Български  |  English

Стефан Танев и неговият дневник

Стефан Танев. "Дневник". Редактор Филип Панайотов. K&M Издателска компания, ЕООД, София, 2005. Цена 50 лева.

Несменяем главен редактор на най-разпространения и популярен всекидневник у нас "Утро" (1911-1944), Стефан Танев е поддържал близки приятелски отношения с най-видните представители на българския политически, стопански и военен елит, бил е очевидец, а често пъти и участник в най-важните събития на своето време, познавал е "кухнята" на дворцовата и на правителствената политика, винаги е знаел какво става и "зад кулисите". Като прибавим към всичко това, че той е бил и сладкодумен разказвач, можем да оценим истинската стойност на неговия дневник.

В първите години на Втората световна война Стeфан Танев не стои в редакцията от сутрин до късно вечер, както е било дотогава.

Той е назначил за редактор-уредник един от най-опитните български журналисти - Георги Боршуков, който отлично се справя със задълженията си. Главният редактор сега се заема да води дневник, в който, наред с текущите събития, описва и случки от миналото, разказва за хора, играли важна роля в политическия живот на България. На няколко пъти той обяснява защо всъщност е решил да води дневник:

"Свидетел непосредствен съм бил на всички събития, на всички трусове, през които мина България през последните тридесет години. Никакви бележки през всичкото това време. Винаги, когато се е чертала картата на България, когато са се решавали съдбините й, печатът е бил окован от цензура и най-интересното никога не е ставало достояние на една по-широка общественост. Нека всичко това остане отбелязано. Ще мога да го използвам един ден."

А България отново е изправена пред съдбоносен избор. Стефан Танев - също.

Той идва до убеждението, че при тогавашния развой на събитията и положението, в което се намира България, тя с помощта на Германия, може най-после да постигне националното си обединение и да стане силна, благоденстваща, велика. Ето на - върна си Южна Добруджа, присъедини към себе си Македония и пред нея, както никога дотогава, се разкрива бляскаво бъдеще. Бляскаво, при условие, че Германия победи.


При срещите си с английския пълномощен министър Рендел и американският представител в София Ърл, Стефан Танев открито критикува западната политика по отношение на България: "Вие ни хвърлихте в обятията на Германия. Вие ни доведохте до положението нашите интереси да съвпадат с нейните, да виждаме в нейно лице спасител".

Този проблем засяга и в много от писмата си до своите дъщери Елисавета и Ася, които са в Стокхолм. Той напълно споделя мислите, изказани пред него от Георги Кьосеиванов:

"Нашите интереси съвпадат с тия на Германия. От сантиментализъм германците няма да създадат, няма да осъществят нашето обединение. Те имат интерес от една голяма и силна България, в пътя на техните интереси към Багдад. Но от една България, на която да могат да разчитат. Ето защо ние трябва да вървим смело и открито с нея. Място за колебание няма. Никой не бива да си прави илюзията, че може да спасим отечеството си, ако кокетничим с Англия. Падне ли Германия, ние сме загубени. Илюзии никой не бива да си прави. Да вървим открито с нея, значи да спечелим. Да си върнем всичко".

В дълго и обстойно писмо до Ася споделя какво би станало с България, ако Германия загуби войната:

"Ти знаеш от шведските вестници, че Албион е отстъпил България на Съветите... Ако Германия бъде поразена, анархията ще бъде победителката, ще се повтори онова, което се разигра от 1918 до 1922 година и след това в Съветска Русия, в цяла Европа и в целия свят. Какво ще ни даде и какво може да ни даде съветският режим? Ти знаеш, че баща ти не е богаташ. Ех, ще му вземат една къща. Няма значение. Ще го убият. Не, това няма да бъде. Аз сам ще ликвидирам със себе си. Живях 54 години като човек, не бих искал да живея един час като добиче. Да, като добиче. Не съм ти писал нищо за впечатленията си от Съветска Русия, за посещенията си на Източния фронт. Слушай сега. Никога не предполагах, че ще видя там онова, което видях, че ще намеря пораженията, които намерих. Разрушено е всичко, унищожено е всичко. Няма семейство, няма кръвна връзка, няма брат и сестра, няма приятели. Няма и руски народ. Няма и руснаци. Друг е човекът. Други са разбиранията. Просто човек не може да вярва на очите си, на това, което чува. Ако са ти попадали броеве от "Утро" не може да не ти е направило впечатление, че аз дадох много малко. И не само аз, но и "Зора"... Върнах се, написах впечатленията си и спрях. Не защото нямах какво да пиша. Не защото не исках да пиша. Бих писал цял месец. Набраха последната ми статия, но тя не видя бял свят. Спря и Крапчев. Защо? Защото за господа издателите, за Дамянова и Крапчева, има нещо, което стои по-високо от Отечеството, от нацията, от всичко. Това е тиражът. За този тираж те са готови да жертват всичко. И те, издателите на големите вестници, са нещо като щраусите, които, заровили главите си в тиража, не виждат опасността. Нима ако дойде катастрофата, ще остане нещо от тиража, от вестниците им, от тях самите?... Вземи Крапчева. Той пише против Чърчила, против Рузвелта, против янките и Албион. Защо? Защото, каквото и да напише против тях, това няма да има отражение върху тиража. Но нима оттам иде за нас опасността. Защо никога не излезна с един ред против Сталин, против политиката на Молотов. Защото го е страх от бойкота на известен кръг читатели с комунистически настроения. Не пиша и аз, защото Дамянов няма да ми даде. Все от същите съображения.

Ако нашите комунисти биха знаели истината и ако това не са заслепени хора, у нас не би останал нито един комунист. Видях не само резултатите от болшевишкия режим в Съветска Русия, но и в Литва..

Ако нашите комунисти мислят, че при един съветски режим в България те ще застанат начело на управлението, тежко им и горко. Ще стане и тук това, което стана и там. Ще им дадат второстепенни и третостепенни постове, а всичко ще се ръководи от пришелци, от грузинци и инородци, от азиатци и евреи - така както е било в Литва. Албион, по силата на Тайната спогодба с Москва, преотстъпва България и Балканите на съветското владение. Ще изчезне България, ще изчезне и българската нация. Какво представляваме ние пред Съветска Русия с нейната необятност? Достатъчно е да избиеш 100 000 българи и други сто или двеста хиляди да екстрадираш в Сибир и с българската нация е свършено. Не са българските комунисти, които при един съветски режим ще имат думата у нас. Това ще бъдат сърби, грузинци, каквито искаш други, но не и българи. Не е и Георги Димитров, ако и да стои днес начело на Коминтерна, който ще спаси нацията... Там не държат на нацията. Болшевишкият режим е създал нови концепции за всичко. Създал е и нов човек. Ако това беше човек, който да стои по-високо, отколкото човека у нас, или където и да е другаде, аз бих се примирил с новото, което ще ни донесе болшевизмът. Ако това наистина е добро за нацията, за човечеството. И нищо, че с мен ще ликвидират. Какво значение имам аз, какво значение имат и другите като мен, стига това да е за доброто на човечеството, на човека изобщо. Не знам какъв нов човек мисли да създаде болшевизмът в бъдеще, защото и той все още изживява своята революционна епоха, но оня, който видях в Съветска Русия, не се различава в нищо от нашия талигарски кон, който влачи от сутрин до вечер талигата, и срещу това ще му поднесат само слама. Колкото да поддържа живота, а не вижда нито зоб, нито сено... Победата на Москва, това ще бъде победа на анархията над цял свят. Аз не съм собственик на вестника, в който работя. Ако бях такъв, бих писал всеки ден на тая тема..
."

Тези разсъждения на Стефан Танев могат да ни помогнат да разберем мотивите, поради които толкова много наши политици, журналисти, писатели и други известни представители на българската интелигенция са подкрепяли прогерманската политика на цар Борис III и на правителството. Не защото са се "продали", не защото са били "купени" и "подкупени" (макар че е имало и такива), а защото са вярвали, че само така България ще може да осъществи националните си идеали, и защото са се страхували, че ако Германия загуби и у нас ще се установи болшевишкият режим.

Значителна част от българската интелигенция обаче, поради други, най-благородни подбуди и дори илюзии, дълбоко и искрено е вярвала, че избавлението и светлото бъдеще на България и на света е свързано с победата на антихитлеристката коалиция, с идването на Червената армия и по различни начини е участвала в съпротивителното движение. Отново българското общество е разделено на "фили" и "фоби", отново пламва непримиримата борба между тях, отново се сипят взаимни обвинения в продажничество и предателство...

През първите години на войната Стефан Танев почти не участва в списването на "Утро". В писмо до дъщерите си той обяснява какви са причините:

"Защо рядко се обаждам във вестника? Нямам възможност да се обаждам по-често. От една страна причината е в цензурата, а от друга страна - у Дамянов...

Големи различия между нас и в списването на вестника. В неговото редактиране, аз за съжаление, днес участвам само с фирмата си, с името, с фирмата на главен редактор под заглавието на първа страница. Ех, от дъжд на вятър ще прокарам по нещо. Няма какво да се прави. Ходя всеки ден по един час вечерно време в редакцията, но само толкова. Не съм в състояние да давам онова, което давах някога
."

Но нещата скоро се променят. Нима може Стефан Танев да стои със скръстени ръце, когато се решават съдбините на България?

Близък приятел на Георги Кьосеиванов и негов горещ почитател, той дълго време не може да се примири с решението на царя министьр-председател да стане Богдан Филов. И цели две години го бойкотира. Но през май 1942 година променя становището си и сам отива при министър-председателя. В писмо до дъщеря си подробно описва тая среща, като дословно предава думите си:

"Ето, вие сте от две години министър-председател. През всичкото това време ви избягвах... Посрещнах с възмущение това, че един голям учен и невеж в политиката се съгласява да замести друг голям човек в политиката... Явявам се за пръв път при вас. Следих през всичкото време вашата дейност. И трябва да ви направя едно признание: прокарвате с чудно умение и рядка тактичност политиката на друг, още по-голям човек у нас - на нашия Цар... В съзнанието си смятам, че върша престъпление към отечеството си, когато Ви избягвам и не му служа с каквото мога. Живеем времена, в които всеки от нас е длъжен да даде всичко, каквото може, за победата. И затова се явявам днес при вас. Аз съм на разположение на българския министър-председател, за да му служа с перото си за победите на България, да служа через вас на оня голям човек, на Царя, който направи истинско чудо... Постигна обединението на България и запази страната ни от вмешателството й във войната... Ако цар Борис и Вие успеете да изкарате България по този път, по който я водите до днес, ще изхвърлим иконите от църквите и ще поставим вашите [образи]. Бил съм и си оставам почитател на Кьосеиванова. Но има един човек у нас, който е по-голям и от него като външен министър. Това е нашият Цар. И Кьосеиванов, и Вие провеждате неговата политика. Дойдох да служа на политиката, на която съм служил, на тая на нашия Цар, която сега Вие провеждате. Казах Ви, смятам, че върша престъпление, когато в такива времена стоя със скръстени ръце. Когато имаме нужда да се прокара нещо, аз съм на ваше разположение". После добавя в края на писмото: "Разделихме се вече като приятели... Филов много умело провежда голямата политика на нашия Цар. А тя е наистина гениална".

Това посещение на Стефан Танев и произнесените от него думи не са могли да не направят впечатление на министър-председателя. В своя дневник с дата 5 май 1942 г. той е записал: "Посети ме и журналистът Стефан Танев, който ми съобщи най-откровено, че досега ме е избягвал, защото не допущал, че аз, археологът, съм бил в състояние да заместя един такъв държавник като Кьосеиванов, който бил дал толкова доказателства за политическо прозрение. Сега обаче се убедил колко полезна била нашата политика. Ако сме успеели действително да запазим народа си от война, заслужавали сме да се дигнат иконите от "Александър Невски" и на тяхно място да се поставят нашите образи. Голямо значение за политиката имала и жената. Аз съм имал това преимущество, че не съм имал антураж около себе си и че съм имал достойна съпруга. Той винаги казвал на Кьосеиванов, че имал два големи недостатъка - жена му и брат му. Всъщност Танев беше много близък тъкмо с г-жа Кьосеиванова. Накрая ми заяви, че поставя на разположението ми своя вестник "Утро", който бил най-много четен и че бил готов да прокара чрез него каквото искам. Благодарих му за готовността, обаче не му поръчах нищо. Разбира се, той ми заяви, че не иска нищо от мене в замяна на услугата, която ми предлага".

Името на Стефан Танев повече не се среща в дневника на Богдан Филов. Изглежда, че и като министър-председател, и като регент той не се е възползвал от услугите на в. "Утро".

Решил, че няма да стои повече "със скръстени ръце", Стефан Танев разговаря и с Петър Габровски, министър на вътрешните работи, по чиято инициатива е създадена и Дирекцията на националната пропаганда. Танев му заявява, че пресата не допринася достатъчно за осъществяването на правителствената политика и му развива своето схващане какъв трябва да бъде българският печат:

"Следих преди войната немския и съветския печат. В германския печат не можеше да се прокара и най-малката критика. Това е възможно, когато имате работа с немци, които са дисциплинирани. Ние, славяните, сме индивидуалисти. За нас, за българите, трябва да се предпочете болшевишката система. Там печатът се ползваше с пълна свобода на критиката. Болшевишките вестници имаха правото да атакуват, да критикуват даден чиновник, дадена мярка, но излизайки от становището, че над всички провинени стои един безукорен режим, който се справя с неуредиците, с вредителите, с всички ония, които се явяват като спънка за провеждането на системата. Това трябва да става и у нас. Дайте известна свобода на печата да критикува известни действия на чиновници, някои разпореждания на второстепенни власти. Вие ще видите как в това нашата маса ще намери отдушник. Как много мълви ще изчезнат. Как ще спасите много хора и вас самите от кал, която се хвърля днес необмислено от най-големия вестник у нас - мълвата. Тя не е нито контролирана, нито дирижирана, тя се ползва с пълна свобода и има тираж, по-голям от тоя на всички вестници, събрани наедно".

Министърът напълно се съгласява с него и Стефан Танев се заема да списва своя вестник точно в този дух. И създава своята рубрика "Онова, което трябва да се поправи". В нея подлага на критика бездушни чиновници-бюрократи, безсъвестни спекуланти и черноборсаджии, дори корумпирани депутати. Тези кратки бележки, които се появяват всеки ден, веднага привличат вниманието на читателите. Те засипват редакцията с писма, в които не само поздравяват автора за смелостта му, но и го молят да се заеме с едни или други техни нерешени проблеми. И Танев се заема. Той тръгва по дирекции, министерства и всякакви други учреждения и благодарение на своите връзки и на авторитета си, успява в повечето случаи да "поправи" нещата. Сега бихме казали, че той всъщност се е заел с истинско "журналистическо разследване", каквото по онова време не може да се срещне в нито един от вестниците. Много време му отнемат и разправиите с цензурата, но той успява и с нея да се пребори, като много от своите текстове съгласува със съответния министър.

Ето някои от заглавията на тези бележки:

"Държавата трябва да знае кой чиновник какво има и откъде";

"Какво се казва бюрократизъм (Работи, които един здрав мозък не може да проумее");

"Вълците в ръцете на следователя, две нови лисици в капана";

"Думата на читателя за онова, което трябва да се поправи";

"Всичко да се използва и нищо да не се хвърля. (У нас живеехме в истинско разсипничество)".

Читателските писма стават толкова много, че той не е в състояние сам да ги чете и да им отговаря и затова иска от Атанас Дамянов да му назначи секретарка, която да поеме част от работата. Освен това непрекъснато пише на дъщеря си Ася да дойде в София, за да му помага, а след това изцяло да поеме рубриката:

"Ако получаваш вестника, ще видиш, че съм се отдал отново на работа. Всеки ден има по една моя бележка под заглавие "Какво трябва да се поправи"... Казах на Филова, че не желая да стоя настрана във времена като днешните. Искам да служа на мъдрата политика на нашия Цар с каквото мога. Чрез нея на своя народ. Служа му така, както разбирам, без да ме интересуват нито злословията, нито нищо. Започвам да работя в една нова област - стопанската".

"Намерих себе си. Нищо не ме движи в тия писания, освен едно: интереса на отечеството. Да му бъда полезен в съдбоносни времена като днешните".

Въпреки че дъщеря му не се връща в София да му помага, в своите писма до нея той най-подробно я запознава на какви теми пише, какъв е ефектът от тези бележки, цитира многобройните читателски писма до него - както възторжените, така и неодобрителните. И често й напомня да събира и пази неговите писма, които едновременно са и една подробна документация.

Заради своята рубрика, която му изяжда цялото време, той, изглежда, престава да води своя дневник. Тези бележки той смята за много важни, и то за текущия ден. Дневникът е предназначен за далечното бъдеще, така че може да почака. Затова, навярно, дневникът прекъсва в първите месеци на 1941 година, когато всъщност започват най-съдбоносните събития за страната.

През 1944 година нещата се влошават още повече. Това личи и от писмата. "Ето, изживяхме дни на терор. Викаха ме в дирекцията на полицията, предупредиха ме, че животът ми е в опасност. Посъветваха ме да взема мерки за охраната си. Поискаха да ми дадат охрана. Отказах. Не бих искал да стана смешен най-напред пред себе си. Не бих искал да ми се смеят така, както аз се смея на Крапчев и на всички ония, които когато тръгнат из улиците, един детектив върви пред тях, друг след тях".

Но нещата съвсем не са за смях. Срещу Данаил Крапчев е извършен атентат, при който е наранен с ятаган, но остава жив.

През лятото на 1944 г. здравето на Ст. Танев се влошава и той е настанен в Общовойсковата болница в Овча купел. Продължава обаче да работи и да поддържа своята всекидневна рубрика, Атанас Дамянов всеки ден го взема и докарва с колата си. Досега бащата е придумвал дъщеря си да дойде в България и да му помага във вестника. Сега тя го убеждава той да иде да живее при нея в чужбина.

"Благодаря ти, мое дете. Твоят дом обаче се намира в чужда страна, аз съм тясно свързан, венчан с моята страна, със земята, в която съм се родил, със стряхата, която съм създал и под която са се родили моите деца, под която аз съм преживял своя живот. За мен няма живот другаде, освен тук... Обичам родината си. Обичам я повече от вас, децата си, повече от всичко, повече от себе си. Не бих могъл без нея. Служил съм цял живот честно на своя народ. С едно мога да бъда горд: никога не съм продавал перото си... Това за мен е достатъчно. Може да имам и аз грешки в живота си, но нямам престъпления. Работил съм за своя народ и ще му остана верен докрай. Не съм бил никога патриотар, но съм бил по-голям българин в съзнанието си, отколкото всички ония, които се биеха по гърдите, за да манифестират своя патриотизъм. Няма жертва, която да не бъда готов да понеса за народа си, за отечеството си."
още от автора


Бел.ред. Препечатваме, с любезното разрешение на автора, силно съкратена статията на проф. Панайотов, публикувана в сборника "Българската журналистика 160 години. Минало-настояще-перспективи" (2005).
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”