Валентин Силвестров (1937) е украински композитор. Знаят го на много места по света - най-вече благодарение на издаването на записите му от Манфред Айхер, собственика на ECM. Но и сега, и по-рано, когато беше съветски, у нас Силвестров имаше някакво негласно статукво на ‛персона нон грата“. Просто липса на интерес и вкус към творчеството му. Или не-липса на предпазливост. Около Силвестров винаги имаше някакъв смут – изключваха го от Съюза на композиторите, той не пишеше ‛партийна“ музика, правеше някакви изказвания, ту негласно го забраняваха, ту го ‛пускаха“. Но като че ли неговото ‛изоставане“ по отношение на изпълненията му в империята и извън нея не го интересуваше. Не го интересуваше и да стане много известен – примерно като ‛светата троица“ на други съветски авангардисти, с които e едно поколение - Едисон Денисов, София Губайдулина и Алфред Шнитке. След това Арво Пярт ‛заговори“ на руснаците и другите "отвън", Гия Канчели – също, само че малко по-късно. Впрочем, да, и Силвестров започна плахо в началото на 90-те, но далеч не така, че да предизвика по-траен и, особено, по-рентабилен интерес.

Интересът започна да се проявява по-обхватно в последните десетина години. За настъпването му Силвестров е приготвил едно внушително по мащаб творчество: той е автор на 6 симфонии, ‛Метамузика“ за пиано и оркестър, ‛Посвещение“ за цигулка и оркестър (запис на Гидон Кремер), ‛Епитафия“ за пиано и струнни и ‛Химн“ за оркестър, както и още редица важни оркестрови творби. И много камерна, клавирна и вокална музика – например през 70-те години, най-блатното време за съветската държава, Силвестров написа своите ‛Тихи песни“ върху Пушкин, Лермонтов и Шевченко, но също и върху Осип Манделщам и Джон Кийтс (с техни стихове той работи и по-късно, в началото на 80-те). Дискографията му бележи ръст от средата на 90-те. Засега е записана съвсем малка част от творчеството му.

В България неговата всеобща неизвестност продължава, защото у нас тъкмо неизвестността на даден композитор е най-нормалното явление. Музиката му изобщо не се изпълнява, доколкото в новата генерация музиканти по-често няма вкус към създаване на нещо, а само към реставрация. За партитури няма да говорим - такива в България не се продават. Така че използвам единствената засега възможност – чрез дистрибутора на ЕCM – дюкян ‛Меломан“, да купя музика на неизвестния у нас Силвестров. Първото заглавие, което получавам, е ‛Реквием за Лариса“ за смесен хор и оркестър (изпълнението е поверено на Националния симфоничен оркестър и хор "Думка" от Украйна, диригент е Володимир Сиренко - много въздействащо, силно изпълнение). Мисля си, че за всеки, който иска да започне дългия път към музиката на Силвестров, това произведение може да бъде отправна точка. Поводът за създаването му е лична трагедия, смъртта на съпругата на Силвестров, известната музиковедка Лариса Бондаренко, през 1996 г. Дълбоко скърбящ, Силвестров започва своя Реквием с мисълта, че това ще е последното му произведение. За него той подбира малък симфоничен оркестър със синтезатор, хор, в който са включени и баси профундо, и солисти - сопран, контраалт и тенор (от хора). Силвестров "изпява" живота си с Лариса с едно много лично съчетание: от музиката, която е писал в миналото и която тя е вдъхновила (тук неговата Първа симфония се чува в Туба Мирум, а клавирната пиеса "Вестителят" е аранжирана в Агнус Дей - впрочем "Вестителят" е последното произведение на Силвестров, което Лариса чува приживе), и музиката, която двамата са обичали да слушат в моменти на уединение (тук идва Моцарт).

"Реквием за Лариса" е музика, в която дълбокото страдание и просветлението вървят ръка за ръка. Тя съчетава в себе си хармонията на миналото и бъдещето. Написана е в седем части, движението е предимно бавно, но не като в траурна процесия; по-скоро това е забавеното движение на паметта, която се стреми да фиксира, да възкреси и да сгъсти най-важното от миналото. В него Силвестров действа като изящен и прецизен мартиролог: той майстори своя любовен паметник с подбрани откъси от свои творби, маркирали общи преживявания на Силвестров и Бондаренко: от своите много известни "Тихи песни" той използва материал за четвъртата част на Реквиема. Впрочем творбата е по избрани пасажи от традиционния за жанра латински текст, само тази част е по откъс от поемата "Сън" на Шевченко - на украински. В края на третата част е "вписано" името на Лариса - в каденцата на арфата и пианото. Агнус Дей идва с Моцартови теми и звучности - между цигулков концерт, ария и клавирен концерт, за да завърши отново с "Лариса" (la-re-cis).

Музиката завзема пространството с бавно разливащо се движение, по същия начин тя превзема и вниманието на слушателя. "Времето в музиката на Силвестров е като черно езеро, водата едва, едва помръдва, миналото отказва да потъне...". Към великолепната метафора на Пол Грифитс може да се добави само, че светът изглежда по-различен, след като си се поддал на строгостта и на нежността в тъгата на тази своеобразна любовна приказка.