Препускаха самотните мореплаватели, препускаха самотните – мореплаватели. Тирето, различаващо първия от последния стих на програмния текст в тази книжка, казва много и за поета, и за поезията му.

Тя, заявява авторът, е ‛достатъчната доза Валентин Дишев, която може да бъде преглътната“. Който го знае лично, може да предполага какво значи това.

Скъпернически изказ, укротен, сведен до намек, до знак. Превърнат в поезия по улиците на самотата:

Град.
Гръмко нечувани
стъпки.
Сляпо е.

Тътнещата тишина на тези кратки, ударни, едва ли не хайку-текстове идва от качеството на изповядваната самота. Тя е не самотата на меланхолията, не самотата на Weltschmerz, а на трайната лична болка, превърнала се в стигма на съществуването:

Познавам всяко камъче
по трите пътя
към болката.
Броя ги – това ме спасява.

Когато стиховете изповядват болка, не става дума за самоожалване, дирещо съчувствие и копнеещо забрава. Ще си пусна дълги спомени, заканва се Дишев, пояснявайки обаче:

Пътеката
на спомена е само
скимтящо спускане надолу
проплачеш ли я влюбено през рамо.

Дори да звучи парадоксално, любовта е, която дарява смисъл в пространствата на тази самота, една любов в болката и затова любов-смирение:

Нарисува ритъма на сърцето ми.
А после го заля с вода.
Така се прави
с акварелите.

Любовта, тя и нищо друго може да накара ‛сините следи на болката“ да засъхват, защото в усмивката / е името на синьото. И затова е възможно да се появи стихът сърцето ми засрича щастие, без да влиза в контраст с елегантната сложност на общата поетическа минорност.

Деликатна поезия, грижливо дестилирана висока интелектуалност и силна емоционалност. Екзистенциалните бездни, отварящи се зад тези кратки техни стенограми, ще доловят навярно единствено самотните и влюбените. Тиха поезия, боя се, сама осъдена на самота.