Български  |  English

Композитор – тази излишна (у нас) професия

Аз съм композитор-професионалист.

За да твърдя това с такава категоричност, имам две основания.

Учил съм композиция четири години в Държавна музикална академия (тогава БДК – Българска държавна консерватория). В дипломата ми за завършено висше образование, след оценките от надлежно взетите изпити и преди подписите с печата, ми се признава квалификация ‛композитор‛.

Автор съм на над 70 камерни, симфонични и музикално-сценични творби – съвсем прилична (при това незавършена) професионална биография.

Вече се питате що за нелепост е това педантично изброяване на очевидности и какво се крие зад тази постмодернистична ирония.

Ирония ли?

Твърдя с абсолютна сериозност от позицията на композитор-професионалист, че у нас писането на камерна, симфонична и пр. жанрове на ‛сериозната‛ музика не е професия. Не може да осигури на пишещия средства за живеене.

Смея да отида и по-нататък – не може да осигури никакви средства.

Най-пълното по обхват, сложност и най-скъпо струващото музикално образование (поне по мое време беше такова) квалифицира специалисти за… хоби.

Веднага ще ми се възрази, че в цял свят и винаги 1, 2, максимум 5 % от композиторите са си изкарвали прехраната с композиции; останалите са свирели, дирижирали, преподавали някъде, били са редактори в някоя печатна или електронна медия, изследвали са проблеми в научен институт, заемали са скромно или видно административно място в управлението на културата

Съгласен съм, но в такъв случай те са упражнявали друга професия. ‛Композитор‛ не е универсална квалификация. Не може да замени просто така професионалните характеристики на другите дейности. Трудно ми е да си представя как успешно ще преподава човек, който няма понятие от психология на учещия, има детски спомени от технологията на преподаването, не е минал задължителната педагогическа практика, т.е. разчита главно на интуиция и Божа дарба. Още по-трудно ми е да си представя как ‛в движение‛ и ‛на място‛ се усвояват основите на журналистическата професия, законите на печатните или електронни медии. Управлението на културата винаги ми е изглеждало дейност, пълна с не дотам ‛културни‛ примеси, а личностите на ‛горещите‛ ръководни постове - бързо и лесно заменяеми, ergo, несигурно като професия. За солово свирене и дирижиране изобщо не става дума – там съвършенството се гради с десетилетия целенасочен труд и това ‛обсебване‛ праща другите амбиции ако не в небитието, то на много по-заден план. Допускам, че единствено за научно-изследователска дейност върху композиторско творчество съчиняването на музика би било полезен и ценен опит, но колцина са тези композитори, които биха дръзнали до пенсионирането си в съответното научно звено да създават фундаментални трудове за формообразуването при Бах, Ксенакис или Стефан Драгостинов?

Общото на всички разгледани дотук професии е, че нямат нищо общо със съчиняването на музика.

Знам, че доста от колегите ми композитори имат по две, че и три дипломи с различна музикална квалификация. Държавните стандарти дават също право и възможност композиторите да упражняват съвсем легитимно някои (главно педагогически) дейности. Интересува ме обаче съдбата и перспективите на този, който не желае да свири, дирижира, преподава и т.н., а иска да се посвети изцяло на композирането. Какви възможности има в България?

Щатни длъжности ‛композитор‛ няма. (Преди имаше в някои драматични и куклени театри, но след голямата промяна те бяха съкратени даже преди чистачките.)

Меценати от типа Паул Захер или Сергей Кусевицки няма (и надали ще има).

Фондации тип ‛Гулбенкян‛, подкрепящи активно новата музика - няма.

‛Composer in residence‛ – форма на сътрудничество между организация (оркестър, ансамбъл, фестивал и пр.) и композитор, в която организацията осигурява пълна едно- или двегодишна издръжка на композитора срещу създаване, посвещение и право на първо изпълнение на определен брой творби – няма (ясно защо).

Ансамбли като ‛Modern‛, ‛Recherche‛, ‛Intercontemporain‛, ‛musikFabrik‛ или стотици други знайни и незнайни, поръчващи творби за текущия си репертоар – няма.

Контрактации от радиостанции за нуждите на собствените им състави – няма (за телевизии да не говорим).

Фестивали от рода на Дармщат, Витен, или ‛Варшавска есен‛, в чиито програми специално написаните за случая творби не са рядкост – няма.

Ако се сетите някакъв друг начин българският композитор да получи платима поръчка за написване на соната, концерт, симфония, оратория, опера (аз не се сещам), можете да бъдете сигурни, че у нас ще го няма.

Така че нашият герой има една-единствена възможност – да си ги поръчва сам (естествено, безвъзмездно).

Готовата творба открива пред автора следващи възможности за възнаграждение на труда му. С обнадеждено сърце той прекрачва прага на нотното издателство.

И, разбира се, не попада в ‛Peters‛, ‛Universal‛ или ‛Schott‛ – издателства с вековна история, каталози с много автори и творби, клонове и представителства из цял свят, чиста печалба от гениалните автори с погасени авторски права (от Бах до Дебюси), гарантирани приходи от класиците на ХХ век, възможности за мащабни рекламни кампании, контрол върху публичните изпълнения на изданията им. Нашите издателства нямат нищо от това. Те са малки, с няколко нови заглавия годишно и двайсетина ‛готови‛ в (нещо като) каталог, без постоянна разпространителска мрежа, без поемане на по-дългосрочни инвестиционни и творчески рискове. Накратко – в режим на оцеляване. Ако изобщо се съгласят за издание (камерни творби за един-двама изпълнители, най-добре с педагогическа насоченост; за крупни форми и състави трябва да се забрави), то в крайна сметка би донесло на автора годишен приход, осигуряващ му от кофичка кисело мляко до кило месо месечно.

Така че нашият герой трябва да седне пред компютъра си (ако го има) и със съответната програма за писане на ноти да си изработи и отпечата партитурата сам (естествено, безвъзмездно). Ако няма компютър, ще влезе в разходи принудително.

Идеята творбата да се запише и издаде на звуконосител е привлекателна финансово, но само на пръв поглед. Казаното за нотните издателства важи с пълна сила и тук. ‛Офертата‛, която получих от колега и приятел, член на ръководството на току-що приватизирана фирма за звуконосители, беше следната: ‛Искаш авторски компактдиск? Чудесно! Ще ти го изработим. Първо трябва да донесеш ‛майката‛ (за незапознатите с жаргона ‛майка‛ значи готов за тиражиране запис). След това да намериш три – три и половина бона. Не са много пари, все някой ще те спонсорира. Проектирането на книжното тяло ще отнеме двайсетина дни, останалото не е проблем. Ще получиш готовия тираж от 500 бройки до месец. Съгласен ли си?‛ Не бях. Това класическо ‛ишлеме‛ освобождаваше фирмата от всякакви разходи и грижи по продукта, прехвърляйки ги върху мен, а за нея оставаше само печелившата част от сделката.

Така че отново нашият герой следва да си събере наличните в къщи сравнително качествени дигитални записи, да си купи празни компактдискове, да отиде при много добър приятел със записващо устройство и да си произведе сам с минимални разходи така желания авторски компактдиск, който после да подарява на близки, познати и потенциални изпълнители с информационно-рекламна цел.

Приличните доходи, получени като авторски права от публичните изпълнения на творбата, също са утопия. Съюзът на българските композитори организира с ‛вход свободен‛ ежегодната ‛Нова българска музика‛, на която се прави премиера (и в повечето случаи дерниера) на преобладаващата част новонаписани творби. В останалите концертни програми българската музика има дял, доближаващ се процентно до статистическата грешка. Там, където тя все пак се свири, най-често на сцената има повече хора, отколкото в залата. Българското национално радио като бюджетна организация отделя за музика фиксирана глобална сума, от която се изплащат и авторските права на всички композитори от всички жанрове по четирите краища на света. Можете да си представите какво реално остава за българските ‛симфоници‛, пък и не само за тях. Ще се радвам, ако фактите ме опровергаят, но според мен хипотетичните доходи от авторски права на хипотетичния наш герой годишно биха варирали около месечната социална пенсия. А поръчки, издания, записи и чести изпълнения извън България са си чиста фантастика. В чужбина не ни знаят с изключение на двама-трима мъртви и двама-трима живи класици (не че правим нещо да не е така); и имам чувството, че искат да ни знаят толкова, колкото ние искаме да знаем монголски, гвинейски или никарагуански композитори. Приоритет, разбира се, им са местните творци; за останалите свободни възможности пазарната конкуренция е жестока. Шансът щастието да се усмихне точно на българи е наистина минимален въпреки безспорните им професионални качества.

И така, спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се, самиздатът - от най-безмилостно преследван преди от милицията и ДС - сега се превърна в основна форма за разпространение на творчеството и негласна държавна културна политика.

Нормално ли е това?!

Не е.

Твърдо съм убеден, че българските композитори могат да реализират значителни приходи както за себе си, така и за държавния бюджет. Но докато се иска да се берат плодове, без да се полива, прекопава, подкастря, пръска, това няма как да стане.

Крайно време е отговорните фактори от Министерството на културата, продуцентите, артменажерите, издателите, разпространителите, а защо не и композиторите, да седнат на една маса и да изработят дългосрочна стратегия за създаване, разпространение и пропагандиране на композиторското творчество. Да извадят калемите и да изчислят какви са разходите по себестойността на продукта, какъв тираж за колко време и на каква цена спрямо покупателните способности и потребителското търсене може да се реализира в България (съответно в чужбина), каква норма на печалба да има производителят, колко ще е необходимо за ефективни рекламни кампании (особено зад граница) и най-важното – какви средства ще са нужни, за да се субсидира или спонсорира разликата между себестойността и пазарната цена. На тази обективна база да се прецени каква част от тези средства биха дошли от бюджета на бедната ни държава, за която културата не е приоритет, какво би постъпило по линията на кооперираното производство, какво би било участието на фондове и фондации с профилирана дейност в културата, какъв дял може да има индивидуалното и фирмено спонсориране и как да се стимулира за повече средства. След това да се очертае перспектива за години (поне 10 – 15 напред) какъв обем от тази дейност ще бъде извършена. И, разбира се, да бъде извършвана, да не остане за кой ли път лист хартия с добри намерения в някаква папка, заключена в някакво директорско или министерско бюро.

Здравият български скептицизъм ми подсказва, че тези разсъждения може да се окажат най-донкихотската част от това четиво. Не казвам, че предлагам единственото или най-доброто решение. Надявам се обаче духовете да бъдат раздвижени, някой по-добре осведомен и компетентен от мен да аргументира защо това няма да стане така и в дискусии да се достигне до нещо по-добро.

Иначе нашият герой ще трябва да си смени жанра. Да забрави ученото за фуги, сонатно-симфонични цикли, оркестрации, авангардни и постмодернистични композиционни техники. Да създава репертоар за звезди с по едно име или с прякор, вместо фамилия, да обогатява примерно течение в поп-музиката, в което солистът пее партията на барабаните. Не работя в тази област - мога само да предполагам, че доходите там по приличат на професионални. Нищо лично (срещу звездите и жанра), само (право на) личен избор.

И много се надявам животът със грубите лапи челични да не ме принуди да го променя.
още от автора


Композитор – автор на музикално произведение, съчинител на музика. Професия – трудова дейност за изкарване средства за живеене. Квалификация – степен на годност, степен на подготвеност за известна дейност. (Речник за чуждите думи в българския език,"Наука и изкуство",1964)
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”