми беше ясно още в мига, когато я избрах за себе си. Много труден въпрос ми задаваш, защото не знам не само какво да ти отговоря, но и какво да отговоря на самата себе си.

Преди да дойда като лектор във Велико Търново, работех по най-различни проекти, бях дори секретарка… Защото с българистика на Запад не можеш да разчиташ на сигурни пари нито за наем, нито за здравната застраховка. Затова работex, каквото дойде.


- Сиреч на академична кариера един западен българист не би могъл да разчита, ако се уповава само на българския език като център на своите занимания?

- Не, не би могъл.

- Да, но ти си много авторитетна преводачка на съвременната ни лирика. Можеш ли да си сигурна в сътрудничеството си с немски издателства за публикацията на книги от български автори? Можеш да превеждаш това, което искаш? Или работиш само това, което се предлага за превод от немското издателство? Или пък това, което отговаря на представите на средния германец за средния българин?

- Ти ми беше разказвал за московския семинар, на който се коментирало как Русия и Германия избират за превод литературните стереотипи на едната страна за другата и обратното. Много си мисля за това. Какъв е стереотипът за България, питам се аз, за да мога и аз да превеждам и да предлагам на немските издателства такава литература. Но дори и стереотип няма.

Мога, разбира се, да предложа на немския читател това, което според мен би му харесало… Мога да преценя какво би вървяло на пазара от гледна точка на тамошната, също достатъчно тежка книжовна ситуация. Опитът ми обаче ме научи да не предлагам нищо на непознато издателство, както и да не се отказвам от личните контакти. Иначе ми отвръщат: ‛Да, книгата, която ни предлагате, е прекрасна, убедени сме в това. Ама знаете ли колко реклама, какви усилия ще ни струва да продадем на читателя български автор?‛


- А ти кого си превеждала досега?

- Стихосбирка на Цвета Софрониева, публикувана от издателство „Вундерхорн‛. Естествено, Мирела Иванова за ‛Библион‛. Превеждала съм отделни автори за много антологии и списания, както и текстове за четене по рецитали. И въобще, където видя обявление за конкурси със съответните награди, започвам да превеждам и предлагам български поети. Моят превод на Николай Кънчев също чака своя издател…

- А усещаш ли помощ и подкрепа от страна на българските държавни институции, свързани с представянето на литературата ни навън? Доколкото познавам други българисти, те са доброволци, за да не кажа черноработници, влюбени по неясни за нас причини в една неясна все повече и за нас самите страна…

- Е, да, има конкурси за подкрепа на преводи, организирани от Националния център за книгата. Но интерес към себе си много-много не забелязвам. Тук, в България, от мен се интересуват повече местни издатели и журналисти. Но, разбери го, тук съм не като черноработник-българист, а като германист, преподавател във Великотърновския университет. В конкурсите, в които бих могла да кандидатствам, условието, естествено, е да имам вече сключен договор с немскоезичното издателство. И точно тук е проблемът, как да стигна до договор. Мисля, че за това трябва да се грижат самите автори.

- А ако ти кандидатстваш с преведен фрагмент в някое немско издателство, би ли било от полза да имаш подкрепата на българската държава в лицето на платен вече превод?

- Не съм се и надявала на това.

- Вероятно често ти се налага да превеждаш български автори по чисто приятелска линия или поради твърде дълго ухажване. Какво обаче би превела за собствено удовлетворение?

- В момента бих искала да превеждам поезията на Миглена Николчина.

- А защо избра за предмет на своята защитена в Хайделберг дисертация за Емануил Попдимитров?

- Желаех да се занимавам със символизма и научният ми ръководител ми каза: ‛Тогава пиши за влиянието на френския символизъм върху българския!‛ Пристигнах в България, видях, че няма кой знае колко писано, а и въобще това тук доколко е символизъм и доколко не е… Навсякъде намирах името на Емануил Попдимитров като на ‛малък‛ символист. Но какъв е той, какво е написал – от това, което четях, въобще не можех да разбера. Тръгнах да търся книгите му по библиотеките, това също се оказа проблем.

- Описваш почти детективски сюжет...

- Наистина. Научният ми ръководител казваше: ‛България има ли култура, има ли литература въобще?‛ И така, вече бях в пълна бойна готовност: хем да им докажа в Хайделберг, че има българска литература и култура, хем тук да докажа, че го има този писател.

- А какви са твоите предположения, защо дори през последните 16 години не забелязвахме Емануил Попдимитров и едва сега, покрай годишнината му, започнахме да говорим за него и да го приближаваме към канона? Защото ти в Хайделберг го видя, а ние – недотам?

- Може би е останал в сянка заради поемите си за Русия и Революцията, поради които е бил все пак донякъде приет от социалистическата власт. Причината обаче е, че у Попдимитров няма нищо очевидно, нищо ярко, а въпреки това четенето му изисква много внимание, много фино вглеждане. Аз прерових целия архив, докато разбера какъв е той извън пролетните стихотворения и женските образи. А и живеем във все по-бързо променяща се ситуация, нямаме кога да разберем изискващата все пак твърде много време поезия на Попдимитров.

- В неотдавна публикуваната антология на Георги Асен Дзивгов има един много любопитен текст, писан за преведената от него антология на българската поезия, публикувана във Франция преди Втората световна война. Съвършено различна представа за лириката ни от доминиращата - и тогава, и сега… Съвършено различни акценти. Та, питам се, доколко ти, като чуждестранен българист, си склонна да дебатираш с тукашните литератори кои са акцентите в българската литература? Доколко си съгласна с нейния канон? А и тази дума май-май беше най-употребяваната от хуманитаристиката ни в зората на Прехода.

- Не мога да ти кажа имена, които обезателно би трябвало да се споменават. Аз съм леко алергична към канона. Защо трябва да се занимаваме с това кой е вътре, кой е извън него? По-скоро през такива автори се разбира кои сме ние и защо сме такива, разбираме кой защо е ‛наш‛ или защо не е…

- Хайде сега да преминем от твоя статут на българистка към статута ти на германистка… Как се чувстваш в българската университетска среда? Какво по-скоро ти харесва, какво по-скоро те дразни?

- Като цяло се чувствам добре. Но и тук понякога усещам и алергия. Просто в университета всичко е на едно място, всичко е ужасно преплетено и неясно. От една страна, всички са много отворени и любезни с мен, но, от друга, когато ситуацията трябва да е еднозначна, от което се нуждая като преподавател, това не може да се постигне.

- Усещащ ли сблъсък между преводачката и преподавателката в себе си? Преводаческатата дейност изисква да си достатъчно нелюдим, за да се концентрираш в работата си, докато преподавателството изисква да си свръхсоциален, гъвкав, да балансираш различни интереси, да казваш истини, без да нараняваш, да дисциплинираш и да приласкаваш.

- Проблемът е, че докато преподавам, не мога да работя върху по-големи преводи, поне през работната седмица е така. Докато превеждам, използвам целия свят на всекидневието си като речник. Но като преводачка мога да кажа на студентите разни неща за немския език, които иначе не бих могла да им кажа.

А и аз постоянно се опитвам да бъда по-полезна като германист, като българист, като преводач, като преподавател, като човек, имащ вземане-даване с ‛Гьоте‛-институт и ДААД, немската служба за академичен обмен, посредством която съм тук…


- А ти ли избра Велико Търново?

- Организацията избира и праща специалисти. Това, че знам български, е изцяло в моя полза. Това, че попаднах във Велико Търново, е голям късмет.

- Може ли обаче да се преподава превод?

- Художествен превод може да се преподава само, доколкото успееш да въвлечеш студентите в света, в който ти сам превеждаш. Да успееш да коментираш собствената си работа отвън. С някои не става, ама с други става. Аз използвам и текстове, които вече съм превеждала или превеждам в момента.

- А ти с кои работиш повече? На мен ми е далеч по-интересно с вторите, тези, с които става, и занемарявам първите…

- За художествен превод групите винаги са малки и добрите студенти преобладават. Но в другите групи (по приложна лингвистика,германистика като втора специалност и пр.) този проблем е доста голям.

- Кой за теб беше образецът за подражание в българистиката, от кого си се учила?

- Безспорно от Румяна Златанова, която е от 1987-88 в Хайделберг, по това време аз още бях в Гьотинген. Почнах при Елена Мичри, Бог да я прости. С Румяна Златанова общуваме и до-днешен, помагаме си, работим заедно.

- Какво ще правят студентите, след като завършат Университета? Ще останат ли в полето на германистиката.

- Ще станат учители и преводачи, мечтаещи да намерят работа в институциите на Европейския съюз? Но като германисти с научна работа ще се занимават все по-малко.

- Ти как се чувстваш в град като Търново, в който се чува навсякъде английска реч. Има не само отделни заведения, но цели улици, дори околни селца, с наши нови съграждани от английски произход? Дори немският език тук е малък.

- Безспорно е така. Вече няма немски туристи - и това е положението.

- Как можеш да сравниш българската образователна система с немската? Знам, че не искаш да ни обидиш.

- Повече свобода и повече отговорност от студентите. Понякога се чувствам по-скоро като учителка, отколкото преподавателка във ВУЗ.

- По отношение на дисциплината или по отношенията на знанията?

- Как може в четвърти курс да ме питат с големи очи какво трябва да четат за изпит. Те нямат представа какво да правят с живота си… Винаги друг трябва да мисли вместо тях и да взема решения.

- И може би ти си се учила на отговорност в Германия, за да можеш да се справиш с неясните правила тук?

- Ами да. (Смях.)

- А когато приключи твоят преподавателски мандат тук, какво ще правиш?

- О, с професионалното познание на българския език на Запад не можеш да рискуваш и да си правиш планове…

- Като българистка за какво мечтаеш?

- Искам да превеждам българска литература, но и българските автори да имат повече отговорност към съдбата на творбите си. Това не може да стане без писане на проекти, особено когато предстои влизането на България в Евросъюза, и без помощта на българската държава за рецепцията на авторите си по света.

- И смяташ, че това някога може да стане?

- Нали надеждата умира последна?



6 април 2006
Велико Търново

Разговора води
още от автора
Габи Тиман е родена 1965. Завършила е славянска филология и история. Има докторска степен по филологическите науки с труд върху творчеството на Емауил Попдимитров. По важните й публикации сa Tzveta Sofronieva: Gefangen im Licht (1999), Mirela Ivanova: Ein


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”