Вирусът на фантазията
Ето едно представление, в което всичко е възможно.
Не защото е ‛приказно‛, тоест направено по приказка на Андерсен. А защото е направено от актьори, за които на сцената няма образи, невъзможни за показване.
Възможно е да им дадете само драматургично копче и те ще ви пришият към него такъв сценичен балтон, та дори да не забележите, докато се забавлявате, че и плата на балтона са изтъкали, и са го ушили пред очите ви, и са ви облекли.
А е възможно, защото Нина Димитрова и Васил Василев-Зуек са актьори, които ‛тъкат‛ и ‛шият‛ драматургията на представлението с вече много рядко срещано в театъра ни въображение.
Невероятно, но факт: в съвременния ни театър все още има актьори, които се чувстват прекрасно в една от най-старите традиции на европейския театрър – тази на римската комедия ателан, минаваща през средновековния площаден театър, през комедия дел’арте и реактивирането на уличния театър от втората половина на миналия век. Известно е, че в този ‛пътуващ‛ през времето театър актьорите винаги са имали нужда само от две неща – драматургичен сценарий и своята фанатазия. А и как да не се чувстват добре, когато те имат въображение в изобилие.
Още с първото излизане и ‛плъзгане‛ на актрисата в белите ватени ски-ботуши със завинтени върхове тя заразява публиката и я завърта в ролетката на разказа. Създаден за възрастни, спектакълът на Нина Димитрова и Зуека успява не да събуди ‛детето в тях‛. Те успяват така да заразят своите зрители, та да ги вкарат в ‛играта‛ – не случайно се чуваха коментари и предположения към реакциите на дядото на пазара, например.
Та в ‛Каквото направи дядо....‛ не очаквайте да видите кой знае какво на сцената. Там има единствено бяла вата, от която Нина Димитрова и Васил Василев разстилат Андерсеновия север и я превръщат в каквото пожелаят. От тази вата се обличат в бели тумбести костюми с гугли, завививат се с одеало на дупки, от нея правят къщата си, пак тя се превръща в коня Пегас, който дядото заменя за крава, овца и кокошка, в кръчма и в наденица, или в съндъка със злато, който получават заради любовта и разбирателството си.
Но това едва ли би било така въздействащо, ако не беше заразителната спонтанност и вдаденост в играта на двамата актьори, особено на Нина Димитрова, с която тя върти образите в ролевата ролетка. А тъкмо на тази нейна дарба и импровизационно умение най-вече се дължи усещането, че на сцената всичко е възможно.
Не защото е ‛приказно‛, тоест направено по приказка на Андерсен. А защото е направено от актьори, за които на сцената няма образи, невъзможни за показване.
Възможно е да им дадете само драматургично копче и те ще ви пришият към него такъв сценичен балтон, та дори да не забележите, докато се забавлявате, че и плата на балтона са изтъкали, и са го ушили пред очите ви, и са ви облекли.
А е възможно, защото Нина Димитрова и Васил Василев-Зуек са актьори, които ‛тъкат‛ и ‛шият‛ драматургията на представлението с вече много рядко срещано в театъра ни въображение.
Невероятно, но факт: в съвременния ни театър все още има актьори, които се чувстват прекрасно в една от най-старите традиции на европейския театрър – тази на римската комедия ателан, минаваща през средновековния площаден театър, през комедия дел’арте и реактивирането на уличния театър от втората половина на миналия век. Известно е, че в този ‛пътуващ‛ през времето театър актьорите винаги са имали нужда само от две неща – драматургичен сценарий и своята фанатазия. А и как да не се чувстват добре, когато те имат въображение в изобилие.
Още с първото излизане и ‛плъзгане‛ на актрисата в белите ватени ски-ботуши със завинтени върхове тя заразява публиката и я завърта в ролетката на разказа. Създаден за възрастни, спектакълът на Нина Димитрова и Зуека успява не да събуди ‛детето в тях‛. Те успяват така да заразят своите зрители, та да ги вкарат в ‛играта‛ – не случайно се чуваха коментари и предположения към реакциите на дядото на пазара, например.
Та в ‛Каквото направи дядо....‛ не очаквайте да видите кой знае какво на сцената. Там има единствено бяла вата, от която Нина Димитрова и Васил Василев разстилат Андерсеновия север и я превръщат в каквото пожелаят. От тази вата се обличат в бели тумбести костюми с гугли, завививат се с одеало на дупки, от нея правят къщата си, пак тя се превръща в коня Пегас, който дядото заменя за крава, овца и кокошка, в кръчма и в наденица, или в съндъка със злато, който получават заради любовта и разбирателството си.
Но това едва ли би било така въздействащо, ако не беше заразителната спонтанност и вдаденост в играта на двамата актьори, особено на Нина Димитрова, с която тя върти образите в ролевата ролетка. А тъкмо на тази нейна дарба и импровизационно умение най-вече се дължи усещането, че на сцената всичко е възможно.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар





