Български  |  English

И отново Маркс

Днес почти никой не изучава Маркс, съобщава през 2005 Жак Атали в началото на новата си книга. Ако е имал предвид България, не е бил много далеч от истината.

Веднъж, докато се ровех из книгите по една улична сергия, ми попадна някакъв от популярните през 90-те български наръчници с полезна информация за смисъла на живота и начините да го живеем. Още в увода пишеше: „сега, когато вече знаем, че не битието определя съзнанието, а точно обратното...“. Припомних си този епизод, защото добре илюстрира нашата склонност да се люшкаме от едната крайност в другата. От безкрайните апологии на гениалния класик до яростното оплюване на чудовището Маркс. От скудоумно-хвалебствените писания на хора, които в голямата си част слабо са познавали творчеството на Маркс, до примитивно-разгромните филипики на автори, които изобщо не са го чели. От догматичния марксизъм до догматичния антимарксизъм.


Решим ли да се запитаме в какви посоки върви преосмислянето на Маркс у нас след промените, ще установим, че не върви наникъде. Нима можем да наречем преосмисляне фанатичната амбиция на Рихард Вурмбранд да представи Марксовия житейски път като живот, отдаден на Сатаната? За да докаже различията си с „Партиздат“, издателството на „Моята борба“ лесно заменя изкуствения земен бог с фалшивия Сатана. Или виждаме преосмисляне в симпатичния комикс на Риус, където Маркс фигурира с прозвището Карлито и отстоява разни инфантилни, макар и от време на време хитри идеи? Сериозното може да бъде и смешно, стига да не деградира в безвкусица. Няколко разхвърляни из списания и сборници статии, спорадични коментарни бележки по книги, краткотрайна дискусия на страниците на един от водещите всекидневници – като че ли това е всичко по-сериозно и задълбочено у нас. Активът на десетилетие и половина демокрация се измерва само с една професионална монография върху Маркс. Вероятно неслучайно я публикува университетът, който дълго време носеше името на Маркс. Но тази монография е по-скоро продължение на предишните изследвания на автора, Димитър Филипов, отколкото опит за преоценка и нов поглед. Нейният патос е в усилието да оправдае и защити Маркс срещу камарите от критики, изсипали се на главата му ведно с падащите блокове на Берлинската стена. Само че Маркс едва ли има нужда от адвокати. Има нужда от охлаждане на съпътствалата го идеологическа страст. Има нужда от аргументирано място в историята на световната обществена мисъл. Има нужда и от нови прочити, вместо реминисценции на стари шаблони.

Докато България мълча по темата Маркс, интересът към нея на Запад преживя внезапен ренесанс. Класация на БиБиСи посочи Маркс за мислител на хилядолетието. Рязко набъбна марксоведската литература. Дори чужди на марксизма автори като Дерида намериха за уместно да пофлиртуват с него. Домът-музей в Трир привлича все повече посетители, а нови и нови цветя се полагат пред паметника в Хайгейтското гробище.

Днес твърде много хора изучават Маркс и лесно можем да обвиним Жак Атали в невежество. При заетост като неговата е необичаен по-скоро скромният брой прояви на незнание. Четиринайсетте книги на Атали обхващат толкова разнородни и сложни проблеми, че навлизането във всеки от тях би могло да отнеме по един изследователски живот. На Атали му трябват по две-три години за изучаване на проблем и написване на книга. По същото време преподава икономика в Дофин или съветва президента Митеран, или организира чествания на юбилея на Революцията, или ръководи Европейската банка за възстановяване и развитие, или се бори срещу световната бедност, или отговаря пред съда за корупция, или посвещава млади кадри като Сеголен Роаял в политиката. Атали безспорно има бърза и будна мисъл, лесно се ориентира в лабиринтите на избраната проблематика, умее да излага идеите и изводите ясно, просто, ефектно, без да ги профанизира. Книгата му за Маркс е пример за подобен професионализъм. Някъде липсва дълбочина на анализа. Другаде се чувства колко повърхностни са знанията за идейно-философския контекст. Но проследяването на живота и трудовете на Маркс е напълно прецизно и научно коректно.

През 1939 г. сър Айзая Бърлин започва книгата си за Маркс с декларацията, че „ХІХ век не познава мислител, който е имал по-пряко, преднамерено и силно влияние върху човечеството от Карл Маркс“. Оттогава авторите все по-често заменят ХІХ век с ХХ, но съхраняват ритуалната фраза. „Никой човек не е имал такова влияние върху света, каквото Карл Маркс през ХХ век“, са думите на Жак Атали. Те правят самоочевидни мотивите за насочване към темата. Рухването на държавния социализъм в Източна Европа пък създава непосредствени стимули да се говори за Маркс, без това автоматично да въвлича в идеологически кориди. Атали изтъква, че не е и никога не е бил почитател на Маркс, макар че симпатиите му към автора на „Капиталът“ си личат. За разлика от немските социалдемократи, които не знаят трето положение извън дилемата „с Маркс – без Маркс“, френският социалист Атали типично по френски отхвърля веригите на интелектуалната дисциплина. Утвърждаването на достойно място на човека е предизвикателство, от чийто отговор днешният свят не може да избяга. Ще висят ли портретите на Маркс в партийните централи е въпрос, от който Атали не се интересува и който явно може да бъде отстъпен на немците.

Актуалността на предизвикателството Атали вижда в приликата между Марксовия и нашия век. Според него отново имаме демографска експанзия на Азия, икономическа експанзия на англосаксонския свят, щурм на демокрацията и свободния пазар, технологична революция, силен ръст на неравенствата. В конкретната реалност на тези фактори за ХІХ век Маркс на Атали прави приноси, които си заслужава да бъдат припомнени. Организационен принос. Маркс има неоспорима роля в създаването и укрепването на Интернационала, дал началото на съвременната социалдемокрация и на стабилното присъствие на левицата в демократичния политически спектър. Научен принос. Маркс е един от бащите на социалните науки, положил фундамента на редица направления и подходи в икономическия, политическия, социологическия, антропологичния анализ. Публицистичен принос. Маркс е един от онези големи журналисти, чрез чиято дейност светът постоянно се припознава и преобразува. Морален принос. Маркс показва какво значи да не се изкушиш от отворените шансове на охолството или властта, за да имаш правото да мечтаеш за един по-добър свят. Прави впечатление, че идеологическият принос е пропуснат. Атали отказва да припише марксизма на Маркс. Не е единственият. Първият, който го прави, е самият Маркс с изявлението си, че не е марксист. Впоследствие фразата периодично изплува в научните и обществените дискусии, за да набере решително сила в последно време.

Разграничаването на Маркс от марксизма обикновено се предприема от автори с положително чувство към Маркс. Това е техният начин да разкъсат причинно-следствената връзка между „Комунистическия манифест“ и Архипелаг ГУЛАГ. Противниците на Маркс поддържат, че пътят от неговите текстове до сталинските чистки и геноцида на Пол Пот е праволинеен и предсказуем. Привържениците, напротив, настояват, че Маркс е бил изопачен и неразбран. В „Маркс на границата на хилядолетието“ (1996) Сирил Смит надълго описва как марксистите са погребали Маркс. В „Маркс след марксизма“ (2002) Том Рокмор изважда тежката Хегелова артилерия срещу марксисткия възглед за Маркс. Атали се нарежда от тяхната страна на научната барикада. Той обобщава, че през ХХ век идеите на Маркс ще бъдат преобърнати и присвоени от дяволи. Според него изкривяването на Маркс е започнато от Енгелс, опитал се да превърне разбиранията на съратника си във всеобхватна и всеобясняваща картина на света, да направи от метода идеология, да преобърне материалистическата диалектика в диалектически материализъм. Зад Атали изниква призракът на Бернщайн. Основен извод от коректния прочит на Маркс, се казва в книгата, е виждането за комунизма не като състояние, а като движение. Другото е опростяване и вулгаризиране. И след Енгелс те поемат с пълна пара. По отношение на икономиката заслугата е на Кауцки с „Икономическото учение на Карл Маркс“ (1887/1903). По отношение на политиката първенецът е Ленин с „Карл Маркс. Кратък биографичен очерк с изложение на марксизма“ (1914). Прокрустовият догматизъм стига предела си с работите на Сталин. От Маркс остава само една икона. А човешкият образ, съгласно правилата на иконописта, трябва да бъде безплътен. Ето защо ориентацията към търсене на човешкия образ закономерно увенчава усилието за разграничаване на Маркс от марксизма. „Дойде време да се избавим от мита и да се опитаме отново да открием Маркс като човек“, заявява Франсис Уийн в своята биография на Маркс (1999).

Книгата на Атали се занимава именно с човека, рови се из личния живот на Маркс, анализира болестите му, изчислява разходите му, фиксира емоциите му. Получава се плътен, релефен портрет на човек с много недостатъци и пороци, но и с много качества и таланти. Най-характерното (и нестандартното) е мащабът на мисленето. Потребно е забележително самочувствие, за да измерваш неизменно „личното си състояние с това на света въобще“. Атали разказва точно и увлекателно как персоналните проблеми при Маркс се трансформират в глобални решения. Перманентното му безпаричие го подтиква да мисли за промяна на цялата световна система, основана на парите, за всеобщо освобождаване от тяхната експлоатация. Не по маниера на буржоазията, като ги печелим. Не и по маниера на аристокрацията, като не говорим за тях. А по маниера на пролетариата, като се борим с властта им. Всяко конкретно политическо събитие от своя страна е стимул за изграждане на общи концепции за нещата; и всяко следващо е в състояние да ги измени. Всеки философски труд е повод за полемика. Всяко технологично откритие – основание за преоценки и прогнози. Отношението на теоретика Маркс към действителността не е абстрактно. Той постоянно гледа отвън, от личната си позиция своята теоретична система и я преформулира на базата на измененията в самата действителност. Не хлътва в капаните на формалната си логичност. Никога не става жертва на теорията си, никога не изпада в положение на зависимост от нея. Теорията при Маркс израства от конкретни събития и което е по-важното, съумява да предизвика конкретни събития. Атали отбелязва, че Маркс създава действителност чрез силата на духа – например, постоянно пише за партия, за организация, която практически не съществува, и така я превръща във фактор на историческата промяна. Интересът на Маркс към философия, политика, икономика, история, култура, технологии намира израз в едно наистина глобално отношение. Важен елемент в структурата на книгата на Атали е подборът на отделните глави: „Немският философ“, „Европейският революционер“, „Английският икономист“, „Наставникът на Интернационала“, „Мислителят от „Капиталът“. „Маркс първи възприема света като едновременно политическо, икономическо, научно и философско цяло“, казва Атали. Това е изключителният марксистки синтез, за който пише Петър-Емил Митев. В интерпретацията на Атали той е динамично и винаги незавършено духовно усилие, синтез на духовните конституции на западния човек. Основните търсения и постижения на Маркс, според Атали, са в сферата на създаването и развиването на революционното съзнание. Възгледът е спорен. И все пак разкрива глобалността на Марксовото мислене. Атали намира подходящата метафора: световен дух.

Маркс „се възприема като глобален аналитик, световен дух“. „Световният дух схваща социализма като завършване на пазарната глобализация“. Виртуалната организация на Маркс е „световната партия на един световен дух“. „Световният дух мисли глобализацията и предвещава включването на Азия в нея, превръщайки капитализма в освободител на народите“. „Революцията не е можела да започне без Маркс... Той е – мисли си – световният дух...“. „Чрез неуморното си, всеобхватно, вдъхновено любопитство, винаги предразположен към новото, той представлява истински световен дух“. В заключение и на базата на опита на ХХ век: „Немският мислител действително се е превърнал в световен дух“.

За Атали няма съмнение, че Маркс е един от нашите ключове към глобализацията. От големите той се е оказал най-подготвен за глобалното бъдеще на човечеството. Теорията на Маркс в нейната пълнота отива натам. Глобализацията е предвиденото от него довеждане на капитализма до крайност, след което ще дойде братството – една нова утопия, горещо защитавана от Атали. Всъщност Маркс до голяма степен е използван в услуга на разбиранията на Атали. Но не е ли нормално да правят точно това онези, които не се задоволяват да обясняват света, а искат да го променят? Атали изтъква, че политическият комунизъм е умрял, за да държи свободен терена за своята френска социалистическа алтернатива. Но няма как да не знае, познавайки Маркс, че едно явление може да се ликвидира единствено когато се ликвидират предпоставките за неговото възникване. Затова и настоява за актуалността на Марксовото убеждение, че човекът заслужава по-добър живот. И добавя: „Маркс говори езика на прогреса, на продължаващата еволюция, на историята“.

С голямо закъснение историята започна да се връща и у нас. Първият вестоносец като че ли беше българският превод на първия том от изследването на Лешек Колаковски „Основни направления на марксизма“. На второ място дойде книгата на Атали. Вероятно ще последват и други. Има български автори, които имат какво да кажат по въпросите на Маркс и марксизма, и аз се надявам, че самоналоженото им мълчание е към края си. Има потребност и от ново, съкратено издание на текстове на Маркс, което да провокира интереса на четящата публика и да стимулира същинската дискусия по темата в България – каквато отдавна се води и в САЩ, и в Западна Европа, и в Русия. Излизането на „Карл Маркс или световният дух“ подхранва оптимизма.

Днес почти никой не изучава Маркс, смята Жак Атали. У нас може би по-правилно е да се каже друго. Тези, които не са изучавали Маркс, си присвоиха монопола върху говоренето за него. Писано е, обаче: експроприаторите ще бъдат експроприирани.
още от автора


Жак Атали, "Карл Маркс и световният дух", С., Рива, 2006, превод Георги Ангелов, цена 15,50 лв.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”