Български  |  English

Анжелина Пенчева за непосилната лекота на превода

- Какво по-точно ви мотивира да превеждате?

- Знаете ли, досега не се бях замисляла над това. Вероятно винаги съм възприемала заниманията си с превод като нещо органично, същностно, неотделимо от битността ми. Тоест – не като нещо, което е било въпрос на избор, на специална мотивация. Но сега, когато ме провокирахте с въпроса си, допускам, че е имало цял комплекс осъзнати и неосъзнати „мотивации“. Започнах да превеждам художествена литература през 1983 г., когато преводаческият труд беше все още престижен, дори бих казала, че клонеше към елитарен, подреждаше се в йерархията на хуманитарните дейности, свързани с литературата. За преводите на някои книги от т. нар. класика дори се провеждаха конкурси за избор на най-добър преводач. Но на първо място, разбира се, е високата интелектуална наслада, която носи процесът на превеждане на едно стойностно литературно произведение. Няма преводач, който да не я е изпитвал. Познавам хора, които превеждат само за себе си, без изобщо да възнамеряват да предложат преводите си за издаване. Навярно това им носи удоволствие, сравнимо с удоволствието от решаването на трудни кръстословици и логически ребуси. И именно тази наслада, интелектуалното предизвикателство, или, както казват в Чехия, strasti a slasti, тоест – мъките и радостите, на преводача като че ли кара мен и колегите ми да продължаваме да превеждаме проза и поезия днес, когато предлаганото от издателствата заплащане (средно около 2 лева на страница, ако не е осигурено допълнително финансиране; чувала съм дори за оферти от 80 стотинки!) е смешно и обидно. Веднага правя скоба, че разбирам проблемите на издателите, достатъчно добре познавам и този бизнес, и въпреки това мисля, че в немалко случаи те просто злоупотребяват с ентусиазма и идеализма на преводачите. Или поне допускат фрапантни алогизми и диспропорции като това техническите изпълнители, правещи предпечатната подготовка, да получават ако не по-високо, то поне съпоставимо възнаграждение с това на преводача.

След 10 ноември се добавиха и нови мотивации. Най-вече – да бъде продължена силната традиция от предишните три десетилетия на издаването на чешка литература в България, пък била тя и само „официална“ и цензурирана. Трудно ми беше да приема мисълта, че най-качествените нови творби, излизащи в Чехия, няма да станат достояние на българския читател и че в близките десетилетия няма да бъдат преиздадени/преиздавани произведенията на чешката класика.


- Как подбирате книгите, които превеждате: книги, които са знакови за състоянието на чешката литература; книги, които са най-добрите, според вас; книги, които са най-близко до представата на българския читател за Чехия? Или по друго?


- За някои от книгите бях поканена от редактори и издатели, други книги сами ме „подбраха“. Така стана с „Непосилната лекота на битието“ от Милан Кундера. Този текст ми попадна съвсем случайно под формата на разпарцаливен от четене ксерокс на единственото и досега издание на чешки език, осъществено от Йозеф Шкворецки в Торонто. Никога няма да забравя преводаческия амок, от който буквално се разболях, докато не успях да си издействам да превеждам романа. През последното десетилетие и половина принципът като че ли се смени. Поне що се отнася до чешката литература, а вероятно и до други „малки“ литератури, инициатори на дадено издание вече не са издателите (с единични изключения като „Колибри“ например), а преводачите, които са успели да издействат субсидия от съответната държава (тези субсидии обикновено се дават именно за превод). Това обаче само по себе си е известно ограничение. Така например най-мащабната чешка грантова програма, тази на чешкото Министерство на културата, пропагандира само съвременни автори, най-новата продукция, така че класиката, поне засега, за съжаление все още остава на заден план.

Смея да мисля, че що се отнася до представянето на най-новата чешка проза, действително имах шанса да преведа именно „знакови“ автори и творби. Така например и трите заглавия, които „Колибри“ издаде съвсем наскоро, са на много нашумели, култови автори, превеждани вече в доста страни в Европа. Някои заглавия обаче, колкото и да са хитови в Чехия, просто не са подходящи за въвеждане в българска рецепционна среда – било по езикови причини (непреводимост), било защото са наситени с реалии, които у нас няма кой да усети и разтълкува, а и вероятно не биха заинтересували никого. Понякога самият автор избира коя от книгите му да бъде преведена на български, а понякога моят личен избор е бил възпрепятстван от проблеми, свързани с авторските права или с това, че авторът е прекалено скандален и по тази причина чешкото Министерство на културата не би одобрило никога издаването му. И все пак, като цяло, имах късмета да преведа романи и разкази, които изключително са ми харесвали. Ако мога да перифразирам Гьоте, между мен и преведените от мен автори и книги има „избор по родство“. Сещам се за нещо може би смешно, а може би сериозно, в тази връзка – доста след като бях превеждала Храбал и Кундера, двамата автори, които най-много са ми „паснали“, разбрах, че и двамата са от моята зодия (Овен). Самият Кундера обяснява с рождената си дата 1 април доста от особеностите на поетиката си.


- Доколко филологическото образование е полезно за преводача?


- Моето мнение по този отдавна дискутиран въпрос е може би малко перфекционистко и идеалистично, тъй като е формирано не само от преводаческия ми опит, но и от дългогодишната ми работа като редактор, а и от практиката ми на университетски преподавател, водил курсове както по практически чешки език, така и по чешка литература. Признавам, че съм попадала на чудесни, и верни, и вдъхновени преводи, направени от нефилолози. Но това са по-скоро прословутите почетни изключения. Определено мисля, че филологическото образование е не просто полезно за преводача, а едва ли не задължително, или поне крайно желателно – особено когато става дума за превод от т. нар. „малки“ езици, които се владеят на високо ниво от много малко хора в малка държава като България. Специално чешкият език има трудна, архаична граматика и наистина са малцина тези, които са я усвоили до степен, гарантираща недопускането на грешки от неправилно разчитане на граматични форми. Така че, макар и сроден на българския, чешкият език е далеч по-непроницаем и съпротивляващ се на преводачите, отколкото руският например. Да не говорим, че има текстове, за чийто качествен превод се изискват не само езикови познания, а и познания по история на съответната литература, запознатост с корпуса метатекстове около въпросния текст, с теорията на литературното направление, към което спада текстът, с различни негови херменевтични тълкувания. Все познания, които осигурява класическата фибобогия, а не приложните прагматични дисциплини, които все по-често я заместват в университетските каталози. В този смисъл интересен пример са двата превода на „Май“ от Карел Хинек Маха от по-ново време – единият е направен от задълбочен специалист по чешка литература (доцент Жоржета Чолакова), а другият – от поет и почти „професионален“ преводач на чешка поезия (Атанас Звездинов).

Така че може би не е случайно, че повечето преводи на чешка литература през последните години са дело даже не просто на хора, завършили чешка филология, а на университетски преподаватели по чешки език и/или литература.

Разбира се, не мога да подмина и печалната истина, че наличието на филологическа диплома, уви, съвсем не е гаранция за добър превод.

С две думи: малко от филолозите са добри преводачи, но и малко от добрите преводачи не са филолози.


- Работила сте между 1985 и 1991 в Държавно издателство ‛Народна култура“ като редактор на чешки, словашки и руски преводни книги: що за феномен беше това издателство и дали (и с какво) редакторската работа ви формира именно като преводач? Прочее, как вие самата работите с редакторите; дали у нас редакторската институция чезне (поне според каретата на преведените книги) и защо?


- С риск да бъда обвинена в носталгия към преживени и надживени реалности, смея да кажа, че издателство „Народна култура“ беше наистина феномен, „фабрика за рецепция“, както го бях нарекла преди време. Не е нужно да се обосновавам обстойно, достатъчно е да спомена, че почти всички днешни елитни издателства за преводна литература са създадени именно от бивши редактори на „Народна култура“. Или че редактори в „Народна култура“ бяха интелектуалци и творци от най-висша класа като Вера Ганчева, Димитри Иванов, Кирил Кадийски, Федя Филкова… При всички уговорки за цензура, номенклатурност, привилегированост и т. н. заслугите на това издателство за запълването на белите петна в рецепцията на литературната класика е абсолютно неоспорима, както е неоспоримо, че то няма и скоро няма да има аналог в днешните ни пазарни реалности, що се отнася до професионализъм и качество.

Едва ли е случайно, че и немалко от някогашните редакторите на „Народна култура“ направиха успешна академична кариера като преподаватели по различни световни литератури. Към моите задължения например освен работата по ръкописите спадаше и следенето на целия текущ литературен печат в Чехословакия и Полша, както и на почти цялата актуална литературна продукция в тези страни, писането на рецензии и информации за чудесното списание на издателството „Книгосвят“… Мисля, че фигурата на редактора е една от най-неоправданите фигури в издателския процес. Ако редакторът работи добре, това не се забелязва от никого, но ако работи зле, всички забелязват. Много често автори и преводачи възприемат редактора просто като едно неизбежно зло, досадна спънка, забавяща ненужно издаването на книгата. Но ако читателят можеше да сравни един нередактирания превод и облика му след всички редакторски операции в масовия случай, той чак не би повярвал колко голяма е заслугата на редактора за сполучливия краен текст, който същият този читател държи в ръцете си във вид на книга. Та аз съм откривала грешки дори в трети и четвърти издания на преводи на най-емблематични български преводачи… Изобщо, редакторството е сложна професия, бих казала – наука, която би следвало да се изучава специално във филологическите специалности на университетите. Впрочем, от няколко години водя успешно такива курсове в различни университети и студентите ги намират за изключително полезни.

Безспорно ако един преводач е едновременно и действащ редактор, редакторската му практика шлифова преводаческите му умения. А ако става въпрос за две отделни лица, то един начинаещ преводач може да научи много от своя опитен редактор и един добър редактор безусловно допринася много за израстването на преводача като такъв.

Затова оценявам като печално и зловредно високомерното или нехайно пренебрегване на фигурата на редактора от маса издателства (продиктувано, разбира се, най-вече от съображения за икономии). Редакторската институция наистина е на изчезване, поне в издателствата за художествена литература (слава богу, в периодичния печат не е така; дори най-жълтите вестници очевидно имат добри редактори). Лично аз, въпреки близо двайсетте си години редакторски стаж, само под крайна принуда на обстоятелствата бих допуснала мой превод да излезе, без да е минал през строгия поглед на професионален и съвестен редактор.


- Слагате ли граница между превежданите от вас вече ‛класици“ Чапек, Кундера и Храбал и новопоявилите се в ‛Колибри“ Иржи Кратохвил (‛Лягай долу, звяр!“), Ирена Доускова (‛Как вълците ме изядоха“) и Милош Урбан (‛Сянката на катедралата“)?


- Много интересен въпрос, на който е трудно да се отговори еднозначно. От една страна, Иржи Кратохвил е (почти) жив класик, който може би много скоро ще се изравни по европейска известност с Храбал. Мисля, че и Милош Урбан е, ако мога да кажа така, „бъдещ класик“, въпреки че понастоящем е твърде противоречиво приет от литературните критици в Чехия – но не заради отсъствие на талант. От друга страна, Кратохвил и младият Милош Урбан са „програмни“ постмодернисти, но Кундера също често бива цитиран като пар екселанс постмодерен прозаик, а някои изследователи, и според мен с пълно основание, виждат в Карел Чапек първия чешки постмодерен писател. В много успешната книга на Ирена Доускова лесно се откриват поетологични и тематични паралели с аналогични творби на доказани чешки класици от по-ново време като Йозеф Шкворецки и Карел Полачек.


- Кои свои преводи смятате за най-големи постижения?


- Смятам за голяма чест, изключителен шанс и, дано не прозвучи високопарно, за „делото на живота си“ това, че преведох великолепни текстове на Милан Кундера и Бохумил Храбал. Откъм, да го нарека така, „обществена значимост“, поставям най-високо „Непосилната лекота на битието“ на Кундера, въпреки десетгодишното изместване във времето между превода и книжното му издание, което, естествено, отслаби значително въпросния социален ефект. А в езиково-техническо-преводачески аспект като че ли най-добрите ми постижения са преводът на двете новели в един том „Абсурдия“ и „Убийствена любов“ на Александра Беркова, както и сборникът „Любов моя, Постмодерна“ на Иржи Кратохвил, за които самите автори смятат, че са практически непреводими на чужд език. Докато Милан Кундера например сякаш „се превежда сам“, от преводача се изисква минимум усилие. Известно е, че, примирил се веднъж завинаги с реалността, че ще бъде четен изключително в преводи, Кундера възприема тактиката да пише максимално опростено, дори прередактира ранните си книги, изчиствайки от тях по възможност всички „прекалено чешки“ реалии и алюзии. Докато текстовете на Беркова и Кратохвил са пълни с шифри, кодове, препратки, мистификации, цитати, каламбури, словотворчество, езикова експресия… Дори при Кратохвил имах твърде потискащото чувство, че текстът постоянно ми се изплъзва, убягва ми… Голямо изпитание беше и „Сянката на катедралата“ от Урбан, за който превод освен всичко друго трябваше да прочета четири пъти открай докрай „Божествена комедия“ на Данте – трите части, не само „Ад“, – за да идентифицирам цитатите (при един не успях и го замених със сходен по смисъл).


- Преподавала сте практически превод в различни наши университети. Може ли обаче превод да се преподава? А каква е връзката на вашата преводаческа работа с теорията на превода, интересувате ли се от нея?


- Интересувам се от теорията на превода, от една страна, защото това е една сама по себе си твърде увлекателна научна дисциплина, и, от друга страна, защото подпомага преподаването на практика на превода. Вярно, посещаването на курс било по теория, било по практика на превода не може да направи, шеговито казано, от всяко дърво преводач, но тези курсове наистина помагат много на студентите. Да кажем, има много чисто технически тънкости, например принципите на транскрипцията на топоними и антропоними от езика, който изучават и от който ще превеждат, запознаване с различни „книжни“ и интернетски речници (скоро например, по повод превода на романа на Милош Урбан, открих страхотен уеб-речник на старинни чешки архитектурни термини), указания за типови и най-чести грешки и инерционни „залитания“, дължащи се на граматичната асиметрия между чуждия език и българския – все познания, които преподавателят поднася синтезирано и с подходящи примери на студентите, вместо те да стигнат сами до тях по метода на пробите и грешките. Да не говорим за още по-частните курсове по превод на юридическа, техническа, икономическа литература, бизнес-кореспонденция… Чрез практически курсове със специални упражнения за трениране на паметта и насочването на вниманието в няколко посоки едновременно студентите се подготвят и за иначе доста стресовия консекутивен и синхронен превод (повярвайте, кабинният превод няма нищо общо с комфортното спокойствие и гладките бавни фрази, които демонстрира Никол Кидман в нашумелия филм „Преводачката“). Впрочем, за нуждата и ползата от такива курсове говори красноречиво фактът, че филологическите факултети на водещи наши университети създадоха през последните години магистърски програми по редактиране и превод, които са много търсени от студентите. Естествено, подготовката на всички тези курсове беше един безценен ъпгрейд и на собствените ми умения в областта и на художествения, и на „приложния“ превод.


- Доколко пък изследователската ви работа (хабилитация по най-нова чешка литература през 2003) е свързана с преводаческата ви работа?


- Още преди хабилитацията, от 1994 до 1997 г., правих докторат в Катедрата по чешка и световна литература към Карловия университет в Прага. Самият докторат беше върху автор от късното Чешко възраждане, но честото ми пребиваване в Чехия ми даде възможност да следя буквално целия новопоявяващ се книжен поток (по-специално прозата) „на място“. През 2002 г. защитих хабилитационен труд точно върху чешката проза след Кадифената революция (предстои да излезе като книга до края на тази година). Съответно се запалих, да не кажа пристрастих, към плътния контакт с най-новите автори и книги, към проследяването на динамиката на процесите в чешката литература след 1989 г. И досега съумявам, включително с редовни участия в чешки литературоведски форуми, да поддържам този контакт. Установих и ценни връзки както с най-компетентните чешки колеги литературоведи, обзиращи точно този период, така и с редица престижни чешки издателства, от които получавам системна и своевременна информация за най-доброто сред издаваната от тях оригинална литература. Всичко това има пряко отношение не толкова към работата ми над самите преводи (като езиков процес), колкото към мотивацията ми да превеждам. Когато прочета някоя наистина добра чешка книга, ме „досърбява“ да я преведа, чувствам едва ли не морален дълг да й дам възможност да заживее и в друга културна среда. А сравнително широките ми и постоянно актуализирани познания за най-новата чешка проза ми дават нужната доза увереност, че наистина ставам културен посредник на едни от най-стойностните й текстове.


- Прочее, каква работа си намират студентите ви?


- Бохемистика има в няколко български университета. Една част от завършилите студенти успяват да си намерят работа в самата Чехия. Напоследък, както знаете, тази страна е един от най-крупните чужди инвеститори у нас, големи чешки компании закупиха български електроразпределителни дружества, в България в момента действат много чешки фирми и доста наши абсолвенти намериха реализация в тях. Дори бих казала, че напоследък има глад за добри специалисти с чешки език. В тази връзка безкрайно съжалявам за закритата вече специалност (главно по пазарни, но, уви, не само по пазарни причини) в НБУ „Чешки и западен език“ в рамките на програмата „Славистика“, която – единствена в България – беше ориентирана именно към обучаване на бъдещи преводачи и беше много актуална и навременна.

Е, възможностите на талантливите ни студенти да станат преводачи на художествена литература са наистина много ограничени, но така беше и през осемдесетте години… И все пак тези възможности днес не са нулеви, в последните години излязоха качествени преводи на млади бохемисти и се надявам тази тенденция да се засили в близките години.


- Как намирате преводаческия пазар от славянски езици у нас, особено след 1989 година? Какъв, най-общо, е делът на чешката литература сред останалите славянски литератури в българските книжарници, според вашите наблюдения. И как си го обяснявате?


- Имаше една естествена няколкогодишна криза, всъщност колапс, в издаването на литературите от бившия социалистически лагер, който почти се припокриваше със съвременните територии на славянството. Аверзия към всичко, което малко или много се асоциираше с бившия „соц“. През този първоначален период се издадоха само две-три книги от и за Вацлав Хавел. Чехия също преживя своите пазарно-морални кризи в книгоиздаването. За щастие след първоначалното объркване и преподреждане на приоритетите там бе постигнат баланс и благодарение на няколко чешки институции (както и на холандската фондация CEEBP) през последните седем-осем години в България излизат средно около 8, а понякога и над 10, чешки книги годишно, което е почти равностойно като бройка на ситуацията отпреди 1989 г. Само за сравнение: от 1989 г. досега в самата Чехия са излезли, доколкото ми е известно, 3 или 4 български заглавия ОБЩО. Надявам се тези цифри да накарат някои оправомощени институции в България да се замислят, а дай боже и да се поучат и да предприемат нещо за лансирането на нашите талантливи най-нови автори в тази страна. Понеже споменавате думата „книжарници“, не мога да не спомена за странната, да не кажа по-силна дума, дистрибуция на некасовите книги у нас (а такива са повечето книги от славянските езици, както изключим автори като Кундера, Дубравка Угрешич или Милорад Павич), която донякъде обезсмисля акта на издаването им и целия вложен труд. Горчивата истина е, че с малки изключения български издател склонява да издаде чешка книга само ако преводачът заплати от гранта за превод, който си е извоювал, буквално всички разходи по изданието, включително авторските права. Тоест – издателят не поема никакъв финансов риск, поради което не се и старае особено за разпространението на книгата. Е, ако тиражът се продаде – берекет версин. В това отношение съм много щастлива, че успяхме да привлечем за чешката кауза издателство като „Колибри“ с голяма дистрибуционна мрежа и с ефектни рекламни кампании. Аз и колегите ми сме им безкрайно признателни за това, което правят за популяризацията на чешката литература у нас.

Не мога да кажа точно къде по скалата са в цифрово изражение изданията на чешки книги в сравнение с полските, руските, сръбските, но смея да мисля, че чешката литература е наистина добре представена у нас, и не само най-новата – излязоха преводи на класиците Карел Яромир Ербен, Ярослав Връхлицки, Карел Чапек, на непознати досега у нас изключително ярки автори като Ладислав Клима и Карел Михал, ценните обзорни броеве на списание „Панорама“ (инициатива на известната преводачка от чешки Маргарита Кюркчиева). Ето го и отговора на последната част на въпроса – този „мини-бум“ се дължи преди всичко на ентусиазма и встрастеността на самите преводачи.


- Членувате ли в творчески преводачески организации? С какво членството защитава професионалните ви интереси?


- Членувам в Съюза на преводачите в България. След много катаклизми тази организация успя по чудо да се закрепи и дори прави опити да защитава интересите на преводачите и да ги подпомага. Но не може да става никакво сравнение с дейността и престижа на СБП преди 1989 г., въпреки всеотдайността и къртовския доброволен труд на сегашното ръководство. Причините, естествено, са обективни, но си каза думата и криворазбраното възприемане на тази и други подобни професионални организации като вредни номенклатурни образувания на тоталитаризма, пълното им отрицание без минимален опит да се види всичко положително, което те правеха. Така и някогашният чешки Съюз на писателите гордо се отказа от своята резиденция, малкия кокетен замък Добржиш, един вид – не щеме ний никакви тоталитарни привилегии, а сега горко съжаляват за него, особено като гледат какви съмнителни бизнесмени и откровени мутри се ширят из него.

А като говорим за защита на интересите – на книга отдавна съществуват и се актуализират някакви уж задължителни таблици с минимални допустими възнаграждения за превод на художествена литература, които издатели, членове на СБП, охотно гласуват, но никога не спазват, когато дойде време самите те да плащат хонорари на работещите за тях преводачи… Просто поредният от парадоксите на постсоциализма.


- Критиката на превода също изчезва. Защо? Кой носи отговорност за това? А възможна ли е въобще такава критика?


- Този въпрос е свързан с предишния. Допреди десетилетие и половина у нас се провеждаха годишни преводи на преводната продукция, много сериозен форум въпреки някои резерви и обвинения в необективност на изнесените обзори. Имаше периодични издания, в които намираха място публикации с критика на едни или други преводи. Днес СБП се опитва да поднови тази традиция, но поне засега „корективният ефект“ е почти незабележим. Не знам дали нужната дума е „отговорност“… по-скоро –печална и тотална безотговорност на издателите, а и на самите преводачи… Сещам се за една серия книжки с разкази на Ъруин Шоу от първата половина на 90-те години, не помня издателството, чието издаване в безобразни преводи на очевидно съвсем начинаещи и неподготвени преводачи бих окачествила като престъпление. Но никой не е безгрешен и не бих съдила никого, защото и аз самата съм правила за пари дори не и преводи, ами безподобни халтури, „заресвания“ и „приглаждания“ на абсолютно грешни и некадърни преводи от 40-те години на касови индиански романчета, нямащи нищо общо с оригиналите… За какво изобщо говорим, след като излязоха не нескопосни преводи, а цели фалшиви книги на „Реймънд Чандлър“ и други хитови автори, писани от наши занаятчии. Дали нещо подобно се е случвало някъде другаде в света?

А критиката на превода е не само възможна, а и крайно наложителна.


- Кои бяха най-големите трудности пред вас в превода на детския език на героинята на Ирена Доускова? Съотносими ли са в езиков план спомените от чешкия със спомените от българския социализъм?

- Благодаря за този въпрос. Разбира се, че беше трудно, защото освен че езикът на героинята Хеленка е детски, тя говори и на така наречената obecná čeština, социолингвистичен феномен, който няма аналог у нас и винаги се превежда компромисно и обеднено. Съвсем скоро бях на конференция в чешкия град Оломоуц и там се разискваше точно органичността на детския език и детската картина на света у Доускова. Изказа се мнение, че и е помогнало общуването със собствените й малки деца. Е, аз нямах това преимущество, моите синове са надраснали дори тийнейджърската възраст. Но специално при тази книга най-сложно беше да се преведе оригиналното заглавие, то всъщност се оказа непреводимо, а беше заменено с друго след съгласуване с авторката. Точно това оригинално заглавие, детско изопачаване на първия стих от христоматийното пролетарско стихотворение на Ст. Костка Нойман „И горд бъди, че устоя“ (примерно – аналог на нашата „Балада за комуниста“), което героинята схваща като име на индиански вожд, ми дава основание да мисля, че книгата на Доускова е като че ли най-вече книга точно за езика (в най-широк смисъл) на социализма, или по-точно за това, че социализмът се опитваше да замени реалността с изкуствен, кух, фалшив, непонятен и неприеман език. И точно този език (имам предвид и езика на материалните символи) беше убийствено еднакъв и стереотипен и у нас, и в Чехия…


- Имам натрапчивото чувство, че книгите на Кратохвил и Урбан гледат в една посока, стоейки на различни места: и в двете Учителят манипулира Ученика от името на утопията (политическа или религиозна). Дали Урбан обаче не се намира в най-високите етажи на масовата литература, докато Кратохвил е подчертано елитен автор? И въобще може ли ‛нисък“ текст от една литература да бъде преведен като ‛висок“ текст в друга култура? Има ли въобще такова деление в чешката литература?

- Този въпрос ме вдъхновява за цяла научна статия. Или дори две. Да, и аз виждам книгите на Урбан и Кратохвил като книги за идеологията, за опасната й мощ, за фаталната й прелъстителност, на която тъй лесно се поддаваме… При Урбан обаче има нещо уникално. Неговите мистификации и автостилизации са толкова майсторски, направо перфектни, че мнозина буквално го отъждествяват с мрачните му, сатанински герои, създатели и пропагандатори на безумни на пръв поглед идеологически проекти и схеми. Стига се дотам Урбан да е подозиран най-сериозно и от най-сериозни хора в… психически отклонения.

Че границата между ниските и високите жанрове в която и да е литература не е непроницаема доказват най-малкото творби като „Престъпление и наказание“ или „Май“ на Маха, вдъхновен от битово убийство из черната хроника. А един ултраелитарен роман като „Непосилната лекота на битието“ на Кундера у нас се четеше и продължава да се чете по-масово от „Мълчанието на агнетата“ и „Ханибал“. Днес постмодерното миксиране на масова и елитарна литература е повсеместно и ражда много интересни форми. Докато Кратохвил е наистина безусловно елитарен, автори като Вивег и Урбан създават феномен, който съм нарекла „масова литература за интелектуалци“. И преведеният у нас, и останалите романи на Милош Урбан заиграват с второразредни жанрове, но същевременно са достъпни в цялата си многопластовост само за високо ерудирани и много, много мислещи читатели. При размяната на въпроси и отговори между мен и Урбан се оказа, че дори той самият вече не е много сигурен как точно трябва да се тълкуват някои прекалено „увъртени“ действия и думи на героите му.


- Общувате ли с авторите, докато ги превеждате?


- При всяка възможност, стига да не са покойници. Така например въпросите ми към Беркова, Кратохвил и Урбан, пращани по мейла, заемаха пачки листове. Имам цяла колекция куриози от тези общувания. Ще спомена само няколко. Оригиналното заглавие на книгата на Беркова е „Магория“, от думата „магор“ – куку, луд, чалнат. Първоначално предложих българския вариант „Дебилистан“. Оказа се, че чешката дума „магор“ била много по-мека, безобидна, добродушна, а с наставката „-ия“ при конструирането на името на фиктивната държава Беркова дори е искала да внуши представата за нещо красиво и нежно като цвете (камелия, азалия). Иржи Кратохвил пък твърди на обложката на „Любов моя, Постмодерна“, че е построил всеки от разказите в нея около изречение от разказ на Петер Алтенберг. Набавих си чешкия превод на Алтенберг и повече от седмица старателно издирвах въпросните изречения. Изпаднала в отчаяние, потърсих за помощ Кратохвил, само за да разбера, че това била… поредната му мистификация. Но най-много се гордея с успеха ми в убеждаването на Милан Кундера, че е имал предвид именно „непосилната“ (тежката, неудържимата), а не „непоносимата“ лекота на битието, каквото инак е в действителност речниковото значение на чешката дума „nesnesitelná‛.


- Кои са най-жизнените определения за преводаческата практика, които сте срещала? А кои – най-тъпите?


- Харесвам едно определение, което е заглавие на книга на Калина Бахнева (доколкото знам, за създаването му е имал важен принос професор Боян Биолчев) – „Преселението на художественото слово“. И едно друго определение на изтъкнатия ни преводач на чешка поезия Вътьо Раковски – да преведеш една книга, е все едно да разглобиш или събориш една готова къща и да я построиш наново, на съвсем друго място. Пак ще бъде хубава, може би и уютна, пак ще бъде дом на някого, но никога няма да е същата. И оттук се сещам за най-несполучливото, но необяснимо жилаво определение, че всичко може да бъде преведено адекватно. Не – нищо или почти нищо не може да бъде преведено адекватно. Аз съм привърженичка на теориите, че преводът е по принцип невъзможен. Но невъзможен е идеалният превод. А преводът и превеждането съществуват и винаги ще съществуват реално и ние не бихме могли да си представим света без тях. Ако такъв свят изобщо е възможен, той би бил един недъгав, полусляп, полуглух свят.

- Какво мечтаете да преведете на български?

- Идва ми на ум мъдрото Хайтово „едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш“… Най-много бих искала да преведа няколко книги, за които обаче съзнавам, че не ми стигат силите и знанията, като например „Случаят с инженера на човешките души“ на Йозеф Шкворецки или феноменалния роман „Сестра“ на яркия талант Яхим Топол, книга-свят със собствен език и ритъм, която вече е призната за явлението на посттоталитарните години в Чехия. Затова се опитвам поне да пропагандирам такива книги чрез писане за тях. А ако гледаме реално – много бих искала да преведа и последния засега непреведен у нас роман на Кундера от тези, които е писал на чешки – „Животът е другаде“, поне още един Храбал, а също и невероятно новаторския, забавен и свеж роман на Михал Вивег „Летовници“.


Въпросите зададе
още от автора
Анжелина Пенчева e родена на 10.04.1957 г. в София. Завършила e специалност Славянска филология, чешки профил в СУ ‛Св. Климент Охридски‛ (1981). Работила e като редактор на чешки, словашки и руски преводни книги в ДИ ‛Народна култура


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”