Това заглавие е замислено като парадокс, доколкото двете понятия при Грамши са противоположни: ‛хегемония“ той нарича еклектичната култура, която се е наложила в даден исторически период (например фашизма), докато национално-популярното е хомогенната култура на съпротивата ‛отдолу“. Въпросителната в този смисъл отправя към едно късо съединение на противоположности, към неочакваните последствия от свободата на културата в глобалния свят. С това науките за културата (cultural studies) се озовават в нова ситуация. Възникнали в борба срещу йерархиите и културните индустрии за еманципация на маргиналното и за визуализация на невидимото, те неочаквано могат да се окажат съучастник на света без трансцедентност и алтернатива, който обикновено наричаме с думата ‛глобализация“.

Вземете полето на културните изследвания в посткомунистическия свят. От една централизирана монументална култура на националната държава от XIX век, държана в комунистическия хладилник, ние за няколко години се озовахме в царството на абсолютния пазар, където дори националистите са медийни звезди и професори археолози тъпчат грозде с крака на Перперикон за пред туристи. Неочаквано ‛високото“ и ‛ниското“ си размениха местата и онези от нас, които се интересуваха от културните практики, вкусове, ценности на обикновените хора, с удивление установиха, че предметът на тяхното научно любопитство се е озовал в центъра на културното пространство – център, изграден от фолклорен кич, патриотична митология, таблоидни клюки и културен франчайзинг 1 . В резултат на това повечето ни колеги от Източна Европа днес се мислят за десни, опитвайки да се противопоставят на тази нова хегемония на национално-популярното с една смесица от аристократизъм и надменна ерудиция, опитвайки отчаяно да съвместят в главите си Дерида и Фуко с Тачър и Рейгън.

Промяната в отношението към културата в големия свят е не по-малко драматична. Наричат това ‛културния обрат“: след ‛твърдите“ обяснения на марксизма, семиотиката или психоанализата – ‛меките“, многозначни, контекстуални културологични обяснения. Всичко е култура. Днес никой вече не се скандализира от дисертация на тема графити или рекламни клипове, контекстите са по-важни от текстовете, практиките – от репрезентациите и очевидно всичко, към което насочиш показалеца си, е ‛конструкция“. Пирова ли е тази победа на науките за културата? Да ‛деконструираш“ автентичността на една народна носия предполага, че от другата страна ти противостои някой, някакъв национален идеолог, някакъв прашен Volkskunde-музей от XIX век, който брани подобна автентичност. Какво става обаче, когато отсреща се озоват ваканционните селища на Клъб Мед или декорите на Дисни, където ни се представят откровено конструирани обекти? Става ли тогава науката за културата част от света, който се предполага, че критикува?. Една благородна кауза на науките за културата досега беше да разширява сферата на видимостта, като включва в категорията ‛култура“ практиките на изключените и лишените от достъп. Това предполага някаква социо-икономическа йерархия, някакво присвояване на обществените средства за репрезентация, които да оспорваме. Какво става с този проект, когато изведнъж възникнат 100 милиона блогъри, които се правят видими мигновено, в цялата си неповторима субективност всеки миг, във всяка точка на света?

Нека ви разходя из някои от промените в съвременния свят, които по моему правят проблематично заниманието ни с култура днес.

Демократизация

Днес е разкъсана връзката между власт и култура: културата не става непременно по-сложна, колкото по-нагоре отиваме в социалната йерархия. Топ мениджърът може да колекционира комикси, докато провинциалният учител продължава да чете Херман Мелвил. Не че ‛дистинкциите“ на Бурдийо са изчезнали: изчезнал е техният нормативен елемент, в по-голямата част от планетата изискаността вече не е задължителен елемент на класовата принадлежност. На мястото на старата културна педагогиката е дошла консумацията: не усилието, което правиш върху себе си, а умножаването на културните удоволствия придават престиж (повече удоволствия за по-богатите и обратно).

Едно от основните следствия на това е всеобщото втечняване на културните практики. Ако следването на собственото желание е единственият ви мотив за културна консумация и в превключването на идентичностите няма драма, флуидността на света преминава в ново качество. Вече не говорим за движение по течението на дадена мода от точка А към точка Б, а за разпад във фрагменти, пулверизация, хаотично умножаване, което поражда феномена на глобалната комплексност (за която пишат Ханерц или Ъри), където движението почва да надхвърля нашата способност да концептуализираме.

Опространствяване

Транспонирането на света в пространството е един от резултатите на тази свръхчовешка комплексност, унищожила понятието за цел и смисъл. Времето и движението не са изчезнали, тъкмо напротив, те са се ускорили и усложнили до такава степен, че нещата почват да изглеждат неподвижни (темата на Вирилио!), тъй като едно възможно определение на неподвижността е да не можеш да предвидиш какъвто и да било следващ ход. В опространствения свят ироничното съжителство на другости замества трагиката на промяната. Впрочем, всеобщата визуализация на културата като че ли не е причина, а следствие от споменатата комплексна неподвижност.

Един от специфичните резултати на това е подмяната на естетическото от етническото, където основното съдържание на културата се оказва пространственото разместване. Навремето Бенямин пишеше, че разказвачът е някой, който идва отдалеч: днес той някак си остава там, отказвайки да се интегрира докрай в общността-домакин. Ами защо да губи основния си естетически ресурс? Вземете Балканите: универсалистки (авангардистки?) фигури като Йонеско, Кръстева или Ангелополус бяха заменени от пазачи на местните различия като Памук, Кадаре или Костурица.

Концентрация

Сакралното, трансгресията, хюбрисът, жертвата и всички други форми на негативност днес са изместени от нещо позитивно, което можем да наречем принципа на концентрацията. Интересно е онова, което вече е заинтересувало много хора; важно е онова, което е привлякло публика. Разбира се, това продължава развитието на масовата култура от втората половина на XIX век, засилено от (временната?) криза на идеологиите. И все пак като че ли сме свидетели на някакъв скок.

Вече дори не е необходим някакъв специален авторски подпис, обраснал с биография, митология, патология – ролята на автор играе успехът. Най-добрата реклама е цифрата на бюджета, броят посещения, цената на продажба (не помните ли, до скоро мислехме, че важните неща разбират само малцина избрани!). Какво писаха за поредния Хари Потър миналата година, дали анализираха характерите, стила, метафорите? Първото и основно съобщение беше ‛7 милиона екземпляра за първите 24 часа само в САЩ“. Wow! Подобна концентрация далеч надхвърля самата творба в стария смисъл: в по-голямата си част тя е изтъкана от сувенири, компютърни игри, улични маскаради, телевизионни и рекламни метаморфози, специално инсценирани инциденти в премиерата и т.н. Филми като ‛Терминатор“, ‛Титаник“, ‛Троя“, новият ‛Супермен“ не бива да се пропускат именно заради глобалния потлач на своите рекордни бюджети, става нещо изключително, разходват се стотици милиони, значи е важно, значи е култура. От друга страна, ‛нискобюджетен“ неусетно се превърна в презрително определение за маргинални филми, без които можеш да минеш. Нискобюджетният филм има по-малко ефекти, наситен е с по-малко решения за единица време и изисква специално усилие от окото, дресирано на друг визуален ритъм. В този смисъл гледането му не е удоволствие, а работа. Виртуалните технологии добавят специфичен надчовешки автоматизъм към принципа на концентрация с рубриките си ‛най-често посещаван“, ‛най-кликван“, ‛най-блогван“, ‛най-имейлван“, ‛най-сърчван“ и т. н. Най-консумираното трябва да се консумира още; което е, трябва да бъде.

Пролиферация

Културната концентрация се съпътства и допълва от процеса на пролиферация, както можем да наречем новия етап в насищането на света с форми и знаци. Днес той е резултат от новите технологии, приватизацията на медиите и в скоро време – от безграничната способност за съхранение на информация. В ‛пост-компресионното състояние“ на света (когато не губиш време да избираш полезната информацията, понеже можеш да запазваш всичко), по израза на Лев Манович, ‛търсачката поема контрола“, измествайки традиционните културни субекти.

От друга страна, интерактивността днес се е превърнала в един вид морален императив: не може просто един да казва, друг да слуша. Умножен по глобалните технологии, този императив поражда още една ежесекундна лавина от знаци. Вземете стотиците милиони лични страници, измислящи идентичности чрез непознати до днес виртуални похвати. Вземете странните наративи в жанра фанфикшън, където дигитални тълпи пренаписват любимите си наративи от културните концентрации (например добавяйки щастлив край на ‛Титаник“). И няма да се осмеля да гадая колко дигитални снимки се правят, записват, обработват, препращат по имейла всяка секунда.

Може би е дошло време опозицията между ‛високо“ и ‛ниско“, която подхранваше науките за културата в продължение на десетилетия, да се преосмисли. Основното напрежение днес е между по-гъсти и по-редки места в културното пространство, между места на концентрация и места на пролиферация. От една страна, пред науките за културата се отваря един на практика безграничен фронт. От друга, политическият им смисъл рискува да изчезне. Днес те изглеждат пре-разтегнати като американската армия; всичко е култура, тъй както всичко беше знак през 70-те години. И, предполагам, много ‛специалисти по културата“, подобно на мен, са били канени да коментират някоя медийно-академична концентрация (ако вече разбирате какво казвам с това), като ‛сблъсъка на цивилизациите“ или ‛мюсюлманската идентичност“. Обикновено ние почваме с уговорката: ‛Вижте какво, ролята на културата не бива да се преувеличава, нека първо поговорим за политика, за социални отношения...“ И разочарованият журналист си мисли: ‛Този е менте, знаех си аз, че трябваше да поканя някой историк...“

Как науките за културата да запазят своята критична позиция, без да се превърнат в апологет на новата културна хегемония, която съчетава комплексност и флуидност, за да породи един свят без изход? Назад към йерархията и традицията, както искат десните? Въпросът е къде е ‛назад“ в такъв един подобен опространствен свят. Или вляво: партизанска война, отклоняване и забрава, подмладяване на света чрез терористично разчистване на пространства за култура. Но как изтриваш нещо там, където всичко се пази, анализира, коментира?

Променил се е самият характер на глобалния капитализъм; мястото на властта вече не може да се идентифицира еднозначно; още през 80-те Джим Колинс писа, че вече не съществува единен властови дискурс, че неговото място е заето от хаотично множество спорещи гласове и конфликтуващи институции. От друга страна, властта днес вече не действа чрез принуда (тя вече няма легитимността да го прави); основният й ресурс е бягството и изплъзването, защото живеем в ерата, когато настъпва ‛краят на задълженията един към друг“ (Зигмунт Бауман), а идеалът е ‛един добре смазан (frictionless) капитализъм“ (Бил Гейтс), където хората се разминават със скоростта на електромагнитните импулси.

В тази перспектива понятието ‛глобализация“ (в единствено число!) работи като мит, който обяснява на простосмъртните – това е ролята на всеки мит! – защо нещата са такива, каквито са, и защо нищо не може да се промени. Ако си достигнал до крайната степен на свобода, където последното основание на живота ти е желанието и пазарите, които го задоволяват, то наистина не може да има никаква друга легитимна алтернатива. Всичко друго е насилие, бомби, некултура. ‛Мит“ тук значи, че стари цели – освобождение, мобилност, множественост – се използват в новия контекст, за да прикрият нови неправди.

Питам се дали една свръхразбираща, ненормативна, миролюбива, описателна версия на науките за културата не се оказва един вид смазка за това, което нарекох хегемонията на глобално-популярното. Няма причина те да не последват примера на племенника на Фройд Едуард Бърнейс, пренесъл в Америка през 20-те години психоанализата на чичо си като ‛съзнателната и интелигентна манипулация на организираните навици и възгледи на масите“. Или на семиотиците от 70-те години, които капитализираха знанията си в сферата на рекламата. Или на троцкистите, които използваха революционния си организационен опит, за да станат топ мениджъри. Вземете такъв един пример. Глобалното шоу Биг Бръдър с неговите локални версии е днес прекрасна тема за дисертация в областта на науките за културата. Но подобна дисертация е и съществен елемент от планетарната маркетингова стратегия на Джон де Мол и може да струва милиони – каквито за класическата дисертация върху Шекспир никой не е имал идеята да плаща. Върви после, че удържай критическа позиция!


1 Франчайзинг е правото, което локалния търговец купува, да открие за своя сметка клон на някаква глобална компания, спазвайки строго нейния ноу-хау (най-големият франчайзър е Макдоналдс). Културен франчайз е например експлоатирането на български вариант на Плейбой или Сървайвър.