Български  |  English

Тревожното литературознание на Никола Георгиев

Днес литературознанието е изправено пред нещо.

Не е сигурно пред какво – може да бъде наречено проблем, промяна, криза. Никола Георгиев го нарича литературоведоотстъпничество. Тъкмо то е главната тревога на новата му книга.

Тревогите обикновено имат история и макар книгата на Никола Георгиев да не е историческа, тя предлага следния разказ за историята на своята тревога:


Литературознанието на ХХ в. е надживяло много школи, чийто среден живот се е оказал не повече от петнадесет – двадесет години. Всяка от тези школи е претендирала, че предлага изключително знание за литературата, каквото не предлагат останалите. Днес вече не можем да вярваме на подобни претенции за изключителност. Време е да признаем, че дори идните школи и концепции в литературознанието са обречени да си идат.

Долавяйки това, литературоведите като цяло реагират по два начина: вкопчват се в някоя от съществуващите школи въпреки очевидните им недостатъци – или стават литературоведоотстъпници. Първата реакция е безотговорна, защото обрича публиката на вкопчилия се в някаква школа изследовател на неподготвеност, ограниченост и в крайна сметка – на неизбежно разочарование. Втората реакция личи най-добре в случаите, в които литературоведи напускат литературознанието и се заемат с културология, изкуствознание, социология. Но можем да отстъпим от литературознанието, дори оставайки в него, когато разчитаме в художествените текстове социални практики вместо литература (любимият пример на Никола Георгиев в това отношение е Стивън Грийнблат). Тази втора реакция, литературоведоотстъпничеството, според Никола Георгиев може да бъде обяснена с чувството, че литературознанието не е самодостатъчно. Нейна крайна форма са декларациите за смъртта на литературата и литературознанието.

Никола Георгиев настоява да не се страхуваме от подобни декларации, защото те са поне толкова стари, колкото самото литературознание. Но дори да не се страхуват, литературоведозастъпниците са длъжни да опитат друга, трета реакция, или по-скоро друг проект – онзи, който Никола Георгиев нарича надредно литературознание.

Отличителната черта на надредното литературознание е преди всичко предметът му – то изследва не толкова литературата, колкото самото литературознание. То обаче е дефинирано не толкова от предмета си, колкото от специфичната изследователска етика, която проповядва – да не съди, да не отхвърля, да помни, че ‛всяка литературоведска идея и концепция е едностранчива, непълноценна, уязвима“, да представя своя обект безпристрастно и безстрастно, без да напада, защитава или взима страна, ‛един вид литературоведски Олимп.“ [15] Тази изследователска етика позволява на надредното литературознание да не редуцира противоречията между школите и вместо това да ги използва, за да вникне в противоречивата природа на самата литература. Освен другото, този подход ще даде възможност въпросът за бъдещето на литературознанието да бъде поставен по един отговорен начин, който ще гарантира самото това бъдеще, разкривайки една характерна черта на природата на самото литературознание – че всяко отрицание в него крие в себе си утвърждаване 1.


Няма да опитвам да преценявам доколко успокоителна е тази история на литературоведските тревоги. Но бих искал да отбележа, че случващото се с литературознанието може да бъде разказано поне по няколко други начина:


Литературата е историческо образувание. Тя възниква през ХVІІІ в. като институция на свободното време, привидно свободна както от свръхпроизодството на власт, характерно за модерните общества, така и от обещанията на просвещението и разочарованията на всекидневието. Но формиралите се през ХVІІІ в. литературни публичности, тъкмо заради способността си да се изплъзват от властта на суверена, биват използвани не само за развлечение, но и за политическа критика. Развитието на политическия им потенциал в хода на ХІХ в. постепенно довежда до овладяването им от националната държава. Литературознанието възниква тъкмо в този период на дисциплиниране на литературната публичност. Първоначално то се съсредоточава около две ключови практики – научното издаване на текстове и писането на литературна история. Но тези практики са подчинени на по-общи цели и съответно на ценности, надхвърлящи литературата – човешките (в държавите, придобили модерния си вид благодарение на революции, чиито цели впоследствие са постулирали като общочовешки) и националните ценности (в държави, придобили модерния си вид в резултат на военни поражения или някакви форми на национално унижение). Така че в крайна сметка литературознанието се е оказало подчинено на две висши ценности – човекът и нацията.

В началото на ХХ в. тези две ценности вече изглеждат по-скоро разменни монети, в резултат на което литературознанието изпада в дълбока криза, породила ред въпроси, чиито отговори дотогава са били считани за самоочевидни: какъв е предметът на литературознанието; какво отграничава литературните текстове от нелитературните; какво е отношението на литературната история към нелитературната. Опитите да се отговори на тези въпроси довеждат до възникването в първата четвърт на ХХ в. на нова дисциплина – литературната теория. Основната задача на тази нова дисциплина става обосноваването на литературознанието, но въпреки обещаващото начало в края на 1970-те години тази задача вече изглежда нерешима.

Днес литературата е изгубила както статута си на институция на свободното време, така и политическия си потенциал, националните и универсалните ценности изглеждат повече или по-малко проблематични, литературознанието е изгубило връзката си с националната държава и с другите хуманитарни науки (след пропадането на опита да бъде обосновано чрез лингвистиката и след кризата на философската естетика от средата на века). Обосноваването на литературознанието не само не е успяло, но е показало, че литературните текстове са дотолкова разнородни, че не е сигурно дали трябва да бъдат третирани като един предмет на една дисциплина. И тъй, днес висшите ценности на литературознанието изглеждат обезценени и неговата история може да бъде представена като разказ за трагичната съдба на един непълен нихилизъм. И понеже след края й частната метафизика на литературознанието вече изглежда неудържима, то постепенно променя обекта си, преминавайки към изследване на културата и превръщайки се в част от инструментариума на културните изследвания.


Тази история е на Ханс-Улрих Гумбрехт и тъй като може да се стори някому прекалено мрачна, предлагам да опитаме друга:


Литературознанието е преди всичко дисциплина – мрежа от понятия, обекти, изследователски техники, риторически стратегии, институции, практики, позволяваща да се произвеждат определен тип изказвания. В хода на развитието на тази дисциплина, някъде между формализма и постструктурализма, в рамките й се формира специфичен комплекс понятия, изследователски стратегии, обекти и т.н., който постепенно се обособява като самостоятелна литературоведска дисциплина, известна като литературна теория. През 1970-те години тази нова дисциплина се институционализира по един или друг начин, но в хода на проблематичното й, често трудно институционализиране, се оказва, че тя може да произвежда изказвания далеч не само за обектите на литературознанието, но и за обекти на съседни дисциплини от рода на културологията, изкуствознанието, визуалните изследвания, медийните изследвания, а и на не толкова съседни дисциплини като социологията или икономиката, с други думи – навсякъде, където са налице процеси на означаване. Нещо повече, оказва се, че някои от тези обекти са не по-малко интересни от тези на литературознанието. Изследвайки подобни нелитературни процеси на означаване, литературната теория постепенно се отдалечава от литературознанието и се превръща в самостоятелна дисциплина, която може би е по-уместно да наричаме просто теория.


Тъй като тази история може да се стори някому прекалено оптимистична, да опитаме още една:


Модерното знание се легитимира чрез два основни големи разказа – за еманципацията на човека от властта на природата и на суверена. Но днес подобни разкази предизвикват недоверие и знанието се легитимира не чрез тях, а чрез перформативността си. За съжаление хуманитарното знание не е твърде перформативно (освен когато оправдава победителите в някоя война). То произвежда най-общо или онова, което в англоезичните университети се нарича excellence, или онази временна и нестабилна свобода, която ни дава критиката (би могло да се каже, че то се стреми да еманципира, без да се позовава на големи разкази за напредъка на еманципацията, или че произвежда микрополитики на еманципация). Производството на excellence позволява на много от традиционните хуманитарни знания да се легитимират и да запазят някои от институционалните си позиции приблизително по начина, по който ги запазва класическата филология. Независимо от това през 1990-те години около втората основна функция на хуманитарното знание, критиката, започват да се формират ред дисциплини, които нямат устойчив предмет, но за сметка на това развиват устойчива мрежа от изследователски стратегии, техники, понятия, проблеми (би могло да се каже, че за разлика от модерните дисциплини, тези постмодерни дисциплини са определени не от това какво, а как познават). Новите дисциплини – културните, постколониалните, визуалните, медийните изследвания, критическата теория, етнометодологията, дискурсивният анализ и т.н., са все още само частично институционализирани, най-често под формата на интердисциплинарни начинания. Но днес в много отношения те представляват най-продуктивния дял от хуманитаристиката.


Оставям на читателя да избере между тези истории. Добре е да имаме предвид, че надредното литературознание е само една сред тях и да внимаваме да не постъпим като известния кадия: един ден при него дошли двама тъжители, той изслушал ищеца по делото и му рекъл, че е прав; след това изслушал ответника и също му рекъл, че е прав; тук писарят се възмутил и му казал: ‛Ама ефенди, не може и двамата да са прави?“ ‛И ти си прав“ – му отговорил кадията.


1 Впрочем добре е да не се предоверяваме на обещанията на надредното литературознание, най-малкото понеже е твърде вероятно то да се окаже една хитра концепция, която, знаейки нерадостната съдба на литературоведските концепции, опитва да се представи за не-концепция, или поне за нещо надредно спрямо останалите концепции. За съжаление както всяко отрицание в литературознанието крие в себе си утвърждаване, така и всяко утвърждаване крие в себе си отрицание.
още от автора
Тодор Христов е преподавател по теория на литературата в Софийския университет.


Никола Георгиев. "Тревожно литературознание". ИК "Просвета". София, 2006. Цена 6 лева.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”