Неотдавна дебат в "Червената къща" направи усилие да зададе въпроса има ли нов и стар елит и къде те се срещат.

Като на всеки подобен дебат, и на него говоренето се разми, стигна се до трафаретите… Но пък и какво може да се очаква от събитие, на което централно събитие е любимият на народа генерал ББ - всичко в крайна сметка се сведе до това кой му пречи и как ще се справи с него…

Имаше обаче един въпрос, който сякаш увисна във въздуха, а в него би могъл да се търси коренът на проблема… За да докаже тезата си, че в България все още няма механизъм за производство на елити, друг участник в дебата зададе риторичния (според него) въпрос: А къде ги другаде елитите? Театрален елит, например, има ли? От залата се чуха плахи гласове, че вече имало… Работата е там обаче, че не вече – театрален елит в България отдавна има. И приносът на 1989 г. за този факт не е особено голям.

Реално театралният ни елит е формиран в няколко театрални семейства още във втората половина на миналия век. Точно така – театрални, а не буквални. Добрите български режисьори в момента произхождат от две театрални фамилии – тази на Леон Даниел и другата на Юлия Огнянова. Без да е допускан някога до аудиториите на театралия институт, Леон беше негласният ментор на цяло поколение театрални режисьори и актьори. Красимир Спасов, Николай Поляков, донякъде Азарян, Иван Добчев и Маргарита Младенова – всички те се учеха на занаят и морал от този човек. Той им създаде отношението към изкуството, той им преподаваше отношение към живота – не назидавайки ги, а чрез спектаклите си; и чрез житейското си поведение. Затова те всичките (или почти всичките) оцеляха. И това семейство вече намира продължение в учениците на бившите ‛ученици‛.

Ами Юлия Огнянова?! Без нея нямаше да има нито Морфов, нито Москов. Те са нейните театрални синове, те са продължението на рода Огнянова… И дано никога не забравят какво наследство са получили от тази жена. За да го предадат нататък…

На малко, но затова пък качествено театрално семейство, беше сложил началото един изключително интересен български театрал – режисьорът Любен Гройс. За съжаление той рано ни напусна, но и една Цветана Манева да е останала след него, пак стига. Защото и тя, както роднините на Юлия Огнянова, без Гройс едва ли щеше да е актрисата, която познаваме.

И още примери има в театъра ни - Явор Гърдев в началото на кариерата си буквално ходеше в стъпките на Иван Станев – не за да го имитира, а за да разбере и осмисли естетическия и гражданския му нонконформизъм.

Та такова е положението с елитите в театъра – те не се явиха на празно място, а се произведоха в качествени семейства. И още нещо – разбраха отговорността да бъдеш част от тези семейства; да не предаваш принципите и морала им.

Защото в семейството са важни неписаните правила. Според тях (примерно) не се краде не защото законът ще те накаже, а защото не е прилично. Тези неписани правила вероятно са една от причините българският театър, въпреки драмите на прехода, да е жив. При това в не толкова лошо здраве.

А къде са (и има ли ги въобще) българските политически семейства? Няма ги. Или почти ги няма. Но това е тема за друг текст.