Български  |  English

Как Батак влезе в българския национален разказ

Неотдавна „Култура‛ (бр. 17 от 3 май 2006) със статията „Кой (по)каза истината за Батак‛ ни поднесе един по-необичаен ракурс към „създаването‛ на Батак като особено място на идентичността на българите. Според авторката Мартина Балева стандартният отговор на въпроса за откривателя на драмата – американския журналист Дженюариъс Макгахан, посетил злочестото село в седмиците след въстанието и пренесъл образа на турското опустошение на страниците на влиятелните и четени англоезични издания, е повече от недостатъчен. Неговият първоразказ бил бързо забравен; дотолкова, че след 1876 г. за петнайсет години били създадени само две незначителни свидетелства за кървавата история на северородопското село. „В 1892 г. изведнъж се поставя началото на една огромна литературна и образна продукция на тема Батак, която продължава и до днес‛. Най-изпъкващ сред тях бил разказът в третия том на „Записките‛ на Захарий Стоянов, който авторката рязко противопоставя на Макгахан. Медвенският летописец бил „победител‛, а отвъдокеанският вестникар – „победен‛ (т.е. забравен). Всъщност, настоява текстът, в основата на дългата пост-Макгаханова традиция на помненето за Батак не е българският революционер и публицист, а полският художник Пиотровски. ЗахарийСтояновият разказ за Батак е „директният отговор на образната интерпретация на Пиотровски и неговата художествена стратегия, сътворявайки от своя страна опозиционния образ на храброто и смело баташко население, наситена с чужд за „Записките‛ до този момент ултранационалистичен тон‛.

Така че не са били достатъчни репортажите на Първия чужденец-летописец Макгахан: българите бързо са забравили това, което ще стане по-късно централно място в националния им разказ. Логиката на „Кой (по)каза истината за Батак‛ налага Втори чужденец-летописец, този път полския кандидат-Делакроа в лицето на Пиотровски, който възражда забравения Макгаханов разказ; българският наратив за клането и за Батак като символно място на националната идентичост на българите са отговор и продължение на образа, изваян от Втория чужденец-летописец.

Подобно на други по-любопитни читатели, взиращи се в механизмите на градежа на българската нация, включително в митово-символните комплекси, без които тя би била немислима, съм изкушен да надникна в текста на Балева не само заради конкретната конструкция на историята на представите за Батак. Пред нас е един от поредните симптоматични казуси, който следва да подскаже къде трябва да се постави точката на равновесието между вътрешните и външните архитекти на националния разказ, а може би и да се обезсмисли и отрече съществуването на такава точка.

В едно появило се в последните години изследване за възрожденските търсения на българската национална идентичност с основание се заключава, че в нашия случай е нарушена стандартната логика за производство и потребление на историческия разказ. Българите може да творят своята история, но не съумяват да я увековечат чрез собствен текст. Разказът за миналото, за „истинската‛ българска същност, трябва да се внесе отвън. (Десислава Лилова. „Възрожденските значения на националното име‛. С., 2003, 262). Действително, ако Паисий преодолява драматичната оскъдица на собствено български текстове, и от чужди трудове, като тези на дубровчанина Мавро Орбини, изковава свой собствен, почиващ на българска логика и авторитет национален разказ, то това не е случаят с по-сетнешните поколения възрожденци. Виенските и пещенските българи се доверяват на авторитета на Йован Раич, който, макар и сърбин, поради близката славянска основа на двата народа и техните книжовни езици на границата на ХVІІІ и ХІХ век все още би могъл да се приеме като не-чужд (тук оставям настрана личния му български произход: неговият баща е от Видин). По-нататък одеските българи възлагат надеждите си върху Юрий Венелин, но този проект не успява поради скоротечната смърт на младия украинец. Търсенията на достатъчно солиден (чужд) авторитет намират щастлива развръзка в лицето на Константин Иречек, чиято „История на Българите‛ (1876 г.) е почти идеалният национален исторически корпус, за който са мечтаели поколенията нациосъздатели. Затова неговата книга, мигновено преведена на руски от наследниците на Априлов и Палаузов в Одеса, с жар се поглъща от меродавната българска интелигенция. Нещо повече, тя влиза директно в българското училище: учебниците по национална история са адаптирани съкращения на големия Иречеков труд.

Точно там можем да се взрем и да подложим на валидиране тезата за Втория чужденец-летописец. Книгата на Иречек, включително във варшавския и одеския преводи от следната година, не смогва да отрази бурния водовъртеж на съвременните събития, свързани с Априлското въстание. Не е така обаче с разказа за националната история, предназначен за „следберлинските‛ българи. Както при високото Възраждане, така и по-късно учебникарският, а в известна степен и общокнижният пазар на българите се доминира от пловдивските издателства на Христо Данов и Драган Манчов. Първият поръчва на младия юрист Стефан Бобчев да създаде нов текст по национална история. Като резултат се появявят няколко адаптации по Иречек, предназначени съответно за прогимназиалната и гимназиалната степен. Разказът на учения чех обаче вече е хронологически и смислово продължен: прочитът на финалните глави на историите впечатлява именно с акцента върху въстанието от 1876 г. и неговото кърваво потушаване. Така например в гимназиалния учебник от 1881 г. четем: „Батак беше сцената на най-ужасните, най-отвратителните, най-поразителните зверства, които человек, като кръвопийно животно, може да направи над человека‛. По отношение поведението на въстаниците текстът също е нееднозначен: „батачани се държали мъжки няколко дни и отговаряха, че са готови да се предадат на редовни войски, и че ако се защищават – то е от башибозуците‛. По-съкратени варианти можем да намерим и в останалите Бобчеви версии. Конкурентното издателство на Манчов не остава по-назад: в прекроения през същата 1881 г. учебник виждаме не по-малко емоционално описание на зверствата: „колкото люде се улавяха живи, мъчеха се най-бесчеловечно за пари и после се съсичаха; един чорбаджия биде опечен жив; а на други вадеха очите, режеха им ръцете и другите части на тялото и после ги довършоваха; тежки жени се разпаряха и деца се коляха пред очите на родителите им. Това се протака три дни и три нощи‛. И така натататък... Темата е подета и продължена, макар в по-съкратен и по-стилиризиран вид, от учебниците на следващите поколения българи, дело на Полихрон Нейчев, Йордан Попгеоргиев, Никола Станев...

Биха могли да се открият и други свидетелства, най-вече литературни, оспорващи необходимостта от Втория чужденец-летописец. Самият текст на Балева споменава за пиесата на А. Шопов „Баташкото клание‛, появяваща се чудно защо година преди платното на Пиотровски да бъде представено на пловдивското изложение. Как авторът е могъл да бъде повлиян от полския живописец – за това можем само да гадаем. За сметка на това обаче драматургът претендира за първоизворност и пряка легитимност: „като очевидец на фактовете, които описвам в книжката си, надея се да съм ги изложил вярно‛.

Един от възможните автори на пиесата е роденият в Панагюрище Атанас Шопов, секретар в Българската екзархия в Цариград и бъдещ генерален консул в Солун. Точно неговата личност ни отвежда към друг аспект от българското осмисляне на 1876 година. Тя го заварва като ученик в едно от най-елитните османски учебни заведения: гимназията към Военно-медицинското училище. Участващ ведно със своя по-стар другар, споменатия Стефан Бобчев, в българския обществено-литературния живот в Цариград, той бързо привлича вниманието на националните първенци в имперската столица. Българската Екзархия го натоварва да посети и докладва за положението във въстаналите краища. Атанас Шопов е особено подходящ за мисията: като ученик в едно от най-престижните имперски училища носи униформа, която му дава особен статут и благоволение пред местните османски власти, в допълнение той произлиза от този край и добре познава районите, които са в центъра на световното, но и на българското внимание. Шопов обикаля през август 1876 г. озлочестените пазарджишки села, посещава и Батак. Съставя подробен доклад до Екзархията, който е един от изворите на българските твърдения пред външния свят, че не въстаниците са извършили жестокости над турците, а действителността е точно обратната. Шопов не се ограничава с това, а изпраща описание на видяното и до своя съученик Бобчев, който вече се е прехвърлил в Букурещ, където редакторства специално започнат от Добродетелната дружина нов вестник. Така репортажите на Шопов излизат на бял свят в октомврийските и ноемврийските броеве на в. „Стара Планина‛.

С други думи, трудно е да допуснем, че водещите прослойки от първите следосвобожденски десетилетия биха могли да забравят 1876 г., Батак и Макгахан. Защото Априлското въстание може и да е било започнато от шепа маргинални младежи, но в неговото следвечерие целият български елит, включително от „тежките‛ консервативни среди около Българското читалище и Екзархията в Цариград и Добродетелната дружина в Букурещ, се консолидира около въстанието и неговото кървававо потушаване, за да адресира към външния свят и към себе си посланието за основателността на българското политическо самоопределение. Подетото от невръстните хъшовски луди глави намира продължение в действията на довчера потискалите ги икономически и политически национални елити. Платената от Евлогий Георгиев дипломатическа мисия на Марко Балабанов и Драган Цанков в Европа, оставката и заточението на първия екзарх Антим І са само върхът на айсберга, който по някакъв начин е достигнал и до днешните наподобяващи телефонни указатели исторически учебници. Под него лежат усилията на личности, като Стефан Бобчев, Атанас Шопов, като Петър Димитров - преводач на Скайлър и Макгахан през 1876 г. и по-сетнешен изтъкнат колега на Шопов в дипломатическото ведомство, като Иван Гешов - през 1876-1877 г. пловдивско доверено лице на американските и английски дипломати и автор на репортажи във в. „Таймс‛, по-късно виден банкер, политик, министър-председател, председател на БАН...

Затова едва ли е учудващо, че българският исторически канон още непосредствено след Освобождението включва и удържа разказа за Батак като особено място на националната идентичност. В следосвобожденския прочит нововъзникналата българска държавност почива директно върху въоръжената дейност на революционерите (които, обективно погледнато, се добират до доста скромни военни резултати). Пролятата в Батак и на други места невинна българска кръв е необходима, за да се докаже „нетърпимостта‛ на османското владичество. Текстовете съвсем не подминават името на американския журналист, а персонално посочват неговите заслуги. В този смисъл тезата за прекъсването на българското помнене и употребяване на Батак, за хиатуса между 1880 (годината на Стамболовия превод на Макгахан) и 1889 (вероятното посещение на Пиотровски в Батак) трудно би могла да бъде удържана. Още повече, че създателят на литературния образ на нацията далеч преди „В недрата на Родопите‛ също вписва Батак в местата на паметта, градящи българската самоличност. В христоматийното „Опълченците на Шипка‛ той се позовава на „Беласица стара и новий Батак‛. Още по-рано, през декември 1881 г., Иван Вазов създава и специалните „Възпоминания от Батак‛:

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече...

Стихотворението е включено през 1884 г. в сбирката „Поля и гори‛, издание отново на Драган Манчов...

Както разбираме от увлекателната и написана със страст статия на талантливата авторка, полският художник наистина е имал неповторимо общуване с българите - интелектуалци или по-обикновени хора. Но както османските ужаси в Хиос са били известни и коментирани сред гърците и сред политическо-културните елити на световните столици преди известната картина на Делакроа от 1824 г., така и баташките жестокости намират своята проекция в световните дипломатически канцеларии и се оформят като част от българската идентичност още преди визитата на Пиотровски в Северните Родопи. Един първооткривател-летописец в лицето на Дженюариъс Макгахан засега изглежда достатъчен.

Което на свой ред ни води към идеята, че споменатата точка на равновесие може да бъде търсена и намирана...
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”