Български  |  English

Интелигенцията и Православието ІІІ

От 1944 до 1989 г.

Макар че идва в България откъм съветска Русия, комунизмът е западноевропейско антихристиянско явление, законно дете на ‛просвещенското‛ безбожие. Той увенчава процеса на секуларизация, чийто пръв венценосец в Русия е Петър І, чийто идеолог е класическата руска интелигенция (с изключения) и чийто завършител (терминатор) е Ленин. Бесовете на руския комунизъм рушат там Православието с демонична ярост в течение на четвърт век…

Механично се приема, че след 1944 г. и в България става ‛същото‛. Но тук всичко е много различно. Не само репресиите срещу Църквата в България са хилядократно по-малки от тези в Съветския съюз, но има и принципни разлики.

В следреволюционна Русия властващата комунистическа интелигенция води война срещу дълбоко православния руски народ. В 1944 г. българският народ (с изключения, слава Богу!) отдавна вече не е дълбоко православен. Липсва и силна антиправославна интелигенция. Повечето от дошлите на власт комунистически водачи у нас са от патриархален селски произход и за тях Църквата трудно би придобила образа на смъртен ‛враг‛.

В България няма истинска вяра. Няма и истинска верска битка. Действително има репресии срещу част от клира. Но убийствата на духовници в повечето случаи са заради тяхното политическо (т. е. светско, т. е. неправославно) поведение, а не заради вярата им. За разлика от Русия, у нас са съвсем малцина мъчениците за Христа…

Логично е да предположим, че при властваща атеистична идеология ще последва масово унищожаване на храмове. Такова няма. В София, например, комунистите не унищожават нито една църква, а знаем, че във ‛възрожденските‛ първи две десетилетия след Освобождението ‛строителите на съвременна България‛ унищожават в столицата четири средновековни църкви, превръщат Ротондата ‛Св. Георги‛ във физкултурен салон, а базиликата ‛Св. София‛ - в склад за газ.

Комунистическата противоцърковна реторика у нас е вяла. Не ражда нищо съществено. Ненадминатите класически образци на антиправославие и богоборство ще останат в миналото: Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов, Гео Милев и пр.

Впрочем, вече са други нещата и в Съветския съюз. По време на Втората световна война Сталин рязко променя политиката си към Църквата. По негова инициатива през септември 1943 г. е избран Патриарх (такъв не е избиран по време на руските императори след Петър І), в църковната дейност настъпва оживление.

В България след 9 септември 1944 г. също стават знаменателни църковни събития.

За пръв път в българската столица София е проведен Екзархийски избирателен събор, който избира Български екзарх – дотогавашния Софийски митрополит Стефан (21 януари 1945 г.).

Предишният избор на Екзарх се е провел в Цариград преди Освобождението (24 април 1877 г.) - набързо, без подготовка и със съмнителна легитимност. Последвалото дълго предстоятелства на екзарх Йосиф (1877-1915) протича в Цариград, където той не упражнява реална власт, а е символична фигура по ‛външните работи и изповеданията‛, нещо като генерален консул, който да осъществява политиката на българската държава чрез религиозни средства в Османската империя. Обикновено се счита, че дейността на екзарх Йосиф в този смисъл е била много полезна (за ‛съхраняване на българщината‛ извън държавните граници) и че той е класическа фигура в нашата църковна история. Реалните резултати на тази политика по отношение на ‛българщината‛ са катастрофални: извън границите на държавата (във Вардарска и Егейска Македония и в Източна Тракия) не остават българи, които да заявяват себе си като такива – принудени са или да се асимилират, или да емигрират. Вината за провала не е у самия екзарх, а у българските революционери (Илинденското въстание 1903 г.) и политици (катастрофите в 1913 и особено в 1915-1918 г.). Личният житейски провал на екзарх Йосиф е, че той се вписва в тази банкрутирала политика, която продължава да инструментализира Църквата.

И тъй, след 30-годишно безначалие Екзархията отново има свой предстоятел. За пръв път неговата столнина е тук, в столицата на България София, а не в символния Цариград.

Месец по-късно става нещо още по-значимо. Вдигната е схизмата. Събитието граничи с чудо. Само за 5-6 месеца, при това при фактическа окупация на страната от Съветския съюз, при управлението на прокомунистически режим, при още бушуваща Втора световна война се разсича един гордиев възел от столетни българо-гръцки църковни разпри, довели до схизма със 73-годишна давност.

Така в месеците веднага след деветосептемврийския преврат Българската Екзархия осъмва легитимна и йерархично доустроена.

Може да се търси обяснението за този неочакван успех на Църквата във факта, че комунистите още не са овладели изцяло властта в България. Това е погрешна посока. Въпроси от подобен ранг при тогавашните обстоятелства у нас не може да се решават без санкцията на Съветите. А мълниеносното вдигане на схизмата от страна на Цариградската Патриаршия, наред с други фактори, едва ли е било възможно без натиск от страна на Сталин.

През 1953 г. е извървяна последната стъпка към каноничното доизграждане на Българската Православна Църква – обявяването й за Българска Патриаршия – за пръв път от времената на св. Евтимий Търновски.

Същностното обяснение на тези чудни събития не се вписва нито в някаква осъзната любов към Бога у комунистическите водачи, нито в някакви уж претънки политически сметки, целящи хитроумно завладяване на Църквата ‛отвътре‛. Православната Църква е Бого-човешка. Затова ‛обяснения‛ на явлението само с човешкия й компонент са неадекватни на самата й природа.

Впрочем, за комунистите всичко в ‛духовната сфера‛ е в крайна сметка политика. Важното е дали си политически свой или враг. Православието не се приема собствено като духовно явление, а като политическо. Но ето, че православните страни – Русия, Румъния, Сърбия, Грузия, Украйна и пр., са ‛социалистически‛, т. е. ‛свои‛. (Гърция е ‛капиталистическа‛, но в България никога не е имало прогръцка партия, затова православните българи няма как да станат ‛гръцки шпиони‛.)

И тъй, в политически смисъл Православието не е с ‛врага‛. Напротив. То е било векове наред нашата главна връзка с Русия… Българският комунизъм след 1944 г. не може да бъде мислен извън конкретната връзка със (съветска) Русия. Която векове наред е най-важната православна страна в света. Атеистите-пропагандатори могат да се успокоят. Православието е политически безопасно…

Същото не може да се каже за римокатолицизма, протестантството, сектите. Всички те имат своите централи на Запад и, естествено, не може да не са проводник на ‛западно влияние‛. Ето защо всички тези религии са много повече в немилост спрямо комунистическия режим в сравнение с Православието, което след суровите първи 1-2 десетилетия изпада в период на политическо ‛безветрие‛.

За материалистично мислещия комунист Православието е отживелица, издаваща умствена и идейна изостаналост на индивида, а светлината на науката ще ‛просвети‛ този изостанал човек. Има го високомерието, но липсва омразата – нали всички наши баби и дядовци са били православни.

Различните клонове на интелигенцията извървяват различни духовни пътища. ‛Червената‛ интелигенция идва ‛на власт‛, което затвърждава нейните атеистични възглади. Десните интелектуалци, повечето от които не са били истински православни преди 1944 г., са обявени за класови врагове и лишени от творческа реализация. Те изпадат във всеобхватна житейска криза. Която за мнозина от тях няма друг изход, освен покаяние и завръщане към Бога и Църквата.

Темата за духовното обръщене на интелектуалци към Православието е основна за автобиографичната книга ‛От Маркс до Христа‛ на Владимир Свинтила (1926-1998), публикувана посмъртно през 2002 г. В нея авторът разглежда съдбите след 1944 г. на редица видни интелектуалци, които според него са извървели пътя от светския мироглед към православното църковно съзнание. Става дума за Илия Бешков, Константин Петканов, Атанас Далчев, Константин Константинов, Трифон Кунев, Димитър Талев, Яна Язова и др., в това число и самия автор.

Можем ли да вярваме на Свинтила? Би било прекрасно действително да е имало такова покаяние и обръщане. Авторът звучи искрено, вдъхновено. Свидетелството му е пълно с множество несъмнено православни усещания – при това не за някакво абстрактно Православие, а за църковно, т. е. истинско.

И все пак Свинтила е силно пристрастен. Самият той е бил комунист (член на БКП от 1970 г.), вероятно не по убеждения, а поради конюнктурност и слабохарактерност. Оттам ще да произтича малко детинският антикомунистически патос на книгата, в която се срещат изрази като: ‛ужасните ми роднини (всички червени!)‛ или ‛схващам себе си като свидетел в процеса срещу световння комунизъм‛.

Голямата заслуга на Свинтила в тази книга е, че подема темата за това тъй важно явление у тогавашната българска интелигенция – екзистенциалната криза, довела до обръщане към Христа. Все още са живи много съвременници на тези процеси, може би ще се намерят и писмени свидетелства (художествени творби, писма, дневници), които да ни помогнат да възстановим истината за това покайно поколение. Ако то действително е съществувало, то това ще да е най-важното събитие в духовния живот на българската интелигенция от създаването й през ХVІІІ век. Всъщност цялото творчество на тази повърхностна интелигенция е суетно и посредствено. Покаянието и замълчаването – дори ако външно се дължи на комунистическия режим – е може би най-истинското, което са правили.

На повърхността протича друг процес. Новата власт създава нова интелигенция. Част от нея е напълно бездуховна и се занимава с политическата, умствената и чувствената проблематика. Тя господства през първите 1-2 десетилетия на комунистическото управление, а духовните явления са в ‛нелегалност‛. След това обаче – през 70-те години, изплуват и други процеси. Ключовото понятие по това време е ‛априлско поколение‛ (т. е. наследниците на Априлския пленум от 1956 г.). Това е управлението на Тодор Живков, характерно с по-мек и по-‛народен‛ режим, частична либерализация на идеологията и толерантно отношение към Църквата.

Дъщерята на Тодор Живков – Людмила – която искрено се блазни от интелектуалската проблематика, но и от тайнственото ‛духовно‛, се превръща в средоточие на амбициите на млади интелектуалци, жадни за идеологическо ‛размразяване‛, т. е. за смяна на поколенията, т. е. за идването си на власт. Такива са партийният идеолог Александър Лилов, художникът Светлин Русев, поетът Любомир Левчев и др.

През 60-те години кристализират две основни тенденции в комунистическата интелигенция – отстъпващите ‛твърдолинейни‛ комунисти и настъпващите умерени реформатори от т. нар. ‛априлско‛ поколение. През 60-те години те са ‛младите‛. Впоследствие поемат управлението на културата и упражняват реално тази меко-тоталитарна власт (идеологическа, политическа, финансова, административна, ‛творческа‛) през десетилетията до 1989 г.

Нито един от тях няма православно самосъзнание. Църквата остава толерирана и маргинална. От християнството се вземат само външни сюжетни мотиви (‛Пиета‛, ‛Голгота‛ и пр.), които се тълкуват в чувствен, социален и политически аспект. Това минава за ‛смело‛ и ‛априлско‛.

Собствено духовните потребности се удовлетворяват чрез различни варианти на окултизъм. Людмила Живкова и нейният антураж проявяват интерес към индийските учения, към Николай Рьорих (неговата идеология се ползва с държавен статут чрез едноименната програма, асамблеята ‛Знаме на мира‛ и пр.), към гадателката Ванга и пр. Подмолно продължават да вегетират дъновизмът, щайнерианството, ‛християнски‛ секти и пр.

Интелектуалците на самата Църква (преподаватели в Духовната академия и пр.) са капсулирани в свой затворен и маргинализиран кръг. Те не участват в обществените дебати, не пишат извън църковната периодика и строго църковната проблематика.

През целия този период българската емиграция в чужбина е в политическа опозиция спрямо комунистическия режим, но тя не излъчва нито един православен глас.

Идването на Горбачов и неговата ‛гласност‛ и ‛перестройка‛ предизвикват във втората половина на 80-те години огромно брожение сред българската интелигенция. Проблематиката е предимно историко-политическа, не духовна. Все пак началото на православно пробуждане, което се провижда в Русия, издаването на духовна литература на руски език (предимно религиозните мислители от т. нар. ‛сребърен век‛, но и някои истински духовни текстове) започва да оказва ферментиращо влияние у някои български интелектуалци.

В навечерието на нежната революция в България православната проблематика не е на дневния ред на интелигенцията и обществото. ‛Покайното‛ поколение, доколкото го е имало, вече отдавна си е отишло без преки наследници. ‛Априлските‛ поколения се борят за оцеляване и власт. Новосъздаденото в лоното на интелигенцията дисидентство, на което временно ‛принадлежи времето‛, мечтае за светска демократизация по западен образец и не се интересува нито от Православието, нито от Бога.
още от автора


Бел. ред. Това е третата част от поредицата на Георги Тодоров, посветена на интелигенцията и православието. В първия текст (бр. 15) той разглежда периода от История славянобългарска до края на XIX век; вторият (бр. 18) е посветен на периода от началото на XX век до 1944 г. Предстои публикацията на четвърти, в който авторът ще се занимае с Прехода.
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”