Български  |  English

Фестивал на изчезване?

Тазгодишното издание на ФЕК се върна към традиционното си юнско време (юбилейното миналогодишно бе изтеглено с месец, за да съвпадне с 9 май и ратифицирането на договора с Европейския съюз). Продължи с националното фокусиране (невероятна селекция от естонска анимация) и със специалната документални програма, зачената миналата година (панорама на нашата документалистка Малина Петрова). Бе спазена и традицията на полиптиха: след като преди време показа ‛За страстта – накратко“ (12 новели от международния проект ‛Еротични приказки“ на немската продуцентка Регина Циглер), миналата - ‛Европейски визии“ (концепт от 25 миниатюри на автори от страните-членки на ЕС), сега фестивалът бе открит с ‛Всички невидими деца“ (7 визии за детската безпризорност по света, вж. ‛Култура“, бр. 22 от 2006). За щастие, ФЕК се отказа от миналогодишния злополучен конкурс (с морална награда) и дублетно наименование (Евро филм фест). За нещастие – и от семинарите. Миналогодишният семинар ‛Сценарият - по пътя през границите“ се оказа полезен с опита си да артикулира основните изисквания за постигането на комуникативност в копродукцията между националната идентичност и универсалното послание.

Изобщо, ако съдим по още по-рехавата програма, държавният международен фестивал на пръв поглед изглежда капитулирал под тежестта на частния София Филм Фест. И малко на безфокус, адекватен на лежерната ‛шапка“ на Борис Десподов. Но всъщност предложи доста любопитни филмови преживявания.

Пак имаше юбилей – 15 години от създаването на НФЦ, отпразнуван във Военния клуб. Спомням си, че за шестото издание на ФЕК, съвпаднало с 10-годишнината и тоталната криза на родното ни игрално кино, Анри Кулев бе изобретил весело-еротичен клип от петнадесетина български игрални филма. Сега пък организаторите ни предложиха 15 заглавия, създадени с участието на НФЦ (премиерният ‛Нощ и ден“ на Красимир Крумов и още 14 познати).

Програмата включваше само 15 прожекции на нови игрални, документални и анимационни филми. И Седмица на руското кино, на която гледахме важни заглавия, ала стари в сравнение с видените през март на МСФФ.

От самото начало фестивалът акцентира върху балканското кино (неизлечим е споменът за късното виждане на ‛Преди дъжда“ на македонеца Милчо Манчевски по време на първите Дни на европейското кино през 1996). Именно ФЕК отгърна почти залепналите страници от филмовото ни знание за киното на съседите и доведе тук големи автори, като Горан Паскалевич с ‛Буре барут“ например. През годините бе концепирана специална програма ‛Филми от Балканите - съседни и далечни, сходни и различни“, където гледахме десетки добри и не толкова копродукции от региона (със или без българско участие). На шестото издание на ФЕК бе подписан статутът на Филмовата мрежа на 11 страни от Югоизточна Европа, регистрирана като международна организация със седалище Солун. Основната й цел е създаването на обща рамка за развитие на киноиндустрията в района. Вече сме в очакване на първите проекти, включително и български. Сега обаче, след като постепенно София Филм Фест не само придърпа, но и приласка балканското кино, присъствието му на ФЕК бе сведено до отвратителната македонско-италианска копродукция ‛Бал-кан-кан“ на Дарко Митревски (вж. ‛Култура“, бр. 19 от 2006), при това част от не най-пресния киноафиш. Между другото, липсва и френското кино, досега постоянно присъствие през юни.

Отдавна утвърден като делови форум на континенталното финансово/творческо сътрудничество, тази година ФЕК поизбяга от формулата си. И сякаш губи самочувствие, загърбвайки стратегическическата си важност за културното ни самочувствие – той е първият фестивал в Източна Европа, заложил на европейското обединение, преди още то да се случи. Днес на Балканите и в новите страни-членки на ЕС непрестанно се пръкват филмови форуми с подобен профил, но нашият ФЕК е уникален в своя копродуцентски формат, който го прави ежегоден екран на заглавията, подкрепени от Евроимаж, или филмов кръстопът на душевните катаклизми от Изток и Запад, Север и Юг.

Освен ‛Бал-кан-кан“, сега имаше още едва 7 копродукции: ‛Всички невидими деца“ (Франция/Италия), ‛Слънце“ (Русия/Франция/Италия/Швейцария) на Александър Сокуров, ‛Зовът на жабата“ (Полша/Германия/Великобритания) на Роберт Глински, ‛Личен номер“ (Русия/Италия) на Евгений Лаврентиев, документалният филм ‛Хеди Ламар“ (САЩ/Австрия) на Георг Миш и анимационният ‛Карл и Мерилин“ (Естония/Финландия) на Прийт Пярн. Създадена много преди падането на Желязната завеса и идеята за Обединена Европа, копродукцията през последните двайсетина години се превърна в необратима тенденция за киното на континента. Ефикасна терапия за филмовата криза в изостаналите пазарни икономики на постсоциалистическите страни, тя е вече повсеместна формула за безболезнено финансиране на проекти. Дори в развитите страни е рядкост да се срещне чисто национален филм - без съпричастието на международни творчески или финансови елементи и, естествено - пазар.

Далечното мото на първото издание ‛Изток - Запад - на кръстопътя на възгледите“ днес изглежда едва ли не като рудимент на едновремешната политико-културна парадигма. В тазгодишната програма на ФЕК бе елиминиран дори доскорошния модел на ‛европудинг“ с механичното му скачване на пари и етно-културни щрихи.

Гледаните за първи път национални филми и копродукции са просмукани от комплекси – исторически, екзистенциални, етични… Болезнената екстремност насред тривиалното се оформя като тематична доминанта на фестивалната програма, независимо дали героите са от Изток или Запад, от вчера или днес. Тоест свидетели сме на принципно нов геокултурен вектор, в който се сблъскват не само индивидуални съдби, а и антагонистични културни традиции. Шест десетилетия след края на Втората световна война, шестнадесет години след падането на Берлинската стена и в навечерието на собственото ни влизане в Европейския съюз илюзиите за общност са само политически клишета и емоционални залпове.

Най-показателният пример за тази тенденция е ‛Зовът на жабата“, създаден от поляка Роберт Глински по едноименната повест от 1992 на немския Нобелов лауереат Гюнтер Грас. През 1989, още преди падането на Берлинската стена, германският изкуствовед Александър Решке (мъжкарски непринуден Матиас Хабих) катастрофира на път за родния си Данциг (днес Гданск) заради жаба на шосето. Оставя аудито си в съмнителен сервиз и тръгва да търси саркофага на кмет от ХVІІІ век, известен с многото си съпруги. Междувременно рестарваторката Александра Пятковска (ослепително достолепна Кристина Янда), пристигнала навремето тук от родния си литовски Вилня (днес Вилнюс), реставрира ангелчета в катедрала. На пазара, където седи баба Ерна (Доротея Валда) с гъската си и играе ролята на древногръцки хор, немецът се блъсва в мрежата с гъби на полякинята. Докато се осъзнае, той потъва в детски спомен. Същата вечер, както си пийват и хапват гъбите, се заговарят за несбъднатите мечти на своите родители да бъдат погребани в родните си места. Александра подхвърля идеята да създадат немско-полско-литовско гробище, което да се превърне в символ на помирението. И уговорка си имат – ако проектът не стане, ще се оженят и ще заминат на сватбено пътешествие в Италия. И така, през жабешки фатализъм, късна любов от пръв поглед, падане на Берлинската стена, визиони, смях, реализиран, ала изпортен от бизнесменска алчност проект за гробище, се рисува утопичното полско-немско помирение. Въздействащ филм. За Кристина Янда той е нещо като страстен бенефис – точно в Гданск е сниман легендарният ‛Човекът от мрамор“ на Вайда (1976), където тя става национална звезда с ролята на напористата журналистка Агниешка, а през 1981 - и ‛Човекът от желязо“ (‛Златна палма“ от Кан 1981), издигнал я до статут на актриса без желязна завеса.

Що се отнася до унгарското кино, тази година на ФЕК видяхме две заглавия: ‛Сияен път“ (2005) на Атила Мишпал и ‛Спрете майка Тереза!“ (2004) на Петер Бергенди. Оказаха се хипердепресивни - и като настроение, и като качество. Нито помен от етическия ступор на ‛Дилър“ на Бенедек Флигауф или от паноптикумната налудност на ‛Контрол“ на Нимрод Антал например. Новите филми също демонстрират отказ от социална патетика в изследването на абсурдната днешност и се провират из крехкостта на хармонията, но са тромави до непроницаемост. ‛Сияен път“ (2005) е отрупаният с национални награди дебют на Атила Мишпал, а сред сценаристите е писателят Шандор Тар, разкрил пръв в Унгария през 1999 доносническото си минало и дал старт на дълъг обществен дебат върху досиетата, морала и тайните служби. Филмът обаче не се занимава с политика, а с далеч по-примамлива тема - висшата мода. Влиза стремглаво в привидно изкусителната територия на красота, дефилета, фотосесии… Главната героиня Цила (Аннамария Че) е моделка с умопомрачителни пропорции и хъс за оцеляване. Разбира се, обект е на интриги, завист, обсесия – до огън в роклята. Следва житейски крах пред болничното огледало. Другата сюжетна линия проследява патилата на златаря Золтан (Дьорд Черхалми), лишен от очите си, както Цила – от красотата си. Семейни, life style и приятелски стратегии за оцеляването на духа след катастрофа са разказани като мелодраматичен пъзел от срещи и спомени. Аннамария Че играе себе си – тя е истински топмодел, екслице на парфюма на Тиери Мюглер Angel. Макар и с поглед, скрит зад непрогледно тъмните очила, Дьорд Черхалми продължава да развява пооредялата си коса с все същата внушителна харизматичност. Но и той, и уютната Мари Тьорьочек в ролята на Цилината баба, не спасяват ‛Сияен път“ от мрака на енигматиката.

‛Спрете майка Тереза!“ (2004) на Петер Бергенди е също награждаван филм, но още по-негледаем. Ката (Габриела Хамори) търчи от мъж на мъж и от интервю на интервю за работа без умора и без тактика. Целувки, секс, изневери и мно-о-о-го изгубени илюзии. Ката иначе е симпатична – вечно ухилена и дяволита, но да следя безобразията й 127 минути (включително бръснене на краката в мивка по време на бал), ми идва прекалено. Прочее, заглавието така и не става ясно, но пък Габриела Хамори, за разлика от Аннамария Че, е добра актриса, позната от мистериозното унгарско road movie ‛Сезон“. А общото между ‛Сияен път“ и ‛Спрете майка Тереза!“, освен досадата, е брюнетът Шандор Чани, когото поне аз за първи път видях в ‛Контрол“. В първия филм се явява като моден фотограф, във втория – като студента Дейвид от Израел. Изобщо унгарското присъствие на ФЕК с цялата си истерика, както и българското – с цялата му многоликост, за пореден път поставят проблема за универсалния аспект и местния привкус в разминаването с нагласите на публиката. С него например безпрепятствено се справя тривиалният датски филм за педофилски терзания ‛Обвинение“, носител на голямата награда ‛Златен елен“ от Киев 2005 (вж. ‛Култура“, бр. 40 от 2005).

Документалният ‛Хеди Ламар“ (САЩ/Австрия, 2003) на Георг Миш е амбициозно посягане към една от холивудските легенди от първата половина на ХХ век – виенчанката Хеди Ламар (истинското й име е Хеда Ева Мария Кислер), прославила се с еротиката в ‛Екстаз“ и изиграла разни роли в петнайсетина филма, заедно със Спенсър Трейси, Кларк Гейбъл, Джеймс Стюърт... За разлика от повечето холивудски диви, тя не е само кукла, а чепатата й интелигентност се оказва неин враг. След Втората световна война Хеди Ламар се отдава на отглеждането на четирите си деца. За последно се снима като застаряваща звезда в ‛Жената-звяр“ (1958), а през 1966 излиза скандалната й биография ‛Екстаз“ и аз“. Както признава самата актриса, ‛Тази книга разруши кариерата и живота ми“. До смъртта си през 2000 в Орландо, щата Флорида, тя води съдебни дела за клевети и злоупотреби с името й. Ала Хеди Ламар е уникална не само с чувствената си хубост до края, а и с идеята за ‛секретна система на комуникация“, която е в основата на модерната мобилна телевизионна техника, на безжичните телефони, локалното разпространение на телевизионни програми, дори и в сателитната отбранителна техника на САЩ. Изчисленията на листчета са нейното хоби. През август 1942 тя патентова идеята си, но до ден-днешен върху патента стои грифът ‛строго секретно“. Става известен чак през 1997 чрез публикация в австрийско военно списание. Въпреки че я виждаме в кадър, както и други хора, обсъждащи нея и изобретенията й, филмът, за съжаление, се занимава повече със сина й Антъни Лоудър. Желанието да направи филм за майка си, изглежда, се е трансформирало в разгръщане на едиповия му комплекс…

За пореден път ФЕК изигра ролята на релакс след изтощителния София Филм Фест – и гостите, и филмите бяха малко. А и почти тоталната липса на реклама подсказва, че на организаторите май вече им е все едно дали някой ще гледа, ще негодува или ще се радва… Дали пък шепата зрители в ‛Люмиер“ и ‛Център“ (не стигнах до Дома на киното) не сме се превърнали в последните зрители на ФЕК?.. Дано не се случи.
още от автора


ХІ фестивал на европейските копродукции се проведе от 2 до 8 юни в кино ‛Люмиер‛ на НДК, Дома на киното и кино ‛Център‛. От 19 до 23 юни се пренася в Севлиево. Организатор е ИА Национален филмов център със съдействието на Министерство на външните работи, Столична община, Община Севлиево, Национален дворец на културата, Българска национална телевизия.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”