Quobo – Изкуство от Берлин 1989-1999" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Quobo – Изкуство от Берлин 1989-1999</i>
Български  |  English

Quobo – Изкуство от Берлин 1989-1999

Изложбата представя работи на едни от най-изявените в областта на съвременното изкуство художници от Берлин през 90-те. Тя пътува от 2000 година и е била в държави като Колумбия, Чили, Мексико, Виетнам, Япония, Корея, Нова Зеландия, Германия, Китай. След гостуването в България й предстои обиколка из Източна Европа. Quobo разполага с онлайн архив, включващ информация за участниците, както и за подбраните художествени проекти и за независимите изложбени площи през 80-те и 90-те години на ХХ век в Берлин (www.quobo.de). Към изложбата е издаден двуезичен каталог на немски и английски, като специално за българското й представяне е направено приложение с преводи на български език.


[...] За изкуството в Берлин годините на прехода между 1989 и 1999 донесоха радикални промени. В края на 80-те не само се появи ново поколение творци от Източен и Западен Берлин, но градът започна да привлича все повече и повече хора на изкуството от Германия и от други страни. В процеса на преустройство на града се откриха множество подходящи за временно ползване места, които бяха окупирани от художници и артистични проекти. Възникващите не-институционални структури допринесоха не малко за разнообразяването и ускоряването на художествената продукция. Сцена на това развитие отначало бяха пустеещи терени, развалини и неремонтирани сгради в централната част на Берлин. В течение на 90-те години Берлин–Център ставаше все по-атрактивен за едно ново художествено и галерийно присъствие, което стъпка по стъпка се установи трайно в санираните жилищни и промишлени сгради.

[...] Изборът на представените художествени позиции в изложбата се ориентира по следните развития: С първите публични изяви на творци като Мария Айххорн, Еран Шерф или Фриц Балтхаус се променя разпространената до към края на 80-те години представа за доминирано от живописта изкуство в (Западен) Берлин. Художници, част от които в края на 80-те все още следват във висшите училища на града, отразяват в работите си позиции, които вече са се наложили по света, но към онзи момент все още са слабо застъпени в Берлин. На преден план излизат концептуални тенденции, контекстно изкуство и пространство, както и локално обвързани методи на работа.“

[...] За ясно очерталия се още през 80-те години в Западен Берлин ситуационно и локално специфичен метод на работа, чиито меродавни представители бяха творците от ‛Бюро Берлин“, в течение на 90-те години се намират пространства за временно ползване, транзиционни ситуации в не-комерсиални структури. В търговски помещения, сутерени и пустеещи жилища се представят работи, съобразени със съответното място и с неговите модалности. Възникват тесни взаимовръзки с клубната сцена, чиито атмосфера и музикални тенденции внасят своето влияние в изобразителното изкуство.

[...] Изложбата ‛Quobo“ представя произведения на художници, работили при тези обстоятелства в Берлин и особено изявени в периода между 1989 и 1999.

Чрез избраните работи се изтъкват определени аспекти на изкуството в Берлин през този период: представените произведения се характеризират с пространствено, респ. ситуационно обвързани методи на работа и въпроси за контекста на изкуството.


Габриеле Кнапщайн и Ингрид Бушман,

откъс от текста-концепция в каталога на изложбата



Quobo? Звучи неразбираемо. Всъщност е дума, която не означава нищо. Тя е едновременно заглавие и лого на изложбата и съществува от нейното начало през 2000 г. Концепцията на ‛Quobo – Изкуство от Берлин 1989-1999“ (както и на каталога и архива в мрежата) е създадена от Габриеле Кнапщайн и Ингрид Бушман със стремежа да се избегне фиксирането само върху най-новите тенденции на изкуството в Берлин.

Включените в изложбата Quobo произведения създават студена, дори стерилна атмосфера и в същото време носят особена очарователност. Съумели са да преобразят един от етажите на ‛Шипка“ 6, където отдавна не е гостувала подобна експозиция. Първото, което вижда зрителят, са подредените срещу входа аквариуми със зеленикава течност. Заглавието им е озадачаващо – ‛Лимонада. От Африка“ (1996), автори са Елзе Габриел (р. 1962) и Улф Вреде (р. 1968), представящи се под общия псевдоним ‛Туин Габриел“. Тази работа е свързана с интереса им към естествените процеси, с които експериментират през 90-те и по-конкретно се базира на органичните процеси при отглеждането на планктон. За изграждането й са използвани 5 аквариума, планктонова култура и 5 живачни лампи. Те са разположени върху бял гипсокартонен под, който едновременно създава усещане за крехкост и устойчивост (Моника Бонвичини (р. 1965), ‛Гипсиран“, 1998) и в същото време добавя още едно ниво в изложбата. Като цяло тя е подредена по доста динамичен принцип: има работи ниско на пода, поставени върху дървени палети, има палатка, свързваща пода и тавана, има две подови конструкции, върху които са разположени аквариумите и компютри с архивни материали, както и няколко прожектора, които излъчват изображения близо до тавана. Изключително малко са нещата, окачени традиционно по стените. Най-добре очертава динамиката във височина работата на Карстен Конрад (р. 1962) ‛Релефен модел“, 1995-1999. От дърво, стъкло, картон, гипс и неонови тръби той е създал умалени модели на действителни клубни и изложбени пространства. Непосредствено до аквариумите на Туин Габриел е разположена пространствената инсталация ‛Флорина“ (1988). За сглобяването й на българска територия беше дошъл самият автор Албрехт Шефер (р. 1967), който става известен с проектите си, създадени за конкретни площадки и с изложбите си, отразяващи архитектурните ситуации в Берлин. ‛Флорина“ е конструирана по модел на стара детска игра, при която множество части се влагат една в друга. В случая Шефер е уголемил отделните части с формата на цветя от стиропор и е изградил от тях големи бели структури с цел да промени пространството. Неговата цел е факт – искрящите бели флорални структури са осветени така, че се създава усещането за магичност. Размерът на тази работа позволява свободното движение и преминаване през свързаните цветчета.

В хода на разглеждане на изложбата правят впечатление предупредителните надписи, вариращи от: ‛Моля, не пипайте!“ до ‛Заповядайте в палатката!“ или ‛Създайте собствена музика!“. Палатката е на канадската художничка Лаура Кикаука (р. 1962), живееща в Берлин от началото на 90-те и включва два диапозитивни прожектора, музика, аромати, намерени предмети и голямоформатен плакат. Тя представлява ‛подвижен дом“ за пътуващата изложба Quobo, където хората биват поканвани да влязат, да седнат, да послушат музика и да се насладят на панорамата от намерени ваканционни любителски снимки от 50-те и 60-те години. ‛Музиката“ е на Карстен Николай (р. 1965), предоставил мишунг пулт с няколко грамофона и плочи, на които посетителите могат да създадат собствени миксове от техно звуци като едновременно ги чуват на слушалки.

В деня след откриването германският критик Томас Вулфен направи представяне на изложбата. Предварително обявено като лекция, всъщност то придоби формата на оживен разказ за процесите в изкуството на Берлин през периода 1989-1999 под формата на обиколка покрай всяка една работа.

Важна част от изложбата е т. нар ‛Архив в мрежата“, който информира за социалната среда на представените в изложбата творци, както и за временни арт-средища и за независими проекти в Берлин. Освен това ‛Архивът“ предлага информация за меродавни проекти от 80-те, а също и за различни независими проекти в Берлин през 90-те. Там могат да се открият и връзки към водещи институции на изкуството в Берлин, съдържащи информация и за области като живописта или фотографията.

Каталогът съдържа текстове от автори, които през 90-те години се изявяват в Берлин като критици, куратори и теоретици. Сам по себе си той представлява произведение на графичния дизайн. Неговата концепция е създадена от cyan – графичен екип, съществуващ от 1992, който е предизвикал интерес не само в Берлин, но и в международен план.

Изреждайки тези факти се замислям за ситуацията в България/ София от края на 80-те и началото на 90-те. Струва ми се, че изкуството от това време в бившия Източен блок има сходен модел на поведение – то изпълнява мисия, следва събития, бори се срещу и за нещо. Но докато в Германия са съумели да се обърнат назад и спокойно да преосмислят случилото се, то в България все още не се е стигнало до преодоляване на различните интерпретации по отношение на началото и развитието на съвременното ни изкуство от края на 80-те и началото на 90-те години на все по-отдалечаващия се ХХ век.

Светла Петкова



Разговор с Томас Вулфен, критик, автор на въвеждащия текст в изложбения каталог

- Какво означава заглавието на изложбата ‛Quobo“?

- То е произведение на изкуството от Адиб Фрике, който създава творби, като изнамира нищо не означаващи думи. Те например могат да бъдат купени.

- Защо ‛изкуството в Берлин“, а не ‛в Германия“?

- Защото включените автори живеят и работят в Берлин, а изложбата представя ситуацията на берлинското изкуство през 90-те години. Тогава то е пряко свързано с политическите обстоятелства от това време – Стената не е паднала нито в Мюнхен, нито в Щутгарт, а в Берлин. След това там се създадоха нови възможности за отварянето на галерии, клубове, места и сцени на изкуството. Имаше много празни помещения, сгради, в които можеше просто да се нанесеш, без да плащаш наем. Работата на Карстен Конрад (‛Релефен модел“, 1995-1999) представя именно тази ситуация – умалени модели на галерии, сгради, изложбени зали, подредени във височина.

- А какво отличава берлинското изкуството от това в Германия като цяло?

- Именно историческата ситуация, за която говоря. В началото на 90-те Западноберлинското изкуство завладя източната част на Берлин. Трябва да се каже обаче, че берлинското изкуство по-скоро клони към живописта. Въпреки това, винаги е имало тенденция към ситуативните творби. Имаше например една група – ‛Бюро Берлин“, която изобщо не излагаше в галериите, а в градските пространства, но официалната културна политика си затваряше очите, пренебрегваше ги.

- А какви са основните процеси в развитието на този тип изкуство през 90-те и как са показани в настоящата изложба?

- От една страна е ситуативното изкуство. Лаура Кикаука например, която показва работата ‛Лятно изобилие: Ваканцията на другите“ (2000), е имала свои собствени пространства в Източен Берлин, функциониращи като барчета и места за срещи. Те са обзаведени по същия начин, както палатката в изложбата.

Втората посока е свързана с концептуалното изкуство. Пример за това е работата на Еран Шерф ‛Възпроизвеждане (модули)“ (1995). В нея са използвани думи, изречения, откъси от думи. Като подрежда различни предмети в три композиции (‛Принадлежности на смесен брак“, ‛Реликви под наем“ и ‛Идентифицираща гривна“), авторът цели да отрази културните кодове в модата, но се занимава и с аспектите на самоличността. По някакъв начин той се опитва да повлияе върху възприятията. Същата тенденция, но под съвсем друга форма, откриваме в работата на Мария Айххорн ‛Билярд върху скосена маса“ (1989). Съвсем автентично изглеждащата билярдна маса всъщност е леко наклонена на една страна, но това се открива едва когато започнем да играем. Или работата на Улрике Гросарт ‛Второ Просвещение“ (2000), в която тя размишлява върху последиците и ограниченията на основните концепции на Западното Просвещение под формата на пластични обекти, рисунки и стъклени повърхности.

Третият момент е излизането извън границите на изобразителното изкуство. В изложбата това е представено с грамофоните на Карстен Николай (‛noto комплект“, 1997-1998), на които посетителите могат да създадат собствена музика. Той е едновременно и диджей, и художник, и композитор. Тенденцията, че като художник можеш да се реализираш не само върху платното, е продължена и от творческата двойка Нина Фишер и Мароан ес Зани, които правят филми (‛Берлин (изгрев) – 10 секунди в размисъл за бъдещето“, 2000). През 90-те години навлезе и се разви технодвижението. Карстен Николай, както и Фишер/Зани правят препратка към него. Показването на планктона на Туин Габриел (‛Лимонада. От Африка“, 1996) също е нещо като премахване на границите. Сложеният да се развива в аквариуми култивиран планктон представлява процес на изграждане на модел по подобие на природния.

- А как се транспортират тези огромни аквариуми?

- Те се транспортират много трудно. Отглеждат се не по-лесно. Месец преди началото на изложбата в Института по рибарство и аквакултури във Варна бяха заложени проби за развитието им. След няколко седмици тези аквакултури бяха дадени във вид на концентрат, а освен тях трябваше да се докарат и 50-60 л морска вода, както и определена хранителна среда, в която да живеят. Тук, в София, към питейната вода беше добавен концентратът от планктон, хранителната среда, морската вода и морска сол. Над аквариумите са поставени лампи, които нагряват водата и създават точно определена температура, за да може планктонът да се развива и да цъфти. Ако посетите няколко пъти изложбата, ще видите, че цветът на планктона всеки ден се променя, тоест става все по-наситенозелен и до края на изложбата той ще изглежда, надяваме си, по съвсем друг начин.

- На откриването на изложбата доста атрактивна беше и работата на Моника Бонвичини ‛Гипсиран“ (1998).

- Тя представлява противопоставяне на архитектурата и може да бъде разглеждана като паралел към работата на Мария Айххорн, защото също предизвиква възприятията и въвлича зрителя в някакво действие. Изкуственият под на Моника Бонвичини в началото беше съвсем гладък. Виждаше се обаче, че плочите, от които е изграден, са крехки. Човек не знае как да се движи по тях, защото, стъпвайки, гипсокартонът под краката му започва да се чупи.

- Каква е разликата между изкуството от края на ХХ и началото на XXI век? Може ли да се каже, че произведенията и тенденциите, за които говорихте, са останали назад във времето?

- Да, може да се каже. Изведнъж живописта отново се завърна и е много важна. В този процес много активно се включва Лайпциг и по-малко Берлин. Това е едно противоположно движение – сега се издига живописта, а след това отново се отива към работи като тези на Мария Айххорн и Моника Бонвичини например.
още от автора
(Преводът беше осъществен с любезното съдействие на Ваня Кубадинска, Гьоте институт, София.)


"Quobo – Изкуство от Берлин 1989-1999", СБХ, "Шипка" 6, 16 май – 4 юни 2006. Инсталации, обекти, видео. Куратори: Габриеле Кнапщайн, Ингрид Бушман. Участват: Фриц Балтхаус, Анете Бегеро, Моника Бонвичини, Мария Айххорн, Нина Фишер/ Мароан ас Зани, Улрике Гросарт, Лаура Кикаука, Карстен Конрад, Карстен Николай, Албрехт Шефер, Еран Шерф, Туин Габриел.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”