Преди 3 години на София Филм Фест гледахме кинематографичното откровение ‛Япония‛ (2002) – дебют на мексиканеца Карлос Рейгадас (1971). Екстремно алтернативно кино, където хром художник с изпито лице и карирана риза прави неуспешни опити да се гръмне в планината, обладава религиозна старица, ридаейки сред дъжд, кози, пиянство, картини, жп линия... Отчаянието се стича по лица и чукари като лунна пътека в океана, а коне се сношават по-романтично от хората в кадър. Протяжен и депресивен филм с експресивна визия, а влиянието на Тарковски, Бунюел и Хулио Медем е по-внятно от заглавието.

Сега бихте могли да пробвате издръжливостта си и с ‛Битка в небето‛ - втория филм на Рейгадас.

За разлика от ‛Япония‛, действието е преместено сред величествения архитектурен амбианс на Мексико сити, а рамката е felacio в грос. Главният герой Маркос е генералски шофьор - възрастен, тлъст, брадат, очилат, похотлив, потен. Вози Ана - разюзданата шефска щерка с пиърсинг и последователка на героинята на Катрин Деньов от ‛Дневна красавица‛ на Бунюел. Берта, съпругата на Карлос, е по-мъжествена и от него, а семейният им секс е от гаден по-гаден. Двамата открадват съседско бебе, а докато чакат откуп, то умира (зад кадър). Настава време за терзания. Военни полкове маршируват из града. Маркос крачи из мочурища, Берта го увещава да се върне. Той затъва в кал, стига до края на скала – чист и спретнат. Небето непоносимо го привлича. Отива при Ана, където гаджето й му отваря и го подминава с резен диня в ръка. След целувка с Ана, Маркос излиза. Напикава се. Връща се. Панталонът му е сух, а той убива момичето. Плисва кръв. Маркос пръхти по улицата. Просва се и по колене се влачи сред множеството, поело към Девата от Гуадалупе. Стига църквата под чул. Пада мъртъв в прегръдката на Берта. Следва втората порция felacio с Ана – вече в небесата. Какво изкупление, а?!

Филмът е далеч по-депресивен от ‛Япония‛. И още по-мъченически. Актьорите са вдъхновени натуршчици, а Маркос наистина е бил шофьор на Рейгадас-баща, но в Министерството на културата. Сексуалните сцени въздействат като шоково порно. Поклонничеството е показано като спиритичен сеанс. Колизиите се търкалят из социални, екзистенциални и народопсихологични лабиринти без връзка с реалността и разума. Внушенията за Ад и Рай, земя и небе, богатство и бедност са толкова претенциозни и алогични, че смехът напира. Но въодушевяващото величие на визия и музика го укротява – до метафизично вцепенение. Хипнотично-глупав филм. Тоест имаме екземпляр от онази ‛деликатесна‛ порода кино, създавано за фестивално цъкане на критици.