Това не е отзив за един бъдещ спектакъл, който тепърва ще трупа плътност, четливост и цялостност и чиито премиери са на 29 и 30 септември т. г. в Народния театър ‛Иван Вазов“. Това е щрих към бъдещи текстове, които без друго – очаровани и въодушевени – други ще му посветени.

‛Дон Жуан“ по Молиер на режисьора Александър Морфов се игра на 10 септември т.г. при откриването на фестивала ‛Сцена на кръстопът“ в Пловдив. Игра се в препълнения със зрители Античен театър. Стройните редици на това огромно зрителско тяло бяха потопени в свечеряването (края на обикновения ден, но и края на светлата част от битието на човека). Когато общото дишане на публиката следеше внимателно агонията на ставащото с човека, през пробития от прожекторите мрак се стрелкаха прилепи, а звездите ту се скриваха, ту проблясваха през облаците. Не бих свидетелствал за тези ‛подробности“ (и аз като дете не обичах природните картини в текстовете), ако те не създаваха особената атмосфера на спектакъла. Дон Жуан (Деян Донков) задаваше въпросите към небето пряко към адресата си. Очаквах всеки момент да получим заедно така желания четлив знак отгоре във вид на внезапен дъжд…

Дон Жуан на Морфов и Деян Донков е обзет от демони. Той е разкъсван между ужаса от баналното и страстта към пълнотата на изживяването във всеки един миг – без връзка с предходните дни (и нощи). Той с лекота и безразсъдство преминава през китайските стени на норми, догми, осветени от времето и вярата правила. Сякаш единственото, което го интересува, е изпробването на границите, прекрачването на чертите, завоеванията на нови територии на възможното поведение. Постигнатият от него свят не е щастлив, в него писъкът на жертвите е ужасяващ, прилепи го пронизват с резките си и променливи панически траектории. Небето е празно. Душата на Дон Жуан е разкъсана, капризно гърчеща се. Единственият й действен импулс е този на свободната дързост. Защото свободата на Дон Жуан е доведена до абсолют. Това е живот в границите на наглата дързост, на любопитството към механизмите на сглобяване на живота повече, отколкото към самият живот.

Нещо от миговете на безпричинната детска жестокост препълва времето на Дон Жуан. Наказанието му е липсата на покой. Влизането във всяка следваща авантюра при него е търсене на мигове спокойствие, мигове измамни, кратки, непродуктивни.

Сганарел (Захари Бахаров) декларира непрекъснато приемането на границите, но следва господаря си в привидно магичния, авантюристичен живот.

Единственият персонаж в спектакъла, който има поне някакво право на осъждане на Дон Жуан, е селянката от Сицилия на Рени Врангова. Нейната жизнелюбива вяра я дарява с простички илюзия, но искреността и драмата й някак изкупват простодушието й.

Върху гърба на пелерината на Дон Жуан са извезани буквите DJ. Той сам е автор на микса на живота си. И знае, че сам ще поеме и съдбата си. Ако тя съществува и ако светът е поне донякъде справедлив. Може би това също е нещо, което Дон Жуан иска да научи. Последното.