По повод стогодишнината от рождението на големия руски хореограф Леонид Лавровски в Софийската опера се състоя премиерата на балета на Адолф Адам ‛Жизел‛ в негова редакция, възстановка на новия директор на балета Петър Луканов.

Музикалната партитура за първи път бе изпълнена в своята оригинална оркестрация, досега свирена у нас по Петербургската версия. Борис Спасов отдавна се е наложил като един от интересните балетни диригенти заради доброто разбиране на танцовите динамики, умелото изграждане на емоционални поанти и така необходимата за балета поетична акустика. Под неговата палка оркестърът постига онзи ‛вибриращ въздушен поток‛ на звука, така свойствен за балетната музика на Адам.

Художник на декора е Радостин Чомаков. В първо действие картината е уютна и ведра в топли охрено-кафяви цветове, есенни дървета и небе, подобни на холандски пейзаж, с красива дълбочина; във второ обаче грубоватите дървета и върби действат буквално, без да внушават усещането за дебнещи необясними угрози. Осветлението е сравнително добро на фона на всеизвестните проблеми с него в Операта, но мързеливите ‛следачи‛ често оставят почти невидими за публиката част от изпълненията на солистите в дъното на сцената. Костюмите на Цветанка Петкова-Стойнова са класически и много сполучливи – най-вече заради плътните си сочни земни цветове и тежки материи в първо действие, а във второ - с многопластовата ‛шопенова пачка‛, която разлива движението и го превръща сякаш в пара.

‛Жизел‛ е балет за дълбокото противоречие между инстинкта и разума; творба за трудния път към самоосъзнаването и бавното отваряне към дълбокия призив на любовта. Конфликтът се гради около лъжата и неспособността да се понесе отговорност за истината. Жизел, подмамена от Алберт, отдава душата си. Щом узнава, че той е граф, сгоден за Бетилда, бедната девойка полудява. Алберт идва на гроба й да тъгува. Тук обаче всяка нощ танцуват вилисите. Те увличат всеки, дръзнал да стане свидетел на скръбните им танци, в които той изгубва силите си и загива. Жизел, която не е забравила любовта си и в задгробния свят, вдъхва сила на графа, за да издържи до утрото. Със зората вилисите се ‛стопяват‛, образът на Жизел се разсейва и Алберт разбира, че е изгубил завинаги единствената истинска любов, до която е имал щастието да се докосне.

Истинското събитие на вечерта бе забележителното изпълнение на Диляна Никифорова като Жизел и Росен Канев като Алберт. Всека трупа може да се гордее с подобни артисти. Двамата танцуват в съвършен синхрон с удивително разбиране на хореографския текст, психологическа уплътненост и вдъхновяваща музикалност. Те буквално се сливат със звука и телата им се превръщат в съвършен израз на душевното изживяване. Просто не е за вярване, че дългата криза не е прокудила тези артисти, които очевидно се трудят единствено в името на изкуството. Диляна, чиито танц е технически безупречен, сега е прибавила към него и актьорска плътност. Нейната Жизел трогва с ведростта и наивността на детинското доверие (първо действие) и с удивителна лирика и топлина. Сцената на лудостта е изиграна с цял взрив от менящи се лица - от ужас и погнуса пред лъжата до отчаяние заради изгубеното доверие. Във второ действие Никифорова е почти прозрачна, безкрайно лека. Ръцете й са удивително крехки и красиви. Акцентите, точната фразировка и адажиото, наситено с любовна енергия и жертвеност, разкриват целия вътрешен свят на героинята й. Росен Канев като Алберт е много добър в тази партия, която явно съответства на темперамента му и разгръща присъщата му деликатна чувствителност. Изящен в дуетите, той хармонично допълва и подчертава движенията на партньорката си. Поддръжките му скриват усилието и сякаш не държи тяло, а видение, което непрестанно се изплъзва от обятията му. В негово лице Алберт е разкаял се самотник, красив в елегичността си. Той не е груб похитител, а себеизлъгал се, страдащ, самообвиняващ се човек, който не е послушал сърцето си, а се е подвел от предразсъдъка. Движенията на Канев са изчистени, точни, наситени с меланхоличен финес. Това е и един от малкото изпълнители с великолепно разгърната кинема на ръцете, внушителна осанка и скокове с красива дъга.

Мирта на Сара-Нора Кръстева притежава нужната за ролята маска, но движенията й все още не успяват да предадат горчивината, отмъстителността, властта в образа на предводителката на вилисите. Очевидна разлика в класите личи и при по-младите изпълнители. Факт е, че при някои от тях е налице известна небрежност при изграждането на образите. Това е особено видимо при Ханс на Кирил Иванов и при Па де дьо от първо действие в изпълнение на Иванка Касабова и Георги Аспарухов. В движенията си те допускат залитания и дори грешки при поддръжки и пируети.

И все пак премиерата оставя усещане за състоял се празник. Това, не на последно място, се дължи и на прекрасната работа на кордебалета, който бе в отлича форма при сложните престроявания и групировки от белите сцени.