Български  |  English

Насилие и мръсна литература

Копелето на Златния век

Изследването на Владимир Сабоурин ‛Произход на испанския пикаресков роман: към генеалогията на реализма‛ реабилитира сериозните научни занимания с литературното изкуство на реализма, компрометирани в близкото минало по твърде извъннаучни причини. Опитът да се потърсят генеалогическите основи на жанра на испанския пикаресков роман в административните процедури на късно учредената (вероятно от самите новопокръстени, т.нар.конвертити) испанска Инквизиция извежда на преден план проблема за културната роля на насилието, особено в период на радикални изменения в държавната и религиозна политика. Постоянната невротична внимателност на инквизиторите, администриращи новата модерна държавност на Испания, неумишлено води до индивидуализация на малтретираните от нея по религиозно-политически признак новопокръстени евреи. На конвертита биват приписвани характеристики на извънзаконно дете, на упадъчен човек, който предава родителите си и паразитира върху културните домогвания на испанското златно време на Ренесанса.

Дори в случаите на ‛съвестно‛ приемане на католицизма, конвертитът ще бъде обговарян в понятията на незаконен син, ренегат и копеле. Проблематизацията на произхода се мултиплицира на всички равнища: от вътрешната нетолерантност на еврейската общност в Испания до дискриминацията на жените, получили за кратко в ренесансовото общество равноценна възможност за индивидуализация. Смятаните за нестабилно социално звено конвертити поемат насилието на променящата се държава, реакция на което става литературната практика на пикареската. Изследването на Владимир Сабоурин търси генетическите основи на испанския пикаресков роман в литературното му качеството на израз на съпротивление спрямо действителността; израз, възможен благодарение на изработената лична гледна точка за света, способна да конципира нова представа за реалност. Породената в процеса на бавно излизане от средновековната представа за действителност форма на негативна реакция спрямо негативно действие се превръща в специфична призма на пречупване и осмисляне на света през сетивата и опита, правеща възможен жанра на романа. В изследването на Сабоурин анализът на новоевропейския отказ от теоцентризма и унифициращия латински и предпочитанието на лична гледна точка за света, изразявана на живите местни езици в рамките на испанската литературна ситуация през XVI в. осигурява исторически коректното съдържание на понятието роман. Излизането от средновековна среда и последвалото озоваване в един изоставен от Бога свят се възприемат от европейския човек като вечна катастрофа, изискваща противопоставящи й се текстове, които да изговорят ужаса - за да го понесат.

Постепенната генетическа кристализация на жанра на пикареската минава през писмена инквизиционна изповед на конвертита, чиято основна цел става да предаде неавтентичен образ за себе си. За тази цел бъдещите автори на пикарескови романи дискретно или преднамерено фолклоризират себе си, използвайки механизмите за въздействие на все още продуктивната карнавална народна култура, която допреди век е била тяхна „професионална‛ област. Инквизицията търси Ласаро де Тормес, т.е. личност, носеща държавно-религиозна отговорност, търси ‛модерния субект с неговата единственост и неповторимост‛, а на практика ‛получава Лазар‛, т.е. риторично построения образ на фолклорен герой.

Струва ми се, няма да бъде пресилено ако кажем, че пикаресковият роман е генетически обусловен от две тенденции: на оцеляващата, все още пълноценна традиция на амбивалентното слово и на надзираваната от държавни институции моносемантизация на езика, която в европейския културен ареал се случва както на държавнополитическо (религиозната яснота прониква дори в официалния титул на испанската владетелска двойка), така и на битово ниво. ‛Амбивалентно‛ в пикаресковия роман по-скоро е поведението на конвертита спрямо наблюдаващата го навсякъде Инквизиция – но това е до голяма степен лъжеща, създаваща спасителна привидност, употребена амбивалентност. С избора на качествено нов път за развитие европейският читател губи сетива за (на свой ред) изгубвани усещания, между които, за съжаление, и произтичащите от шедьоврите на такива творци на писаното слово като неизвестния автор на ‛Ласарильо‛, Бокачо, Рабле, Сервантес, Коменски, Суифт и др. Погледнато най-общо и със сравнително изразителен пример – през XIV в. „глупак‛ семантически пълноценно е означавало и мъдрец. По времето на „Ласарильо‛ значението на думата постепенно губи амбивалентността си. Днес, а и по времето на Бахтин, „глупак‛ означава глупак. И нищо повече.

Нетърпящото възражения изискване на инквизиторите за точна (съдебна) яснота на изповядващите се заподозрени донякъде предопределя ‛реализма‛ на изложението. Наред с това, в поднесения разказ за себе си, равнозначен на саморазпитване, обвиненият доближава изповядваните мисли, намерения, решения и постъпки до анонимни (‛без-отговорни‛) фолклорни лица и сюжети. Докато дава такива отговори, той размива личната отговорност на поданика и християнина пред Църквата и Държавата. Инквизиционното насилие принуждава конвертита да осъзнае нещо принципно ново за късносредновековния човек – че реалното е различно за различните хора; че то може да бъде не само констатирано, но и конструирано, нещо повече - настоятелно изисквано. Реалното за Инквизитора е различно от реалното за конвертита. В границите на конкретното съзнание истината е вече лична, а не абсолютна категория. Генезисът на специфичния реализъм на пикаресковия роман представя процеса на дискредитиране на средновековната картина за свят с нейната представа за истината като предварително налична (вярно е не реалното, а онова, което трябва да бъде реално), за действителността като пригодна за наслагане към нейния образец и отстоява правото на различни гледни точки за света, еднакво правомерни и еднакво истинни.

Идеята, че ‛реализмът предполага радикален нихилизъм и неговото самопреодоляване‛ в текста на Владимир Сабоурин бива изведена чрез съпоставителното доближаване на испанския пикаресковия роман от XVI в. до френския реалистичен роман от XIX в. Авторът отчита въпроса до каква степен и изобщо може ли да се търси ‛реализъм‛ преди автентичната му поява през европейския XIX в. и преди появата на буржоазния тип съзнание. Отговорът на този важен въпрос се свързва с идеята за романовите практики на пикареската като опит, предугаждащ реалистичния роман на XIX в. Без да влиза в генетически връзки с него, без да „подготвя‛ или „предчувства‛, пикаресковият роман представлява сходна, (но и остава много различна) литературна практика, чието сходство с реалистичния роман е несъмнено и без да бъде генетично. Очертаването на модела на романа на XIX в. като движим по схемата: „негативизъм – воля за познание‛ принципно се успоредява до схемата „негативизъм – воля за оцеляване‛ и конкретното й проявление в испанската пикареска. И двете романови проявления следват механизма на отрицание на реалността и утвърждаване на личността в рамките на същата тази реалност, и двете са реалистични, оставайки различни продукти на различни епохи.

Наложителната смяна на ролите във време, в което за Инквизицията е нямало тайни, понякога води до разместване на лице и маска, до такова усъвършенстване на измамната втора външна идентичност, след което тя се превръща във вътрешна. Спасителното скриване на реалното положение и постоянното показване на изискваното обаче представлява възможност за оформяне на своя, индивидуална идентичност, несъвпадаща с официално предоставените, но винаги надлични алтернативи – католик или евреин. Конвертитът не само има възможността да мине през всички възможни варианти на този избор, но и да пробва доколко маската пасва на лицето. Тази възможност по онова време не е мислима за католическата и еврейската общност, които поддържат еднакво монолитна и единна гледна точка за света. Отделянето от своите (като задължително условие за личност и индивид) и последвалият персонален опит обаче не са произведени от самостоятелни интелектуални разграничавания, а от нескривано държавно насилие. Инквизиционната агресия на ранномодерната испанска държава създава от средновековния общностен човек индивид със свой ъгъл на зрение и свой личен прочит на действителността. Новият реализъм на пикаресковия роман стъпва на нова представа за действителност и истина. Жанрът на пикареската защитава извоюваното право на мнение чрез вторично повествование, прецизно съобразено с другата (втората, несвоята) представа за реално и вярно, чрез текст, привидно адекватен на изисквания. „Така казването на истината за себе си означава съобразяването с очакванията на институциите, контролиращи що е истина‛. Функционализирането на сугестивните възможности на карнавалната амбивалентна народна култура прикрива ‛обратната страна‛ на текста, личната истина и своята действителност.

Невъзможната за премълчаване реална смъртоносна ситуация на конвертита намира литературен израз в жанра на испанския пикаресков роман, осмислящ действителността като съпротива, на която също трябва да се съпротивляваш. Породен от насилие, от деформиране на тялото и духа, от извиване на ръцете и притискане до стената, испанският пикаресков роман представлява в нескатологическия смисъл на думата мръсна литература. Жанрът се ражда сред политическата мръсотията на културата, упорито прикривана днес чрез идеализиращи романтически практики. Надеждата, изразена в края на генетическия анализ на Сабоурин, че литературата е рефлексия, мигновено прекъсване, а не проводник на насилието, е обща надежда и на читателя, че има духовни дейности, опазени от административния глад на властомана, въпреки очевидната им опосредстваща функция.

Важните научни текстове се появяват неслучайно. Те излизат за живот, породени от въпроси, които трайно интересуват и лично вълнуват авторите им. В сякаш несвършващото време на преход след 89-та, България не показа сериозна грижа за хората, решили да потърсят в нея възможности за достойно съществуване. ‛Вездесъщата триумфираща на всички нива българска пикареска без роман‛ засяга всички. Социалното ограничаване на личността и политическият, неудържим до някаква граница, интелектуален промискуитет могат да обезкуражат. Не на последно място в сравнението на описвания в изследването свят със съвременния ни свят се оглежда потребността на автора от изход. Изход от препотвърждаваното чувство за социална заменимост и излишност, от единствеността на позволението за пикарескова принадлежност. Може би тук е уместно да бъде напомнено, че човек пише неща, които не може да не напише, но и в определен смисъл и мяра – чете неща, които не може да не прочете. Колкото и мъдро социално въображение да притежава, българският читател, най-често се връща вкъщи с няколко залепени на гърба пикарескови характеристики. ‛Произход на испанския пикаресков роман: към генеалогията на реализма‛ освен всичко друго, дава възможност за демистифициране на жизнената среда, макар същата тази възможност да не е утешителна. За мен като читател това се оказа достатъчно, за да бъде избегнато разочарованието от българската реалност, в която наистина под и над път и като че за капан подскачат пеещи прасета и фашистки клоуни, които нещо ни продават.
още от автора


Сабоурин, Владимир. "Произход на испанския пикаресков роман: към генеалогията на реализма". В. Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 2006, 318 с. Цена 11.60 лв.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”