Български  |  English

Анна Златкова: Преводачът е таен владетел на различията

- Каква беше мотивацията ви да станете преводачка?

- До момента, в който започнах да превеждам, изобщо не съм предполагала, че преводът ще ми стане професионално занимание и ще запълни част от живота ми. Така както изобщо не съм предполагала, че един ден в графата ‛образование‛ ще пиша ‛филологическо‛. Ако се абстрахирам от детски мечти за героични професии, най-силното ми желание – донякъде мотивирано от избора на три поколения в семейството ми – е било да се занимавам с медицина. Близките ми успяха да ме разубедят със съкрушителния довод за изключителната ми несръчност, заради която често са ми припомняли сценката със злощастния Жак от ‛Дребосъчето‛ на Алфонс Доде. Накратко, мотивацията беше случайна и доста прозаична – наложена от нуждите на всекидневието. Обикновено преводачите с умиление си спомнят първия си превод. Аз също си спомням – беше не от испански, а от френски, но няма как да спомена заглавието му, защото името ми не стои в българското издание. С времето, когато вече се бях убедила колко е точно твърдението на испанския философ Ортега-и-Гасет за всеобхватните измерения на това ‛най-нисше в интелектуален план занимание‛, за мен от външна необходимост превеждането се превърна във вътрешна потребност. То не се оказа сносно средство за препитание, но ми е носило и удовлетворение, и утеха.

- Кои свои преводи определяте като ‛незаобиколими‛? И защо? На какво ви научиха те?

- Почти винаги съм се стремяла да превеждам автори, които харесвам преди всичко като мислители, въплътили прозренията си за света и човека в смели образи. Може би затова толкова ме привличат есеистичните текстове. Те ме подкупват и със своето непокорство, освободеност и изключителна протеичност. Не си представям работата си на преводач без онова състояние между отчаяние и блаженство, в което съм била при срещите си с Борхес и Унамуно, Ортега и Пас. За съжаление някои от тези срещи останаха тайни, защото по една или друга причина това, което произлезе от тях, е все още за лично ползване. В мой превод излязоха само няколко есета на Мигел де Унамуно, но преди това имах щастието да работя с един от най-добрите ни преводачи, Тодор Нейков, като редактор на преводите му на том с избрани есета от испанския философ. Надявам се, че след многото разминавания във времето голямата среща с есеиста Октавио Пас все пак ще се състои.

Публикуваните ми преводи, също както видимите творби на Борхесовия Пиер Менар, могат лесно да се изброят. Всеки от тях, а и онези, които съм правила, така да се каже, pro domo sua, ме е научил на различни неща, като не само ми е помогнал да добия езикови умения, но и ме е обогатил с някакви знания. Всеки текст крие в себе си различни културни пластове, всяка книга препраща към други книги и въвлича в безкрайното пространство на ‛Вавилонската библиотека‛. Ако от всеки превод съм научила едно или друго, всички постепенно ме научиха на търпение, постоянство и дисциплина. Превърнаха – поне донякъде – природния ми инат в смислено упорство. Изостриха наблюдателността ми, дадоха ми око и за детайла, и за цялото, зрение за дърветата, но и за самата гора. Развиха въображението ми. Научиха ме – ще си позволя да преинача думите на Спиноза, – че можеш и да се смееш, и да плачеш, и да негодуваш, но си длъжен да се помъчиш да разбереш. Защото без тълкуване преводът е скучно редене на речникови единици. Трябва да проникнеш до дъното на текста. ‛Во всем мне хочется дойти / До самой сути‛ – тези стихове на Пастернак са ме водили и продължават да ме водят, когато превеждам. Преводът е един вид екзистенциално занимание: непрестанно те изправя пред императива да избираш. Можеш да се опираш на опита, но трябва да помниш, че той никога не дава готови решения. Преводите ме научиха както да обуздавам пристъпи на самонадеяност, така и да преодолявам колебания и нерешителност и да понасям последствията от направения избор. Сигурно ще пропусна някои важни неща, на които са ме научили преводите, но в никакъв случай няма да забравя едно – преводите ме научиха по един особен начин да обичам българския език

- Какви са изискванията ви за ‛хубав превод‛? След какъв опит ги формулирахте?

- Някога, когато стоях пред направения на ръка превод и все не се решавах да го напечатам, си казвах, че приличам на плахата мома Циндил-пиндил от приказката на Георги Райчев. Бях и си останах бавен преводач. Веднъж ме упрекнаха, че превеждам от гледна точка на вечността. В подобна претенция има нещо светотатствено и затова отговорих, че единственото ми желание е да превеждам добре тук и сега. Тогава се запитах какво точно означава да превеждаш добре? Каква е дефиницията за добър превод? Все още не съм намерила задоволителен отговор на този въпрос. Добър вероятно е онзи превод, който въпреки абсолютната непостижимост на съвършенството се стреми да бъде съвършен. Съвършенството е извън времето и историята. А представата за добър превод се мени и във времето, и с опита и макар че на практика не се затрудняваме да определим конкретен превод като добър – дали изобщо можем да посочим задължителните белези на добрия превод?

Мисля, че на мен никакъв опит няма да ми помогне да формулирам изискванията за хубав превод. В древноегипетската ‛Книга на мъртвите‛ се съдържа една изповед за отричане от греховете. Вместо да гадая какво е хубав превод, нека си представя ‛отрицателната изповед‛ на преводача: Не съм се отказвал да търся. Не съм се задоволявал с мигновеното. Не съм оглушавал за разума. Не съм спъвал въображението. Не съм пропускал нищо. Не съм прибавял нещо. Не съм разкрасявал изреченото. Не съм загрозявал изказаното. Не съм преписвал. Не съм крал от другиго. Не съм заличавал различното. Не съм пречил на единението. Не съм убивал душата в написаното. Не съм подвеждал четящия. Не съм предал вярващия.... Верен съм! Верен съм! Верен съм! Верен съм!

- Дали и кога като traduttore сте се чувствала traditore?

- На преводача е вменявано не едно престъпно деяние. Не е трудно да бъде обвинен и в смъртен грях – като помагач на дявола, защото именно с неговото посредничество стълпотворителите биха могли да довършат Вавилонското дело. Бихме могли да го сравним и с неуморния труженик на чука и триона – майстора на скъсяването и разтягането Прокруст. Наричан е роб, съперник, пощенски кон на Просвещението. Аз бих избрала едно определение на Морис Бланшо: ‛Преводачът е таен владетел на различията‛.

На пръв поглед самият факт, че италианската поговорка Traduttore traditore (Преводач – предател) няма абсолютен еквивалент на български, а и на много други езици, подкрепя истинността на съждението, което изразява. Защото е съвсем очевидно, че афоризмът дължи своята популярност не толкова на дълбоко прозрение, колкото на парономастичната форма, в която е облечен. А в българския и в други славянски езици, ‛предател‛, ‛предателство‛ и ‛предан‛, ‛преданост‛ са еднокоренни думи. ‛Предавам‛ пък съвсем не се гнуси от това, че съвместява две толкова противоположни значения. Крайностите се събират. Една ‛тема за предателя и героя‛. Предателство ли е деянието на Иуда, или е преданост? Какъв е Иуда в апокрифното ‛Евангелие от Иуда‛? В Борхесовия разказ ‛Три версии за деянието на Иуда‛ предателят Иуда се оказва Спасител. Борхес много обича този род преобръщания и релативистични игри, които с весел скептицизъм подслаждат участта ни на захвърлени в хаоса.

Но въпросът Ви е съвсем конкретен и не търпи увъртания. Дали като преводач съм се чувствала предател? Мисля, че по-скоро съм изпитвала мъчителното чувство на предаващия се. За съжаление, който превежда, неминуемо в нещо подвежда. В разказа на Борхес ‛Търсенията на Авероес‛ арабският философ и тълкувател на Аристотел така и не успява да надскочи културната рамка на исляма и да прозре смисъла на ‛трагедия‛ и ‛комедия‛ – двете загадъчни думи, които гъмжат в Аристотеловата ‛Поетика‛, – когато ‛с уверен и красив почерк‛ изписва следните редове: ‛Аристу нарича трагедия панегириците и комедия – проклятията и хулите. Великолепни трагедии и комедии изобилстват на страниците на Корана и в свещения Ал-Муаллакат.‛ Но в неговата уста авторът е вложил и тези думи: ‛В Александрия казвали, че не греши само оня, който е съгрешил и се е разкаял; нека добавим: за да се освободиш от едно заблуждение, трябва да си бил негов роб.‛

- В хода на конкретен превод получавала ли сте впечатление, че българската култура е маргинална?

- Не, не ми се е случвало да имам усещането за маргиналност на българската култура.

Нека оставим на специалистите както широко дискутирания днес проблем за маргинализирането на културата в глобални измерения, така и въпроса за културната маргиналност в периоди на преход, на промяна и криза, а също доколко е правомерно да се говори за култура в същинския смисъл на думата при наднормено идеологизиране и натоварване с пропагандни свръхзадачи, при обособеност и самомаргинализиране по отношение на световни културни процеси.

С една дума, ако подтекстът на въпроса е дали когато съм превеждала някоя книга – преди или сега, – съм имала чувството, че ние, българите, отстоим на светлинни години от голямата култура, то без колебание ще отговоря, че най-малко в процеса на превода бих могла да добия такова впечатление. По принцип българската словесност дължи твърде много на преводното дело. И мисля, че като неотемна част от българската култура стойностната преводна книжнина трудно може да бъде асоциирана с периферното – тя сама по себе си е център и тласка към центъра.

- Как се променяше – в границите на собствената ви съдба – социокултурната позиция на преводача у нас?

- Мисля, че няма да изпадна в противоречие с предишния отговор, ако определя социокултурната позиция на преводача – естествено, в границите на личното ми битие – като почти неизменно маргинална. Не смятам това за минус. Макар и неволно избрана, така наречената ‛свободна професия‛, в която съвместявам преводаческата с преподавателска работа, ми даде свобода. Даде ми възможност да ‛живея скрито‛, донякъде встрани и извън – както преди, така и сега. Тази свобода и отстраненост в никакъв случай не освобождава от професионална отговорност, нито от онова, което само за да спестя високопарност, няма да нарека обществен дълг. Защото, казано може би малко по некрасовски, старомодно– преводач може да не съм, но да съм гражданин съм длъжна.

- Кои са учителите ви по превод? Може ли той да се учи? А може ли да се преподава?

- Преводът не само може да се преподава, но и действително се преподава и изучава като теоретична и практическа дисциплина. Мисля обаче, че трябва да се прави разлика между учебен и същински превод. Моментът на избора, съдбовното усещане за опрелия до кокала нож – ето кое не може да се симулира в лабораторните условия на занятието по превод. А и дали изобщо по пътя на груповото обучение, каквото неизбежно е и теоретичното, и практическото обучение в университета, човек може да се научи да превежда? Ако става въпрос за определени теоретични познания и технически умения, без съмнение не е трудно те да се придобият в аудиторията. Въпреки че през последните години с интерес съм водила занятия по художествен превод в Нов български университет и спецкурс ‛Тълкуване и превод на испаноезичен философски текст‛ в Софийския университет, мисля, че повече съм помогнала като редактор на правещите първи стъпки в превода. Но най-същественото вероятно се съдържа в Езоповите думи ‛Тук е Родос, тук скачай‛ – просто сам докажи, че си способен.

Учила съм се и съм научила изключително много не само от преводачите испанисти, с които най-дълго съм работила – Тодор Нейков, Стефан Савов, но и от мнозина преводачи от други езици. Тук би трябвало да изредя толкова имена на майстори на превода от не едно поколение, че вероятно най-разумно ще е да се въздържа – единствено от страх да не пропусна някое важно име. В никакъв случай не би било израз на патриотично залитане твърдението, че ние притежаваме великолепна преводаческа школа.

Няма да е пълен списъкът на учители без името на един голям учен, който, вярвам, за мнозина от моите колеги е олицетворение на етичната позиция на онези, които, принудени да изоставят избраното от тях поприще, посветиха живота си на превода – професор Цеко Торбов, благодарение на чието огромно дело най-важното от Кантовото творчество е неотделима част от българската култура.

- Трябва ли преводачът, подобно на хубавия превод, да е незабележим? Или пък не? А дали незабележимостта не е въпрос на префинена суета?

- Хубавият превод е незабележим, лошият мирише на превод. Каквато и да е представата за хубав и лош превод, горните твърдения се приемат почти единодушно. Усилията трябва да останат скрити, никакви следи от пот и сълзи, в нищо да не се усеща, че е имало плач и скърцане със зъби. В същото време преводът не бива да се превръща в поле за демонстриране на преводаческа виртуозност. Случва се да видиш и такъв превод – тук-там притурен блясък, тук-там някакъв орнамент, – превод забележим, оригинал неузнаваем. Преводачът наистина трябва да е незабележим – при условие, че незабележимост не значи безличност. Безличността на преводача би довела до обезличаване на самия превод.

Незабележимостта може да е желание за пълно разтваряне в текста, израз на скромност и преклонение или пък следствие от малодушието на преводача, избрал от плахост – така твърди в есето ‛Нищета и блясък на превода‛ испанският философ Ортега – най-непретенциозното занимание. А може и да е суета, изтънчена форма на тщеславие и надменност. Затова пък – нека се върнем към прозата на деня – едва ли е продиктувано от каквато и да е суетност елементарното изискване името на преводача да стои на титулната страница на книгата и да се отбелязва в анотации и рецензии на преводни издания. Не само защото преводачът е носител на авторско право върху конкретен превод, но и за да се знае кой носи отговорност за качеството на превода.

- Съгласна ли сте с Бенямин, че задачата на преводача е към текста, а не към читателя?

- Въпросът за двупосочната ориентираност на превода поставя още Шлайермахер в труда си ‛За различните методи на превод‛. А Бенямин е категоричен: съобразяването с възприемателя не допринася за разбирането на каквото и да било произведение или форма на изкуството. Затова и задачата на преводача според Бенямин е да намери онази интенция по отношение на езика на превода, която буди в него ехото на оригинала. Истинският превод е прозрачен, той не засланя оригинала. В основата на всички езици стои едно и също означаемо, недостъпно за никой от тях, което може да бъде постигнато единствено в съвкупността на взаимно допълващите им се интенции. Това е чистият език. Чрез възсъздаването преводачът трябва да освободи този пленен в творбата език. Доколко обаче като преводач самият Бенямин се е придържал към това свое разбиране за превода? Дали е могъл да изпълни ‛задачата на преводача‛ навярно дават отговор неговите преводи на стихотворения от Бодлер (самият текст ‛Задачата на преводача‛ е включен като предговор към Беняминовите преводи на цикъла ‛Парижки картини‛ от ‛Цветя на злото‛).

Едно, струва ми се, е неоспоримо: преводачът не бива да е обърнат към определен тип читател. В превода би трябвало да проличи същностната раздвоеност между два свята: на вградената в чуждия език и традиция творба и на творбата, възсъздаваща в своя език и традиция. И може би е прав Морис Бланшо: ‛В края на краищата преводът е безумие.‛

- Кои са най-големите глупости относно същността на превода, които сте срещала? Щях да кажа: ‛на преводаческото изкуство‛, но изкуство ли е?

- За глупости относно същността на превода не се сещам в момента, но ако труизмът е израз на глупостта, ето една глупост за превода и оригинала. Научих я от студенти, а откъде те са я научили, право да си кажа, не помня. Може би и тук е успял да си каже думата необятният Козма Прутков. ‛Преводът остарява, защото езикът се мени; оригиналът не остарява, защото е безсмъртен.‛ Ако причината се коренеше единствено в промяната на езиците, дали оригиналната творба и нейният превод не биха могли да стареят в идилично единение като Филемон и Бавкида?

Изкуство ли е преводът? Да си призная, малко ме притесняват гръмките слова. Като специфична дейност преводът безспорно се родее с такива интерпретаторски изкуства като изпълнението на музикалната или представянето на драматичната творба. Лично за мен това е занимание, което изисква изкусност или, ако щете, изкуство в четвъртото, петото, шестото му значение в изключително ценния за преводача многотомен ‛Речник на българския език‛. Но в каквото и значение да мислим тази многозначна дума, не бива да допускаме словосъчетания като ‛изкуство на превода‛ и ‛преводаческо изкуство‛ да се изпразват от смисъл или износват от употреба и да се превръщат просто в клишета.

- В какво се заключава оригиналността на един превод? Колко превода на един език може да понесе един текст?

- Съществува ли оригинален превод? Ако преводът е копие на оригинала, не крие ли противоречие в определението тезата за оригиналност на копието? Оригинално копие – не е ли това чисто и просто оксиморонен израз? Ако тръгнем от Беняминовото определение, че преводът е форма, бихме могли да заключим, че той постига оригиналност чрез изказа, че като нещо производно, вторично, той е само формално оригинален. Но дали не е задължителна и някаква съдържателна оригиналност, без която би се разпаднало единството между съдържание и форма? Оригиналност в подход, в тълкуване, в търсене на нова асоциативност не само откъм друг език, но и откъм нов опит и усещане. Може би необходимостта от такава оригиналност на превода е в противоречиво единство с дълга му да не бъде нищо друго освен копие на оригинала. Може би в напрегнатото поддържане на това единство се заключава оригиналността на един превод.

Така както позволява множество прочити в рамките на един език, текстът може да понесе и множество преводи на един език. Потенциалната множественост на преводите се обуславя не само от еволюцията на езика, но и от културноисторическата ситуация и от творческата индивидуалност на преводача. Новите преводи влизат в определено взаимодействие със своите предшественици. Те могат да стъпят върху постигнатото от предходните или пък да се оттласнат от тях и деавтоматизирайки възприятието, да създадат за превеждания текст една нова чувствителност. Новите преводи могат да спорят със старите или да ги допълват, но това съвсем не означава, че ги отменят. Освен това, веднъж попаднал чрез превода в пространството на приемащата култура, художественият текст започва да въздейства като предизвикателство и стимул към надпревара. Всяко поколение иска да има свой Данте, Шекспир, Пушкин...

- Имали сте желанието да преведете един текст от български на български?

- За съжаление вътрешноезиковият превод често се свежда до опростяване на кода за разширяване на читателската аудитория. И все пак от двете му разновидности – диахронния и междужанровия или междустилов превод, като практика ми допада втория, защото обичам пародията.

Според Морис Бланшо ‛Пиер Менар, автор на ‛Дон Кихот‛ е метафора на превода. Борхесовият герой си поставя за цел да напише няколко страници, които да съвпадат дума по дума с написаните от Сервантес. ‛Моето начинание всъщност не е трудно – казва Менар. – За да го осъществя, достатъчно би било да съм безсмъртен.‛ Като знам, че нито се оказва безсмъртен, нито написва кой знае колко, по-добре да се въздържа от желанието да превеждам от български на български и просто да чета на български. Ефектът не е много по-различен, защото преводът е особен вид четене.

В известен смисъл преводачът също извършва вътрешноезиков превод. Тълкувайки оригинала, той го мисли и в своя език, за да си изгради една своя реалност. Моделирайки формата, той изпробва в своя език многобройни варианти, за да избере най-точната дума или фраза, най-верния ритъм или звук.

- Кои текстове мечтаете да преведете? Какво бихте отказала? А има ли въобще непреводими текстове?

- Много са тези текстове и ако почна да ги изреждам, ще се оформи един маниловски проект по отношение на отпуснатото време. Какво отказвам да преведа? Текстове, чийто превод означава престъпване на морални норми. Текстове, чийто превод не носи нищо повече от парична отплата. Онова, което въпреки всичките усилия си остава нещо в себе си.

Съществуват ли въобще непреводими текстове? Трудно е да се отговори на този въпрос еднозначно и без множество уговорки. Дори практически и в границите на личния опит не винаги може да се определи категорично дали и доколко един текст е преводим или непреводим.

Според Валтер Бенямин въпросът за преводимостта на оригинала има двояк смисъл: дали в съвкупността от читатели на произведението ще се намери верният му преводач и дали по своята същност то се поддава на превод. Ако преводимостта е съществено свойство на определени творби – смята Бенямин, – то това означава, че чистият език като дълбоко заложен в оригинала смисъл намира израз в неговата преводимост.

Непреводимостта обаче едва ли е атрибут на оригиналната творба. Тя е в динамична зависимост с индивидуалността на преводача, с историческите възможности на езика, с културната ситуация и традицията.

- Как намирате състоянието на критиката на превода у нас? А на литературните/културните медии въобще?

- Нека отговоря на втория въпрос с благоразумното мълчание на обикновения читател. Обущарят трябва да си гледа обущата, а това ще рече да не отивам тук по-далеч от критиката на превода. За съжаление, у нас с този застрашен от изчезване вид критика са принудени да се занимават самите преводачи, което е чудесно с оглед на техния опит и познания, ако не съществува известна опасност критичната продукция да се люшне между крайностите ‛халваджия за бозаджия‛ и ‛око за око, зъб за зъб‛. Това не означава, разбира се, че няма добросъвестни преводачи, които умеят да загърбват пристрастията и да се проявяват като сериозни критици в оскъдното пространство, което периодичните издания отделят за отразяване на качеството на преводната книжнина. И все пак мисля, че не би било излишно да има и специализирани критици на превода. Нима литературната критика е дело на самите писатели?

Понякога се случва преводите да се оценяват и от хора, които, без да познават оригиналния текст, се впускат в дълбокомъдрени разсъждения за изкуството на превода или ни правят съпричастни на своята проникновена констатация за това, колко умело, вдъхновено, конгениално и с колко красив език преводачът е съумял да пресъздаде-пресътвори-превъплъти една художествена творба. Разбира се, много по-лошо е, когато в отзивите за новоизлезли преводни книги – и това е преобладаващата практика – не само че няма никаква оценка за превода, но и не фигурира името на преводача.

Питам се дали една въздействаща оперативна критика на преводната ни книжнина не би могла да бъде не само стимул и коректив за сериозните издателства, но и да докарва поне малко грижи на онези, за които качеството на превода е последна грижа.

- Бихте ли превеждала българска литература на испански? Каква? Защо?

- Не, не съм и не бих превеждала художествени текстове от български на испански. Българската литература заслужава отлични преводачи. Не бих могла да бъда сред тях, защото испанският не ми е роден език. Чуждият език е нещо изменчиво и крехко. Мисля, че не бих съумяла да проявя спрямо него такава воля и настъпателност, каквато можем да проявим по отношение на родния език. Не съм убедена, че бих имала достатъчно сили да разчупя оковите на нормативната правилност. Затова нека се движа, доколкото и докогато мога, само в избраната посока.

- Интересува ли ви възможността да говорите за преводаческата работа в политически контекст…

- Едва ли бих могла да говоря в политически контекст за преводаческата работа или за състоянието на превода и положението на преводача. Доста отдавна съм взела решение да не навлизам в политическото пространство.

Ако преводът буквално генерира политически текст, то неговите проблеми си остават за съжаление извън политическия контекст. Най-важното обаче е в този контекст да има ефективност. Защото ако за преводната дейност се говори в социокултурния контекст, решенията са предимно в политическия. Това са въпроси, свързани с финансиране на преводачески проекти, с намаляване на ДДС за преводна художествена литература, със създаване на независими от държавата културни фондове, с необходимостта от специална уредба по отношение на стопанската дейност на юридическите лица с нестопанска цел, извършващи общественополезна дейност в културната сфера, в която се вписва и преводното дело. Само два примера: предстои приемане на нов закон за ДДС; предстои приемане на изменения на Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Всички говорим. Произвеждаме политически текстове. Дано това, за което в тях се говори, най-сетне попадне в един наистина ефективен политически контекст.

- А дали преводаческото занимание е самотно? Или нуждата от солидарност и синдикална защита е непреодолима?

- По принцип превеждането и писането са самотни занимания. Братя Гонкур, Илф и Петров, Муратов и Далчев... и дори великолепната четворка Козма Прутков са щастливи изключения. Житейска суета, битови еуфории, недоимък, а защо не и някоя по-голяма доза доволство понякога пречат да се усамотиш. Не смятам обаче, че самотата на преводача е нещо толкова всеобхватно, че да изтика потребността от солидарност и синдикална защита. На испански самота (soledad) се римува със солидарност (solidaridad). Съсловните организации би трябвало да участват в изграждането на засега битуващото само в пожелателно наклонение гражданско общество. Преводаческите сдружения са крайно необходими и ако синдикалната защита на преводаческия труд е почти символична, ако усилията за закрила на авторските права на преводача са все още твърде скромни, това се дължи не само на тежкото финансово състояние на преводаческите организации (употребявам множественото число като граматичен израз на плурализма), но и на недостатъчно гъвкавото им ръководство, на разделението на членовете им, на слабата заинтересованост, на многогодишна инертност. Като умерен оптимист смятам обаче, че изброените препятствия в този наш недотам прекрасен свят не са съвсем непреодолими.

- Искам да ви питам нещо важно: що за феномен беше издателство ‛Народна култура‛? Цензорски? Просветителски? Хибрид?..

- За мен темата издателство ‛Народна култура‛ е тъмна и болезнена и (може би) по особен начин криминална. Ще си послужа с тези думи на Цветан Стоянов, отнасящи се, разбира се, за съвсем друг исторически момент. Става дума за онзи феномен ‛Народна култура‛, който се вписва в културния мегапроект от 70-те и началото на 80-те. Един хибрид, в който просветителство се допълва с херметизъм, революционност – с охранителство. Литературата ad usum populi.

Никой не би отрекъл, че през този период както в това специализирано за издаването на преводна литература издателство, така и в други бяха публикувани в превод редица стойностни творби – дори и такива, които дотогава са били включени само в някой списък на забранени книги или са стояли заключени в огнеупорна каса. Просветителската издателска дейност успя да се материализира в пространни студии, предговори и послеслови, в обяснителни бележки и коментари; охранителната – чрез постоянната цензорска и най-вече автоцензорска намеса. В същото време си проправяше път едно твърде своеобразно разбиране за така наречения ‛икономически механизъм‛. Немалка част от книжната продукция със знака на ‛Народна култура‛ събираше прах по книжарски рафтове или залежаваше в складове, докато няколко бързоликвидни, касови заглавия осигуряваха премии за ръководители и лоялни служители. Тиражите се третираха почти като класифицирана информация, големи пространства от световната литература се монополизираха по метода ‛заплюване на заглавия‛, а невъзможността да се намерят толкова на брой добри преводачи, колкото биваха одобрените от координиращия център заявки, се преодоляваше с помощта на крилати фрази като ‛по-добре един лош Пруст, отколкото никакъв Пруст‛...

Да, през този период в ‛Народна култура‛ бяха издадени много книги, немалко от които с безспорни художествени качества. Но нека все пак не се забравя, че за това имаха безспорна заслуга и онези наши колеги – отлични преводачи и редактори с дългогодишен опит, – които бяха принудени да напуснат издателството.

- Как ви понася кражбата на собствените ви преводи, публикувани под аноним?

- Не ми понасят кражбите на ничии преводи и тук няма да ми помогне дори споменът за ‛някой цитат от Тацит‛. Темата е болезнена, но не и по особен начин криминална. За съжаление, днес тя се оказва тривиално криминална, тъй като у нас краденето на преводи стана по-популярно и от ‛краденето на истории‛.

Преди година и половина една от любимите теми на Борхес, темата за двойника, придоби в скромното ми битие съвсем реални очертания и почти като героя от текста ‛Борхес и аз‛ се запитах: ‛Коя от двете ни е превела тези страници?‛ За малко да реша, че издателство ‛Труд‛ си е направило труда да ме дари с псевдоним, но на гърба на книгата открих собственото си име под чужди думи, приписани ми вероятно по силата на странно сработил компенсаторен механизъм. И понеже книгата излезе и в луксозно издание със златни букви, издълбани може би върху свинска кожа, ще си позволя само да перифразирам една мисъл от любима Андерсенова приказка: ‛Позлатата се изтрива, свинщината остава.‛

По-горе говорихме за вътрешноезиков превод и ми хрумва, че при някои форми на плагиатство също има елементи на такъв превод. Синонимни замествания, словоредни размествания, смяна на регистри. Само че в стремежа да се отдалечи от плагиатствания, плагиатстващият превод се вторачва в него и забравя, че трябва да се съотнася единствено с оригинала. Това е много по-страшно от огледалния плагиат, защото ощетен се оказва не само един преводач, но и авторът, и читателите.

Едва ли някога ще почнат да ми понасят кражбите, но ако нещо ми помогна да понеса огорчението, това е подкрепата, която получих от моите колеги, от форума на електронния ‛Литературен клуб‛, от вестник ‛Култура‛ и неговите сътрудници Митко Новков и Ангел Игов.

- ‛Борхес и аз‛ А ‛Борхес и Анна Златкова‛?

- Или по-скоро ‛Борхес и А.З.‛? Като закачка с егоцентрични инициали. А иначе, както се досещате, всичко се случва на другия, на Борхес. Аз живея, аз продължавам да живея, защото Борхес измисли своята литература, а тази литература оправдава моето съществуване. И ако някоя частица от мен, макар и за кратко, оцелее чрез другия, това ще е достатъчно. Да, достатъчно, защото пародията заплашва да премине в патетика.

- Има ли въобще какво да правите след Борхес?

- След като приключа превода на ‛Културата на Барока‛ – труд на испанския историк и социолог Хосе Антонио Маравал, ми се ще да довърша работата по един том с избрани есета на Октавио Пас, с чийто превод преди няколко години започна така наречения ‛постборхесиански период‛. А после бих се опитала да преведа ‛Човекът и божественото‛ на испанската есеистка Мария Самбрано – философ, който не само помирява философия и поезия, но и, както пише в ‛Упражнения по възхита‛ Чоран, сякаш притежава дарбата да разтълкува всекиго от нас и да го примири с пороците и отчаянието му. Въобще, не е да няма какво да правя. Само че се питам дали ще има време да го направя. Но едно е сигурно: колкото и да е малко това време, към Борхес ще се връщам с ‛постоянно усърдие и необяснима преданост‛.

16 май 2006


Въпросите зададе
още от автора
Анна Златкова е превела текстове от Ана Мария Матуте, Хуан Рулфо, Габриел Гарсия Маркес, Онелио Хорхе Кардосо, Хосе Лопес Портильо, Хорхе Луис Борхес, Мигел де Унамуно, Ортега-и-Гасет.


С разговора с Анна Златкова продължава серията интервюта с големи български преводачи, в която досега бяха представени Иглика Василева, Любомир Илиев, Анжелина Пенчева, Елисавета Кузманова. В най-скоро време очаквайте отговорите на Бояна Петрова и Владко Мурдаров относно художествения превод, неговите история, теория и практики. М.Б.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”