Български  |  English

Два херме(нев)тични романа

"Затворената творба:"Vita nuova" като херме(нев)тичен роман" е текст от непубликуваната ми книга "Романът – Феникс и Протей". Два съвременни български романа обаче силно ме изкушиха да свържа това заглавие и с тях, защото се открояват със своя херменевтичен подход към материала. И така -



Романът като hermeneutica sacra

Въпреки че като критик се стремя да не робувам на предразсъдъци, понякога не успявам да ги преодолея. Подозрителен съм например към литераторстващи юристи и още повече към пописващи политици. Смятам историческата тема за любимо поле на литературната посредственост, ставам особено скептичен при ‛библейски теми‛. А точно такъв е романът на Филип Димитров ‛Светлина на човеци - роман за Христос. Затова започнах да чета романа с подозрително настроение, но го завърших с истинско читателско удоволствие. ‛Светлина на човеци‛ е добър роман.

Библията, тази книга на книгите на нашата цивилизация, е траен извор на вдъхновение за творци от много изкуства. А животът на Иисус е една от най-привлекателните новозаветни теми. Четирите евангелия впрочем могат да бъдат наречени и биографичен роман за Христос, дори написан с модерен перспективистки похват (от четири различни гледни точки), какъвто в литературата на ХХ век пръв – ако не се лъжа – използва Карел Чапек. Затова не е чудно, че – обикновено под формата на романи - се появяват и нови евангелия за Христос. Впрочем, още в първите столетия след Христос се появяват неканонични и еретични евангелия, в средновековната българска книжнина такова е Томиното евангелие. В модерната литература също не липсват евангелски романи –от ‛Последното изкушение‛ до ‛Евангелие от Юда‛.

Роман за Христос има и българската литература - ‛Между пустинята и живота‛ на Николай Райнов, заради който бившият семинарист е отлъчен от църквата. Което не бива много да ни учудва, тъй като се е случвало на мнозина творци, посягали към канонични и свещени сюжети и личности. Романът на Томас Ман върху библейския сюжет за Йосиф например е посрещнат с неприязън и от католическата църква, и от комунистическата критика. В най-ново време обаче строгостта на институциите, включително и на доста консервативната католическа църква, към художествените експерименти с библейски личности и събития е силно намаляла.

Един от начините да се осмислят по новому библейските персонажи е тяхната смислова структура да се налага върху друг исторически или митологичен персонаж. В българската култура например още Ботев и Вазов митологизират Левски по посока на ‛български Христос‛, а в най-ново време Георги Марковски представи като ‛български Христос‛ и анекдотичния герой Хитър Петър.

Новият български роман за Христос, ‛Светлина на човеци‛ на Филип Димитров се придържа към традиционния похват за представяне на Христос, който условно можем да наречем ‛нови евангелия‛, написани като романи.

В известен смисъл този тип писане за Христос е нещо между онова, което през Средновековието се е наричало hermeneutica sacra и онова, което Томас Ман нарича ‛хуманизация на мита‛.

Този подход остава верен на библейските легенди за Христос, третирайки ги като исторически документ, но преакцентира смислово сюжета Христос като префигурира известния библейски персонаж и събития (или добавя към тях други исторически личности и събития) според определена авторска концепция. Така е постъпил в ‛Светлина на човеци‛ и Филип Димитров, очевидно добре запознат и с христологията и теологията, и с историческата литература, без обаче да обременява повествуванието си с библиография и цитати, най-вече понесен на крилете на своята имагинативна енергия в представянето на визията си за Христос, който – оставайки строго вписан в своето културно-историческо време - е и озарен от някаква почти ренесансова аура (без да бъде секуларизиран в смисъл на десакрализация). Това смислово преакцентиране в образа на Исус е дадено не толкова чрез промяна на традиционния (евангелския)образ на Христос, колкото чрез промяна на смисловите акценти на неговото близко обкръжение – в романа на Филип Димитров това е постигнато преди всичко чрез една нова роля и по-близко вглеждане в Йосиф Ариматейски и Мария от Магдала (Светлокосата), в по-друга степен то важи и за други библейски и исторически персонажи. Но основният акцент в рефигурацията на познатия библейски персонаж е главната роля, която е посветена на един от останалите до голяма степен в сянка апостоли – Филип, наричан от Лука и ‛евангелист‛. ‛Светлина на човеци‛ може да бъде наречен и ‛евангелие от Филип‛, макар че ‛от Филип‛ не е точно, защото повествуванието не се води от Филип, а по-скоро той е превърнат в централен герой на разказа, който завършва с неговата смърт. Филип, разбира се, не измества Христос от каноничното му сакрално ‛централно‛ място, той само е изведен от сенчестото място, в което пребивава, за да стане главна фигура сред апостолите – като най-осветен сред тях от коментаторския поглед на повествувателя и превърнат в нова гледна точка, която дава обновяващ поглед и към Иисус Христос и цялата негова история.

Ако Филип (от учениците), Йосиф Ариматейски и Мария от Магдала (от кръга на близките) са главните персонажи, чрез които Филип Димитров дава своята визия за Иисус Христос и неговата история, сред събитията, на които акцентира, главната новост (основана, разбира се, върху по-ранни легенди и предположения) е пътуването на Христос и негови близки до Британия. Британската хипотеза е подхваната от автора и вписана пълноценно в биографията му на Иисус сред младежките му ‛години на странстване и учение‛. (Тук в скоби мога да отбележа, че Филип-Димитровият биографичен роман за Иисус може да се чете и като Bildungsroman.) И ‛източните‛, и ‛западните‛ пътувания на Христос са видяни у Филип Димитров не като пътешественическа екзотика или битова случайност, а като познавателни духовни приключения – Иисус е преди всичко един жаден за познание дух, който преброжда ученията на своето време – от есеите до орфиците – за да изгради своето учение, или по-скоро да осъществи ‛скока‛ от ‛ученията‛ към вярата и откровението като нови етапи в историята на духа.

‛Светлина на човеци‛ е всъщност реконструкция на живота на Иисус Христос, нещо като биографичен роман за централната личност на християнството, осъществен чрез синтез на разказ за живота му и коментар на живота му, според свещените текстове. Като почти традиционно белетристично повествувание са изградени всъщност само прологът и епилогът (заключителната глава ‛Филип‛) и централната част (‛Филиповите писма‛). Не се съмнявам, че в духа на този тип художествена нарация би могла да бъде изградена цялата творба. Но Филип Димитров е имал щастливото хрумване веднага след пролога да промени наративната модалност с коментар на библейския материал за Иисус (‛Разказ за тримата Йосифовци и трите Марии‛), който продължава и след ‛Филиповите писма‛ в частта ‛Съветът‛. Тази смяна на разказа с коментар според мен е щастливата художествена инвенция на автора. Коментарът, в духа на една hermeneutica sacra, но от позицията на наш съвременник, чиито глас се вплита в коментара, неусетно се прелива в разказ, така както и разказът (в наративните части) съдържа дискретен коментар. Това преливане на коментар и нарация е всъщност художествената сполука на творбата, което й придава и романов характер може би повече, отколкото ако бе изцяло белетризиран разказ. И то се е получило както благодарение на вписването на коментаторския дискурс между една начално-финална романова повествувателна рамка, така и благодарение на сполучливите преливи от коментар към нарация и от нарация към коментар. Резултатът е един добър модерен роман за Христос, който сломи предубежденията ми и към автора, и към експлоатирането на исторически и библейски теми. За съжаление, примерът на светостта и мъдростта слабо отекват в съвременния, далеч от ‛свещената‛ история, обществен и културен контекст.


Романът като hermeneutica diaboli

Джобна енциклопедия на мистериите‛ на Милен Русков е не просто различен, той е в известен смисъл и противоположен на романа на Филип Димитров. Милен Русков също е изградил творбата си върху документално-исторически материал, но не от свещената история, а от неканоничните , еретически и тайни учения. Това е роман не за ‛божествената‛, а за дяволската история на света, разказ за различни – преследвани и непризнавани от официалната църква и власти учения, практики, обреди, познания – от алхимиците и астролозите до розенкройцерите, тамплиерите и херметиците. За да завърши с Чумата, болестната епидемия, станала емблематична за Средновековието.

Книгата на Русков започва с Предговор, който с прецизно литературоведско самосъзнние коментира творбата, давайки ключ към прочита й, като обсъжда жанровата й стратегия в контекста на постмодерната литература. Обичайно именно в предговорите и послесловите авторите мистифицират своите творби (представяйки ги например като намерени чужди ръкописи, дневници, мемоари и пр.) Предговорът на Русков демистифицира (формалистите биха казали – ‛оголва‛похватите) собствената си творба, точно назовавайки я ‛псевдо-енциклопедия, художествена мистификация‛, ‛постмодернистка книга‛, ‛една история под формата на енциклопедия‛.

‛Джобна енциклопедия на мистериите‛ наистина е типично постмодернистка книга, могат дори да бъдат конкретно посочени образци. Като разказ за тайни учения и мистериозни истории, тя следва модела на станалия класически постмодерен роман на Умберто Еко ‛Името на розата‛, а като романова структура донейде следва друга класическа творба – ‛Хазарски речник‛ на Милорад Павич. Само че Русков е избрал да структурира разказания материал по модела на ‛енциклопедията‛, а не на ‛речника‛. Впрочем похватите на‛речника‛ и ‛енциклопедията‛ са не само на художествената литература. Те представят първоначално жанрове на науката, на познанието, представят своеобразни начини на изложение на познанието, различни начини на неговото структуриране и класифициране. Като класифициращи и систематизиращи жанрове ‛енциклопедиите‛ и ‛речниците‛ представят синхронни таксономии, докато ‛историите‛ са диахронни таксономични жанрове. Един от начините за обновяване на погледа към материала е ‛смяната на гледната точка‛ и на таксономичния принцип - традиционно виждани като диахрония явления биват пакетирани синхронно, а традиционно виждани като синхрония обекти биват диахронизирни, виждани като движение, процесуално. Достатъчно е да си припомним Мишел Фуко, за да видим, че и в науката има похвати, които ‛преобръщат‛ диахронни структури в синхронни, това бе основния патос на структурализма. ‛Енциклопедията‛ на Милен Русков не е толкова радикална в деисторизацията - без да следва абсолютно този принцип, тя разказва историите на различните тайни учения , донейде в хронологически ред, тоест – ‛енциклопедията‛ е до голяма степен и ‛история‛. Но не това е важното. По-важна е жанровата стратегия, типична за постмодерния роман. Без да споделя експлицитно възгледа , че ‛традиционният роман е изчерпан като литературна форма ‛ Русков е избрал постмодерната ,‛нетрадиционна‛, ‛енциклопедична‛ форма на своя роман. Макар че по отношение на романа и ‛нетрадиционната ‛ форма е, бих казал , отколешна ‛традиция‛. Романът – този Феникс и Протей на литературата – винаги се е творял като критика на предишните форми, винаги е бил ‛антироман‛. Надмогвал е перманентната си ‛смърт‛, постоянно усвоявайки в себе си ‛не-романов‛ материал и структури. ‛В областта на романа сега има значение само това, което не е роман‛ –пише Томас Ман през 1949 година, разказвайки историята на възникването на своя роман ‛Доктор Фаустус‛, една мистифицирана диаболична биография впрочем. ‛Джобна енциклопедия на мистериите‛ е също мистифицирана и диаболична, но не биография на личност, а история на подмолни учения и практики, сатанинската история на света под формата на енциклопедия.

Тъй като вече свързах - чрез контрастното им различие - романите на Филип Димитров и Милен Русков, тук искам да добавя още една съществена разлика, вече на равнището на моя прочит. Романът на Димитров с нищо не ми напомняше българската действителност. Докато романът на Русков по някакъв странен начин непрекъснато ме водеше към нея, макар че в него липсват каквито и да било отпратки (а би могло да има дори цяла глава за български еретични учения). И тук имам предвид не множество алюзии , които по много фин и дискретен начин са вплетени в разказа (например съня на Декарт в паметната и за българите дата 10 ноември) и които будят аналогии с механизмите на българската история и мислене за нея, а цялостното внушение на творбата като мрачна алегория и за съвременната – и българска, и световна , но най-вече българска - действителност. И тук има нещо твърде интересно - ако разказаната ‛сатанинска‛ история е някак смекчена, ‛стоплена‛ в самия разказ, то ‛огледаната‛ чрез нея съвременна история изглежда зъзнещо студена, неприветлива, ирационална, безсмислена. Никаква съвременна история не е ‛огледана‛, разбира се, в романа на Милен Русков, не бих казал дори, че такива са внушенията на романа, но в моето възприятие съвременната действителност бе огледана така. И не е важно дали авторът съзнателно се е стремял към такова внушение, важното е, че то е рецептивно възможно.

Що се отнася до ‛стопленото‛ от самото разказване ‛разказано‛, това е заложено в самите механизми на разказването. Разказите за станалото като че го обезболяват, разказаната история (дори най-ужасната) вече е като че обезвредена, Лиотар нарича това ‛летална функция на историческото (а то е повествувателно) знание‛. А това е било известно далеч преди постмодернизма, Лиотар само парафразира мисълта на Гьоте, че ‛писането на история е начин да се отървеш от миналото‛. Макар че още Аристотеловото понятие ‛катарзис‛ говори според мен за същото. Ние, балканците, май затова обичаме толкова да разказваме ‛кървавата песен‛ на своята история. Макар опитът именно на нашата история да говори, че разказите за кървавото минало с нищо не са попречили то да се повтаря, понякога и по много по-ужасен начин.Но аз вече се отдалечих от романа на Милен Русков. И ако трябва заключително да се върна към него, ще го откроя като един много добър роман, обогатяващ и жанровия, и концептуалния репертоар на българското повествувателно изкуство и романистика.

Някои могат да четат романа на Милен Русков , за да удовлетворят интереса си към историята на тайните и мистериите – независимо от това дали ще разграничат документалното от измисленото (още повече, че и ‛документалното‛ знание в тази област е с неясни граници между действителното и легендарното). Други - да го четат просто като увлекателно приключение на въображението. Трети - да го виждат като своеобразно огледало на сатанинската история на света или на сътворената по дяволски сценарий съвременна – и българска -действителност.Четвърти - да се наслаждават на съчетаването на различните повествувателни равнища или на фината и дискретна ирония на повествувателните коментари. Но – както и да бъде четен - романът на Русков е увлекателен разказ, което и прави възможни различните му прочити.

Ще завърша с нещо от собствения си читателски опит. Умберто Еко и Милорад Павич (считани за елитни романисти) ми доскучаха в третите си романи, също както и Артър Хейли и Джон Гришам (считани за автори на масова литература). Паулу Коелю и Толкин са автори, които никога няма да прочета. Въпреки предубежденията ми към жанра, Реймънд Чандлър е писател, който не ми доскучава. Помислих това, довършвайки отзива си за два съвременни български херменевтични романа, без да съзнавам дали то има връзка с тях.
още от автора


Писмо за критиката
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”