Иван Кирков и ученици – 20 години след началото" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Иван Кирков и ученици – 20 години след началото</i>
Български  |  English

Иван Кирков и ученици – 20 години след началото

В сънливата следобедност на Асеновград, след известно търсене, човек може и да успее да открие една още по-заспало изглеждаща уличка, именуема „Крайречна‛. Сред размесените със соцпанелки остатъци от старата архитектура на някогашната Станимака или с други модни днес строителни приумици, като стар ишиас или като лош дъх в устата, все си остава усетът за провинциалната безхаберност на място, лишено от предназначение. Тук като че ли винаги е ранен следобед – прекалено късно за някаква смислена дейност и прекалено рано, за да се освободиш от виновното чувство за още един пропилян в бездействие ден. На „Крайречна‛ може да се срещне един понатежал от годините, накуцващ към близкото кафене или връщащ се оттам човек с очила и с някак несъответстващ на мястото горд дух на запазен младежки курназлък и непримиреност. За едни човекът си е просто съседът-художник, за други – дългогодишният приятел и забавният събеседник с пиперлия език; за мен този притаен в доброволно изгнание чудак е един от творците с особено комплексно и все така не съвсем доизречено значение за развоя на пластичните изкуства в България от началото на шейсетте години насам – Иван Кирков. След мащабната ретроспектива в Националната художествена галерия през 2005 г. наскоро неговото дискретно присъствие в артистичната канава на съвремието ни отново бе напомнено с изложбата на Шипка 6 "Иван Кирков и ученици – 20 години след началото". По подобен начин те - студентите от първия завършил при него курс по живопис в Художествената академия заедно с тогавашния му асистент и днешен професор Андрей Даниел, отбелязаха двете десетилетия от дипломирането си, спазвайки традицията на друга подобна изложба преди 10 години в зала „Райко Алексиев‛, която се казваше „Випуск 85‛.

---

Отделно от кураторското удовлетворение около магията на превръщането на празно пространство в жизнена среда за нов артистичен жест, всяко ново докосване до уж познати творби или имена неминуемо ги поставя в нови взаимоотношения с настоящето, с изминалото време и със себе си. Неочаквано за мен, в процеса на определяне на състава на изложбата и съпоставянето на творбите, експозицията се оказа изградена от три паралелни артистично-пластически линии.

Едната бе творческото и гражданско присъствие на Иван Кирков на българската художествената сцена, придобило през годините за онези, които знаят за какво става дума, митичен оттенък.

Живописец, илюстратор, монументалист, надарен с умението да постига забележително майсторски резултати без особено големи усилия и запомнен с храбрата си позиция за правото на художника да бъде независим от стилистически и идеологически предписания във връзка с картината „Край морето‛, заради която е заклеймен от официалните блюстители на класовия подход в изкуството.

В своите ранни години на постоянна творческа активност Иван Кирков демонстрира, че не само обладава инстинкт към новаторски идеи, но ги налага с вкус и изтънченост – качества, намиращи се в силен недостатък както навремето, през 60-те и 70-те години, така и днес. По някаква ненатрапчива схема творчеството на Иван Кирков от този период поставяше знак на равенство между естетическата и гражданската позиции на художника; не убягваше кодираното от него послание, че следването на художествени принципи, отстояването на артистичната позиция е преди всичко въпрос на морал.

Картините от Иван Кирков, които избрах за изложбата, са от 80-те години – времето, когато той е професор в художествената академия. Това са три от неговите нефигуративни, абстрактни, както се казваше тогава, композиции, съпоставени с три „метафизични‛ образа - платното „Лабиринт‛ и две части от триптиха „Градът‛. Целта ми е да покажа пътя на собствените, неизмеримо сложни, неизбродими пространства, в които живее интелектът, съчетан с емоция, знание и умение.

Втората линия е самата изложба, съставена от творби на могъща група значителни художници, които представляват и определена част от цяло артистично поколение, оставащи завинаги свързани от общо студентство и приятелски връзки. За мен тази част е областта на истинските открития. С някои от творците сме стари приятели, с много се познавам добре, друга част получих възможност да опозная по-добре около този проект. Но истинското удоволствие дойде от неочакваните хармонични съчетания в мозайката, произлезли от толкова различните по цвят, форма и фактура камъчета, които я съставиха. Монументалният минимализъм на Дарина Цурева, поетичната експресивност на морските пейзажи на Ива Владимирова, неочакваният интерес на Атанас Парушев към дематериализация на неформалното, много интересното в последните години развитие на Динко Стоев в посока на „суровия стил‛. Първичната знаковост на Веско Велев, своебразният нов „поп-експресионизъм‛ на Веско Начев, също така новата линия на мистична метафизика при Долорес Дилова, новите платна на Мариана Маринова, в които тя концентрира своя собствен „поантилизъм‛, и още една приятна изненада – изразителната и сочна „класическа‛ живописна фактура на Атанас Ташев. Също концептуални акценти на творбата на Людмил Лазаров, съвсем различен от фигуративния си „френски‛ период, и на големите конструктивистични композиции, които Светослав Цеков беше донесъл от Чикаго, където живее от 15 години. Добри думи предизвикват както забавните, балансиращи в собствените си пространства персонажи на Марта Левчева, така и привлекателните цветни композиции на Петранка Карастоянова, фолклорният момент при Златина Дертлиева, живописното чувство в творбите на Красимир Цанов, Александър Станчев, Пенчо Клисуров и Петко Петков.

Същинската експозиция, съставена от творби на художници от първия курс на Иван Кирков, е концептуално фланкирана от тези на техния професор и от тези на неговия асистент по онова време. Андрей Даниел ‛затваря‛ образа на изложбата с една знаменателна творба, една от малкото жанрови картини с разказ в нея – мистично философската „Погребение в Гинци‛; единственото голо тяло в изложбата (още един от позачезващите класически сюжети) и знаменитата мореходна ютия от сюрреалистичната „И корабът плава‛.

И така, третата, невидима, но ясно осезаема в изложбата линия, е тази на Иван Кирков в битността му като преподавател по живопис.

Очевидно е, че онова, което той е формирал от своите студенти, не е школа със заковани стилистически принципи, нито дори ателие, съхраняващо естетиката на даден „маестро‛. Вероятно и сега не бих знаел отговора, ако случайно нямах късмета да присъствам на един-два вернисажа на Иван Кирков в академията и да допълня познанията си по въпроса от разговорите с него и от други източници, като телевизионни интервюта и творчески портрети. Рационално осъзнах онова, което многообразието на регистрираните в изложбата художествени посоки подсказва на сетивата: че първото, което тези художници са научили от учителя си, е, че дейността на живописеца не е мистична мисия, не е мъчителни терзания и „борба с материала‛, а е висш израз на способността за свобода; че тя, подобно на така обичания от Кирков джаз, е едновременно игра и интерпретация, дълбоко интелектуален творчески процес, и че единствената мисия, която художникът трябва да има, е привилегията да бъде свободен. И че предпоставките за това не са само талант, а духовна освободеност и чувството за мярка, което наричаме добър вкус. Че художник е онзи, които е в състояние да чуе и види оркестрацията на живота; че добрият художник не е само истински разкрепостеният, но и мислещият. Спомням си една негова фраза: "Който иска да може, трябва първо да знае много, а този, който може, трябва много повече да знае".

Иван Кирков винаги е превръщал отстояването на разбиранията си в лична драма, въпреки че обикновено е оставал над страстите на момента. Сигурно главно по тази причина той рано се оттегли от публичната страна на тези страсти. Позицията му на самоизолация от посредствеността на ежедневието (след годините на множество доказателства за артистично превъзходство) кой знае защо се превърна и в липса на нагон да се доказва повече. Това донякъде е тъжно, а може и да не е. Но е жалко, че особеният принос на творческата личност на Иван Кирков за един особено важен период в историята на художествения живот в България остава не особено интересна тема за тълкувателите на днешните родни артистични фасади. На фона на здраво изградената бутафория на съвременна култура в тази страна, това не ми се струва толкова необичайно.

---

Понякога отивам да навестя „професора‛ в сънливия Асеновград. По-рядко, отколкото ми се струва, че би ми се искало. Не зная защо е така; вероятно защото тези посещения ми напомнят за някакво време, към което изпитвам неясна носталгия, като част от безвъзвратното минало, което в същото време ми внушава някаква косвена вина, че повече сме го преживявали, отколкото сме се опитваме да го променяме. Намирам го все там, в мъничката гарсониера на позаспалата уличка „Крайречна‛, пием кафе, слушаме Ела Фицджералд и Тони Бенет, говорим за политика, за свободата, за времената на съмнение и на истина, за Таймс скуеър и Медисън авеню; и сме на едно мнение, че Ню Йорк е световната столицата на изкуството. Замислям се за съдбата на съдбата на илюзиите и съдбата на интелекта в едно антиинтелектуално общество и нещо ми подсказва, че двете всъщност са едно и също. Дълбоко в себе си знам, че продължавам да предпочитам днес да видя Иван Кирков в образа на безстрашен рицар на артистичната свобода, громящ посредствеността, както когато коридорите на академията се разтрисаха от разгневения му глас; да го видя отново да рисува големи платна като някога или да си го представя в публичното пространство, вместо вечно присъстващите локални един-двама арбитер елеганициариум-и по всички въпроси на естетиката. След това отнякъде в съзнанието ми като сутрешна мъгла се издигат думите от Еклесиаста: "…суета на суетите, всичко е суета…"; и се замислям за друго – замислям се за онези 25 негови „ученици‛, колеги, приятели и изявени художници, повечето от тях участващи в изложбата, които продължават да го наричат учител или „професора‛, продължават да хранят пиетета, полагащ се на вид духовен ментор. Всички те, така различни помежду си, в различните си стилистически и тематични пристрастия изхождат в творческото си развитие от основата на свободния дух, моралните принципи и чувството за художествена мярка, на които ги е учил Иван Кирков. А това сигурно е много, много по-истинско. Макар и да е не кой знае колко славно. Даже май хич не е. След това пускам джаза в слушалките силно, много силно. Докато добия усещането, че се разтварям сред вселена от звук и ритъм. За да не мисля повече.
още от автора


"Иван Кирков и ученици - 20 години след началото", изложба живопис, куратор Филип Зидаров, Национален изложбен център, ул. "Шипка" 6, 13-25 април 2006
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”