Емил Попов за изложбата на Павел Койчев
- Как във вашите очи на скулптор се отразяват произведенията на Павел Койчев? На откриването на изложбата реагирахте доста емоционално.
- Най-точната дума, с която мога да опиша реакцията си при откриването, е, че бях смаян. Цялата изложба действа магнетично, в нея има нещо омагьосващо. Подобно събитие се случва изключително рядко, но когато става дума за Павел Койчев, човек винаги е готов за среща с нещо много силно. На откриването аз замръзнах от това, че пред мен се яви - не скулптура, а видение. На другия ден, разбира се, отново отидох в галерията, за да разгледам нещата в спокойно, изчистено пространство; и видението отново се изправи пред мен. Скулптурата е нещо плътно и материално, особено в смисъла, в който Павел винаги го е демонстрирал по абсолютно категоричен начин. И сега, изведнъж, пълна антитеза – със същата, външно погледнато, форма, тотално различно.
- Какво, според вас, прави Павел Койчев толкова категоричен във всичките му превъплъщения?
- За мен сигмата за Павел Койчев винаги е била плътност, материя, синтетична форма, крайно извеждане на материал, крайно мощни материални внушения. Тези основни сигнали е доказал в дългото време и в различни материали. Веднага се сещам за случката при НДК с плетените му работи, мисля, че Обиталища ги беше нарекъл, които след това имаха продължение пред Президентството, отидоха и в белгийската Европалия. Както казах, Павел е преди всичко сигматичен с формата, със синтетичната гледна точка към скулптурата. Синтетична не само във формално отношение, а в смисъл, че събира времена. И то по един модерен начин, създавайки съвременна внушителност. А сега бях смаян, бях шашнат от това, че той разчита на внушение с диаметрално противоположни показатели. Неговата компактна, плътна, мощна метална форма изведнъж се беше дематериализирала, беше безтегловна. По неотразим начин тя пак беше същата и същевременно нямаше нищо общо с предишната. Изключително е, познавайки предишните бронзови форми на Павел Койчев, сега да ги видиш направени като светлина и като безформие. Употребявам думата безформие в скулптурния смисъл, защото според мен то е една от крайните цели на всяко изкуство – да внушиш чувството за безформие, означава да постигнеш усещане за безкрайност, за движение на магмата. Тук обаче безформието е показано чрез светлина, която минава през тази фантастична каменност. Това е абсолютно смайващо за мен, защото аз съм крайно материален скулптор, а Павел е превърнал плътността в безплътие и това е наистина грандиозно.
- Мислите ли, че тези работи могат да предизвикат и не толкова положителни реакции?
- Това, което винаги съпровожда Павел, след като покаже свои нови неща, е много мощна полемика. Той мигновено предизвиква диаметрално противоположни мнения. В случая полемиката беше между хора, които безкрайно много уважавам и ценя като изключителни професионалисти. Както аз бях обхванат от изумление и обаяние, видях, че работите бяха предизвикали и обратна реакция у много сериозни хора, които като цяло не ги приемаха. И тогава си казах, че това е още един белег, показател за нещо крайно истинско. Фактът, че предизвиква полюсни реакции, означава, че наистина е много мощно. Мисля, че едно истинско произведение на изкуството винаги поражда такива контрастни мнения, което го прави още по-силно.
- Вероятно това се дължи и на една от характерните черти на скулптора Павел Койчев - той всеки път се показва по различен начин и въпреки това винаги успява да бъде себе си. Винаги е едновременно очакван и неочакван. Винаги изненедва.
- Ако продължим посоката на изумлението – да направиш една синтетична бронзова скулптура и след това да изградиш същата форма от плочки, е абсурно, невъзможно дори да го помислиш. А Павел Койчев не само че го е помислил, но го е и направил. Според мен той прави на целия си синтез антисинтез и на цялата си тежест и плътност – антиплътност и антитежест. Той моделира чрез светлина. Ето това за мен е изключително, невероятна находка – да събереш диаметрално противоположни стойности. И в крайна сметка, както казвате – той винаги е себе си. По най-категоричен начин сигмата на Павел е абсолютно безапелационна.
- Според мен се иска смелост, за да експериментираш точно с тази материя – светлината, защото има вероятност и нещата да не се получат. Трябва да се подходи много деликатно. Не знам дали друг път е правено нещо подобно.
- Никога не съм виждал такава, бих я нарекъл, дързост. Само веднъж в Египет, когато за първи път застанах пред колосалната легнала статуя на Рамзес в Мемфис, видях как светлината може да дематериализира синтетична форма, каквато е египетската. Бидейки от прозрачен камък с помощта на светлината, тази плътна форма в един момент става безплътна - точно обратното на това, към което я води нейният материален компонент. Може би точно тази закачка по някакъв начин е осенила и Павел да стори това. Но той го прави още по-дръзко, защото на всичкото отгоре не използва масив, а плочи – тънки ципи материя, които съвсем пък дематериализират нещата.
- В началото споменахте, че в работите си Павел Койчев събира времена. Според мен може да се каже също, че неговите работи са извън времето.
- Може и така да се нарече, но под събиране на времена имах предвид, че в неговата работа могат да се открият много традиции - и праистория, и културни пластове от различни епохи, от различни народи дори, не само неща, излезли от нашата земя. И едновременно с това неговата скулптура въздейства по световен начин, като обобщаващ сигнал. Но това може да се идентифицира и с безвремието, ако се постигне истински мощно внушение. Така че думата безвремие може би е близка до това, което имах предвид като обединяване на времена.
- Как усещате скулптурите на Павел Койчев спрямо собствения си начин на работа и светоусещане?
- Това, което винаги ми е близко в поведението на даден художник, е неговата динамика. А Павел е много динамичен, много любопитен човек. Той е художник, който не се спира – винаги действа по различен начин. Това лично на мен ми е много близко, защото по отношение на конструкцията усещам подобно влечение – стремя се към различен вид изразителности по една-единствена и много проста причина – животът е безумно разнообразен. Господ ни дава определени сетива и, волю-неволю, чрез тях реагираме на безкрайно сложните и разнообразни провокации, които идват от живота. Намирам това артистично любопитство, което откривам у Павел по много мощен начин, за изключително близко до мен, до моето разбиране за нещата. Но ако има нещо, за което мога да кажа, че му завиждам в тази изложба, както щете го разбирайте, то това е тази невероятна дързост да моделираш чрез светлина. Нещо, което априори винаги се е считало за гравитационно, да го превърнеш в антигравитация. Скулптурната форма да се превърне в скулптурно видение. Това е просто невероятно! Завиждам му за това…
Разговаря
- Най-точната дума, с която мога да опиша реакцията си при откриването, е, че бях смаян. Цялата изложба действа магнетично, в нея има нещо омагьосващо. Подобно събитие се случва изключително рядко, но когато става дума за Павел Койчев, човек винаги е готов за среща с нещо много силно. На откриването аз замръзнах от това, че пред мен се яви - не скулптура, а видение. На другия ден, разбира се, отново отидох в галерията, за да разгледам нещата в спокойно, изчистено пространство; и видението отново се изправи пред мен. Скулптурата е нещо плътно и материално, особено в смисъла, в който Павел винаги го е демонстрирал по абсолютно категоричен начин. И сега, изведнъж, пълна антитеза – със същата, външно погледнато, форма, тотално различно.
- Какво, според вас, прави Павел Койчев толкова категоричен във всичките му превъплъщения?
- За мен сигмата за Павел Койчев винаги е била плътност, материя, синтетична форма, крайно извеждане на материал, крайно мощни материални внушения. Тези основни сигнали е доказал в дългото време и в различни материали. Веднага се сещам за случката при НДК с плетените му работи, мисля, че Обиталища ги беше нарекъл, които след това имаха продължение пред Президентството, отидоха и в белгийската Европалия. Както казах, Павел е преди всичко сигматичен с формата, със синтетичната гледна точка към скулптурата. Синтетична не само във формално отношение, а в смисъл, че събира времена. И то по един модерен начин, създавайки съвременна внушителност. А сега бях смаян, бях шашнат от това, че той разчита на внушение с диаметрално противоположни показатели. Неговата компактна, плътна, мощна метална форма изведнъж се беше дематериализирала, беше безтегловна. По неотразим начин тя пак беше същата и същевременно нямаше нищо общо с предишната. Изключително е, познавайки предишните бронзови форми на Павел Койчев, сега да ги видиш направени като светлина и като безформие. Употребявам думата безформие в скулптурния смисъл, защото според мен то е една от крайните цели на всяко изкуство – да внушиш чувството за безформие, означава да постигнеш усещане за безкрайност, за движение на магмата. Тук обаче безформието е показано чрез светлина, която минава през тази фантастична каменност. Това е абсолютно смайващо за мен, защото аз съм крайно материален скулптор, а Павел е превърнал плътността в безплътие и това е наистина грандиозно.
- Мислите ли, че тези работи могат да предизвикат и не толкова положителни реакции?
- Това, което винаги съпровожда Павел, след като покаже свои нови неща, е много мощна полемика. Той мигновено предизвиква диаметрално противоположни мнения. В случая полемиката беше между хора, които безкрайно много уважавам и ценя като изключителни професионалисти. Както аз бях обхванат от изумление и обаяние, видях, че работите бяха предизвикали и обратна реакция у много сериозни хора, които като цяло не ги приемаха. И тогава си казах, че това е още един белег, показател за нещо крайно истинско. Фактът, че предизвиква полюсни реакции, означава, че наистина е много мощно. Мисля, че едно истинско произведение на изкуството винаги поражда такива контрастни мнения, което го прави още по-силно.
- Вероятно това се дължи и на една от характерните черти на скулптора Павел Койчев - той всеки път се показва по различен начин и въпреки това винаги успява да бъде себе си. Винаги е едновременно очакван и неочакван. Винаги изненедва.
- Ако продължим посоката на изумлението – да направиш една синтетична бронзова скулптура и след това да изградиш същата форма от плочки, е абсурно, невъзможно дори да го помислиш. А Павел Койчев не само че го е помислил, но го е и направил. Според мен той прави на целия си синтез антисинтез и на цялата си тежест и плътност – антиплътност и антитежест. Той моделира чрез светлина. Ето това за мен е изключително, невероятна находка – да събереш диаметрално противоположни стойности. И в крайна сметка, както казвате – той винаги е себе си. По най-категоричен начин сигмата на Павел е абсолютно безапелационна.
- Според мен се иска смелост, за да експериментираш точно с тази материя – светлината, защото има вероятност и нещата да не се получат. Трябва да се подходи много деликатно. Не знам дали друг път е правено нещо подобно.
- Никога не съм виждал такава, бих я нарекъл, дързост. Само веднъж в Египет, когато за първи път застанах пред колосалната легнала статуя на Рамзес в Мемфис, видях как светлината може да дематериализира синтетична форма, каквато е египетската. Бидейки от прозрачен камък с помощта на светлината, тази плътна форма в един момент става безплътна - точно обратното на това, към което я води нейният материален компонент. Може би точно тази закачка по някакъв начин е осенила и Павел да стори това. Но той го прави още по-дръзко, защото на всичкото отгоре не използва масив, а плочи – тънки ципи материя, които съвсем пък дематериализират нещата.
- В началото споменахте, че в работите си Павел Койчев събира времена. Според мен може да се каже също, че неговите работи са извън времето.
- Може и така да се нарече, но под събиране на времена имах предвид, че в неговата работа могат да се открият много традиции - и праистория, и културни пластове от различни епохи, от различни народи дори, не само неща, излезли от нашата земя. И едновременно с това неговата скулптура въздейства по световен начин, като обобщаващ сигнал. Но това може да се идентифицира и с безвремието, ако се постигне истински мощно внушение. Така че думата безвремие може би е близка до това, което имах предвид като обединяване на времена.
- Как усещате скулптурите на Павел Койчев спрямо собствения си начин на работа и светоусещане?
- Това, което винаги ми е близко в поведението на даден художник, е неговата динамика. А Павел е много динамичен, много любопитен човек. Той е художник, който не се спира – винаги действа по различен начин. Това лично на мен ми е много близко, защото по отношение на конструкцията усещам подобно влечение – стремя се към различен вид изразителности по една-единствена и много проста причина – животът е безумно разнообразен. Господ ни дава определени сетива и, волю-неволю, чрез тях реагираме на безкрайно сложните и разнообразни провокации, които идват от живота. Намирам това артистично любопитство, което откривам у Павел по много мощен начин, за изключително близко до мен, до моето разбиране за нещата. Но ако има нещо, за което мога да кажа, че му завиждам в тази изложба, както щете го разбирайте, то това е тази невероятна дързост да моделираш чрез светлина. Нещо, което априори винаги се е считало за гравитационно, да го превърнеш в антигравитация. Скулптурната форма да се превърне в скулптурно видение. Това е просто невероятно! Завиждам му за това…
Разговаря
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
