Вече няма съмнение, че по-голямата част от гражданите поддържат с Европейския съюз кафкиански отношения. Гражданите на Стария континент са вече само сенки на своите европейски досиета. Нещо по-лошо, те са сенки на грешка в едно досие, сенки, които дори нямат право да съществуват като сенки.

Парадоксалното на политическия живот в днешния исторически момент е, че мнозина европейци отправят зов за помощ под формата на ‛не“. И това се случва тъкмо в момента, когато - в качеството им на активни граждани - те са призовани да подкрепят една Европейска конституция, чиято цел е да превърне статута им на сенки в право на свобода. Техният отказ е в противоречие с ‛да“-то на живеещите по границите на ЕС, там милиони хора биха ликували, ако имат поне възможността да промушат сянката на живота си из грешките в европейското досие.

Въпреки всичко, ситуацията далеч не е отчайваща. Най-важното предизвикателство е да дефинираме един нов път. Как да преосмислим, как да употребим дебата върху конституцията на Европейския съюз като шанс за създаване на една друга Европа, способна да управлява конфликти и политически въпроси; за създаване на една космополитна Европа?

Светът стана космополитен по нов, необратим и конфликтен начин. Колкото и съвършен да е контролът по границите, представата за една Дания, за една Германия или за една Европа, които да са непромокаеми, затворени, непропускливи, е остаряла. Вече не е възможно да се изключи националната и религиозната идентичност на другия или на чужденеца. Онези, които въпреки всичко смятат да се барикадират в своите черупки, се оставят да бъдат мамени от национални пристрастия и рефлекси. Те размахват реалност, която вече не съществува, въпреки че поддържа една широко разпространена в часа на глобализацията илюзия.

Европейците се озовават, внезапно изоставени на конфликтната динамика на една ‛пост-секуларна констелация“ (Юрген Хабермас). Континенталният лаицизъм се оказва изправен пред играта на едновременни и неедновременни обмени на световните религии, които се противопоставят, съпоставят и съобразяват взаимно. Именно в тази рамка лаицизмът трябва да преоткрие дар словото и ролята си, за да изрази системата си от вярвания, която е само една система между толкова други.

Погледнато в световен мащаб, европейското лаическо схващане на модерността съществува само в едно малцинство. Трябва да се прецизира това убеждение и да се утвърждава то срещу политико-религиозната мисъл на Съединените щати или срещу захващатата се мюсюлманска модернизация. То трябва да се дистанцира и от формите на религиозен фундаментализъм, които са израз на модерните течения, враждебни на модерността. Днес са мнозина европейците, хванати в клопката на културния есенциализъм, който разглежда нацията, религията и идентичността в европейската им дефиниция като нещо абсолютно и непоклатимо. В такава ситуация питанията върху целта на европейското пътешествие не са по никакъв начин израз на криза. Точно обратното, те доказват, че континентът е пристигнал реалността на културните конфликти, които действат и вътре в обществата, и върху обществата... (да не се смесва с есенциализма на сблъсъка на цивилизациите, скъп на Самюел Хънтингтън!).

Оттук и парадоксът, в който се развиваме. Този, който мисли Европа в понятията на националното, поражда у европейците национални страхове посредством фалшивата алтернатива: или Европа, или европейските нации. Трети път е предварително изключен. В това схващане Европейският съюз и неговите страни-членки се превръщат в противници, които се заплашват един друг в съществуването си.

Едно нова и космополитна визия за Европа би позволила да премахнем страха у гражданите, който оприличава всяка връзка с Конституцията със самоубийство. Европа е множествеността. Върху тази основа би могло да се породи изповядването на чувство за сплотеност и да превърне разликите на езици, култури и религиозни традиции в богатство, вместо да се гледа на тях като на препятствие за интеграцията.

Ще успее ли подобна космополитична Европа да мобилизира гражданите или даже да предизвика ентусиазма им? Днес е позволено да се съмняваме. Накъдето и да погледне човек, реформите са замисляни само в рамките на националната държава. И в нея те затъват. За да посмеем да направим крачката, която ще ни изведе от лабиринта, множеството днешни проблеми би трябвало – тъкмо напротив - да бъдат дефинирани отново под ъгъла на европейския им залог: намаляването на населението, остаряването на обществото, реформите на системите за социална сигурност, имиграцията, износа на работна ръка, необходимостта от гарантирана минимална работна заплата, облагането на печалбите на предприятията, финансовите спекулации. Списъкът не е пълен. Това предполага засилено сътрудничество между държавите, което, благодарение на един ‛суверенитет на мнозина“, би предложило повече възможности на нациите и би могло да отприщи ентусиазма. Така ЕС би станал модел за управление в ерата на глобализацията. С една основна идея, заложена във функционирането му – че европейското решение носи на гражданите много повече преимущества, отколкото следването на самотен национален път.

Как да превърнем непоносимото лекомислие на ‛не“-то на много европейци в обещание за обновление, което да позволи на ЕС да бъде едновременно космополитен и способен да се справя с конфликти?

Предложението ми е просто и радикално. Да се гласува втори път за един сериозно съкратен конституционен текст, но този път нациите да не действат изолирано. Да гласуваме в един и същи ден във всички страни-членки. Правилото би могло да бъде следното: ако една страна гласува срещу конституцията, тя се съгласява нейният статут на европейски член да бъде понижен. ‛Не“-то на една държава да не препятства повече влизането на конституцията в сила. Решението, взето от населението на тази страна (или поне на част от него), ще затвори достъпа й до правата и облагите, от които се ползват европейските държави и граждани благодарение на конституцията.

По този начин вече няма да е възможно да се каже ‛не“ и да не се носят последствията му, да се блокира Европейският съюз. Без ‛да“ няма субсидии: с един замах това правило ще сложи край на непоносимото лекомислие на ‛не“-то. В същото време, една европейска електорална кампания би предоставила случай да се покаже на гражданите ясно какво конкретно ще спечелят, интегрирайки се в европейския суверенитет.

Конституцията на ЕС би била легитимирана демократично и по европейски. Всички страни и граждани, задвижили енергията й със своето ‛да“, биха могли да продължат да развиват модерния европейски проект в една конституционна рамка. Те биха могли да пресрещнат спокойно конфликтите на ‛постсекуларното“ общество, а и разширеният ЕС ще е годен да управлява конфликти и да взема политически решения.


Le Monde, 21 април 2006 г.