Български  |  English

Хиатусът Батак

Тъй като в седем последователни броя на в. „Култура‛ не бе публикувана реакция върху статията ми „Кой (по)каза истината за Батак‛ (публикувана в бр. 17 от 5 май 2006), стигнах до заключението, че Батак най-вероятно отново е забравен през последните шестнадесет години или най-малкото е загубил статуса си на централно идентификационно място на българската нация днес. Но статията на Наум Кайчев „Как Батак влезе в българския национален разказ‛ (в. ‛Култура‛, бр. 24 от 23 юни 2006) не само опровергава това заключение, а и твърдението ми, че Батак бива забравен след 1876 г. (поради конкуриращата го сензационна новинарска тема от все тъй размирните Балкани – Руско-Османската война през 1877/78 година, придружена от репортажи за редица кланета, както от мюсюлманска, така и от християнска страна), за да заеме цели шестнадесет години след покъртителния репортаж на МакГахан, но вече оформен като национален мит, отреденото му място в майсторския разказ за „събуждането‛ на българите от петвековния им сън.

Единствените свидетелства за трагичната съдба на Батак, както по-нататък твърдя (но не и „незначителни‛, както опонентът ми ги омаловажава), които по съдържанието си биха могли да бъдат релевантни за съграждането на мита в днешната му форма през периода 1876-1892, са двете снимки от Батак на Димитър Кавра (досега датирани 1878 г.), както и българският превод на репортажите на МакГахан (1880). Снимките на Кавра, както мисля, че успях да покажа недвусмислено чрез систематичен образно-критичен анализ и съпоставка с биографичните бележки на полския живописец Антони Пиотровски, нарисувал през 1892 г. (също така вече позабравената) картина „Баташкото клане‛, обаче се оказват не автентични свидетелства, като каквито биват използвани безкритично десетки години наред в исторически и други научни и псевдонаучни трудове, а работни скици на Пиотровски за картината му, направени от гръцкия фотограф по време на посещението на двамата образотворци в Батак през пролетта на 1889 г. Тъй че всъщност през тези шестнадесет години само един исторически извор, релевантен за конструкцията на мита Батак, става достояние на широката (доколкото тя въобще съществува в този момент) българска общественост – репортажите на МакГахан в български превод. Както и Наум Кайчев с право отбелязва, изключение прави театралната пиеса на Атанас Шопов „Баташкото клане‛ (1891), публикувана обаче две години след гостуването на Пиотровски и Кавра в Батак и една година преди картината на Пиотровски да бъде изложена в Пловдив. Но на този проблем ще се върна по-долу.

Във втората част на статията правя опит за реконструкция на хронологията на митотворчеството и на конкуриращите се идеи около осмислянето на случилото се в Батак, неразривно свързани с религиозно конотираното поклонничество на реликви. Изложените в тази част на статията факти сочат като главен актьор в „откриването‛ на реликвите-кости като меродавен обект на поклонение и идентификация не някой друг, а полския художник Антони Пиотровски, до този момент никога не разглеждан в пряка връзка с Батак. Според Наум Кайчев обаче не неоспоримата роля на Пиотровски при изграждането на мита е логичният повод за статията ми, а тъкмо обратното – логиката на статията налага изнамирането на Пиотровски. Категоризирайки Пиотровски като „Втори чужденец-летописец‛, последвал „Първия чужденец-летописец‛ МакГахан, а не най-вече като художник, авторът поставя ударението върху противопоставянето на български и чуждестранен наратив за Батак. Така фокусът на изследването ми, което най-малко цели да съизмерва приноса на чужденци и българи при „изобретяването‛ на Батак, бива изместен върху търсенето на „точката на равновесието между вътрешните и външните архитекти на националния разказ‛.

Но все пак Наум Кайчев, преди да изложи аргументите си в полза на континуитета в помненето на Батак, релативира търсенето на равновесна точка, обобщавайки изводите на приведено като пример изследване, че „българите може да творят своята история, но не съумяват да я увековечат чрез собствен текст‛. Макар и да не съм запозната с посочената книга, нейният извод само (и за пореден път) потвърждава извода на Мирослав Хрох, направен още през 1968 г. 1 Изведеният от Хрох универсален модел на основата на голямо количество емпиричен материал различава три фази на образуването на всяка нация, независимо дали тя е „ранна‛, „късна‛ или разглеждана през идеята за релативната синхронност в рамките на longue durée, от политически или културно-етнически тип, сецесионна или интеграционна, западна или източна. Първата фаза в модела на Хрох напълно се покрива с твърдението, че „разказът за миналото, за ‚истинската‛ българска същност трябва да се внесе отвън‛. Отличителният белег на тази фаза според Хрох е интересът към дадена народност, нейните обичаи и нрави от страна на малка група образовани хора, които обаче се намират извън обекта на своя интерес или не се чувстват принадлежни към него. Всъщност и примерите, приведени от Наум Кайчев, в това отношение са красноречиви: дубровчанинът Мавро Орбини (а защо не и Христофор Жефарович, симптоматично рекламиран от сърби, българи и македонци като свой) като извор на османо-българина Паисий, виенските (!) и пещенски (!) българи, сърбинът Йован Раич (макар наполовина българин), после одеските (!) българи и украинецът Юрий Венелин и накрая чехът Константин Иречек. Нека добавим и имената на образните летописци – на поляка Хенрих Дембицки, на австро-германците Феликс Каниц, Петер Майкснер и Йозеф Обербауер, на австро-чехите Иван Мърквичка и Емил Холарек – и затворим кръга с вече известния „Пореден чужденец-летописец‛ Антони Пиотровски. Ако приемем всички изредени дотук чужденци-летописци като емпирично потвърждение на модела на Хрох, би трябвало да заключим, че между 60-те години на XVIII век и края на XIX век българската нация се намира още в първата фаза на развитие и че самият обект на интерес, т. е. онези, които тепърва предстои да се нарекат българи, в мнозинството си все още не са засегнати от процеса на национализиране. На тях все още им предстои да се превърнат в обект на агитация от страна на патриотично настроената интелигенция и политическите предприемачи – втората фаза според модела на Хрох. Така че търсената точка на равновесие представлява сама по себе си анахронизъм през разглеждания период и както Наум Кайчев сам предлага, логично би било „да се обезсмисли и отрече съществуването на такава точка.

Тъй че не от гледна точка на търсенето на равновесие, а от гледна точка на търсенето на равностойност бих искала да се занимая с аргументите за или против (не)прекъсващия спомен за Батак. Приведените примери против тезата за хиатуса между 1880 и 1892 г. са неоспорими: учебниците по българска история, издавани от 1881 г. насам, „Възпоминанията от Батак (разказ от едно дете)‛ на Иван Вазов, публикувани през 1884 г., и най-после пиесата на Атанас Шопов по едноименната тема от 1891 г. действително пренасят наблюденията на „анкетьорите‛, посетили разорения Батак през 1876 г., в следващото десетилетие. Без да омаловажавам ролята на учебниците, респективно на училището като медия и място с неоспоримо значение за образуването на колективни представи у една нация, както и на национално-агитационните литература и театър, все пак мисля, че в дадения случай не само бихме залъгали себе си, но и бихме били необективни в преценката на един исторически процес, ако бихме твърдели сериозно, че написаното в учебниците например е могло да бъде причина за видяното от Вазов при посещението му на църквата „Св. Неделя‛ в Батак през 1892 г.: „При недогорелите остатки на олтаря са сложени на полички купове черепи; разните дупки и широки цепнатини по тях свидетелствуват за мъченическата смърт на нещастниците. Един вид епитафия в блудкови стихове е закачена над черепите, които сами са достатъчно красноречиви ...‛ 2 Бих се усъмнила също и в първопричинността на самите Вазови стихотворения за показното излагане на няколко десетки черепи и множество кости в православна църква. Ако действително беше така, паметникът на Батак би трябвало да представлява не костница, а например алегорична композиция от образите на възрастна жена и млад момък ала Николай Павлович като визуален еквивалент на „нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак3, или пък експресивно пресъздаден образ на дете, което разказва на дядо Вазов:

"От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече
."

От последните куплети на същото стихотворение е могла обаче да бъде сътворена и съвършено друга версия на паметник:

"Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята...
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха
." 4

По редица причини и пиесата на Атанас Шопов не би могла да оспори първенството на фотографиите на Пиотровски и Кавра. Правилно Наум Кайчев формулира предпазливо предположението си, че „един от възможните автори на пиесата‛ е едноименният генерален консул в Солун и радетел за националистичната идея за Македония на българите. И с право би трябвало да разгледаме и други възможности, освен предложената от автора. Така например в библиографиите на българския книгопис под сводката на библиографските данни за пиесата „Баташкото клане‛ като автор е упоменат Атанас Шопов, докато произведенията на дипломата се водят под името Атанас П.[етров] Шопов. В публикуваната преди десетина години книга за (дипломата) Шопов, съдържаща голям брой негови документи, е поместен също така и попълнен от самия Шопов въпросник на БАН от 16 август 1921 г. В него Шопов изрежда всички свои публикации в хронологичен ред, включително и преводите си, като в края на въпросника дори добавя още едно преди това пропуснато заглавие. Никъде обаче Шопов не упоменава пиесата си. 5 Също и претенцията на драматурга за очевидство на фактите (а не на последиците) ни води по друга следа – първият от поредицата псевдоними на псевдоочевидеца Бойчо, алиас Ангел Горанов, алиас Кавлаков, алиас ... Атанас Шопов? Примерът на зетя на Ангел Кавлака, един от неуспелите да избягат навреме от Батак първенци на селото, застрелян по време на размириците, който променя името си от Петър хаджи Горев Кавлаков на Петър Горанов, явно е била общоприета практика в семейство Горанови. 6 Иначе не бихме могли да си обясним факта, че в увода си към факсимилето на Бойчовата книжка издателят проф. Янко Янков твърди, че Ангел Горанов имал и подготвен ръкопис на театрална пиеса на същата тема, чиято обаче съдба е неизвестна. 7

Единственото твърдение, което не бих подложила на валидиране тук, е, че „пролятата в Батак и на други места невинна българска кръв е необходима, за да се докаже ‚нетърпимостта‛ на османското владичество‛. Тезата, прикрита под съвременната политическо-коректна реторика, за диалектиката между клането в Батак и „възкресението‛ на България, засяга един голям комплекс въпроси, заслужаващи вниманието на поколението (безпри)страстни и талантливи хуманитаристи без разлика на това дали са българи или не, за които отговорите на въпроси, които (ни) бяха давани, като този за Батак, не могат и не бива да са задоволителни. А източниците, свидетелствата, били те автентични или не, са на разположение на всеки, който би искал да търси отговора.


1 Miroslav Hroch: Die Vorkämpfer der nationalen Bewegungen bei den kleinen Völkern Europas, Prag 1968.

2 Иван Вазов: В недрата на Родопите, в: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина 8, 1892, II, стр. 95-96.

3 http://liternet.bg/publish/vazov/index.html, последно посетен на 13 юли 2006 г.

4 http://www.slovo.bg/showwork.php3, последно посетен на 13 юли 2006 г.

5 Атанас Шопов: Дневник, дипломатически рапорти и писма, София 1995, стр. 254-257.

6 Лично Петър Горанов споделя на първия историк на априлското въстание Димитър Страшимиров, че след 1876 г. си променя името: История на Aприлското възстание, 3 т., Пловдив 1907, т. 2, стр. 115.

7 Бойчо: Въстанието и клането в Батак. Исторически очерк, Пловдив 1892 (София 1991), стр. 2.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”