Реплика от ложата (театър), брой 34 (2428), 06 октомври 2006" /> Култура :: Наблюдатели :: Рискът <i>Дон Жуан</i>
Български  |  English

Рискът Дон Жуан

Представлението започва в полумрак - висок мъж в черно се хвърля в прегръдките на жена в червена рокля, опитвайки се да мине за нейния любим. Тя разбира измамата. Така започва Морфовият ‛Дон Жуан“: Дон Жуан похищава, не ухажва.

Следва шумна сцена на компания димящи мъже, начело със Сганарел (Захари Бахаров), и прочутото начало на Молиеровата комедия: ‛Каквото и да казва Аристотел, а с него и цялата философия, нищо не може да се сравни с тютюна“. От ваната отзад се показва ръка, очакваща цигара, и всички се втурват да поливат нейния притежател с вода - да освестяват гърчещия се, едва седящия на краката си господар или приятел.

Така започва денят на този Дон Жуан. След тежка нощ и пиене. Всичко е мъка - трудна фехтовка, трудно проговаряне, махмурлия разговор, в който се смачкват откровенията за любовта му към жените. Досадата се допълва с безцеремонност, гавра и жестокост към пристигналата след сватбата да го моли за милост раздърпана Елвира (Ана Пападопулу) – жалостиво пищяща жертва в жалка бяла рокля. Той я пробутва грубо на приятеля-слуга Сганарел.

ДеянДонковият Дон Жуан очевидно не боготвори жените. Те са просто обект, неизбежна жертва. Може и да познава идещия още от Средновековието мит Дон Жуан и множеството му версии, но любимецът на жените очевидно не го е спечелил. Той съвсем не ги обича така, както Дон Жуан при Тирсо де Молина или Молиер. Още по-малко си пада по науката (геометрия), както е при Макс Фриш. Харесва му Моцарт, щом се събужда с неговия ‛Дон Жуан“, но историята с жените той продължава просто като отговор на въпроси от типа ‛Какво да се прави?“, като заместител на сложни размисли, например върху Киркегоровите вариации за еротичното чрез фигурата на Дон Жуан. С една дума, той не е философ, забавляващ се мислител, светски мъж, чаровник, бляскав ум, покровител на слабите, прелъстител, подкосяващ коленете на дамите с непревземаеми сърца. В този спектакъл Дон Жуан е разгащен купонджия без стил.

Едва изтрезнял, той поема на път със Сганарел и компания. Полумракът е сменен с бялото на деня и забавляващите се селяни. ФилипАврамовият Пиетро успешно и смешно поема ролята на селски Дон Жуан в сцената с ухажването на Шарлота (малка, но добра роля на Рени Врангова). Шумът, веселбата, музиката на дрипавия оркестър поемат спасения от удавяне разпасан хулиган.

За разлика от видяното дотук, в тези сцени публиката разпознава безпогрешно познатата сила на Александър Морфов да прелъстява и пали емоциите й - с енергия, импровизации, чувство за хумор.

Нито усукването около Матюрина (Жорета Николова), нито тичането по скелето около Шарлота или подскачането между двете спасяват обаче прелъстителската слава на Дон Жуан. И добре, че режисьорът го качва със Сганарел на велосипед и праща селянките да тичат с чайки след него, та към финала сценичната картина става поне леко поетична.

Ако дотук не е съвсем ясно, в гората вече окончателно се изяснява, че този Дон Жуан е лош човек, когото добрият Сганарел напразно се опитва да вкара в правия път.

Както и да го е мислил режисьорът, в представлението Дон Жуан и Сганарел се оказват просто знаци на доброто и злото в човека, а след антракта спектакълът се превръща в моралите, гарнирано с картина на упражнение по фехтовка, в която двете страни са показани като размножени черно-бели изображения на основните фигури.

В образите, както се полага на едно моралите, няма развитие, няма промяна. Изведен напълно от сферата на еротичното и преместен изцяло в плоскостта на етичното, Дон Жуан се оказва просто хулиган, гамен, който дори не успява да се превърне в злодей, колкото и да се гаври с братята на Елвира, с баща си, със скулптурите в гробницата на Командора и с тайнството на изповедта. На Доброто (Сганарел) му писва и си отива, а Злото (Дон Жуан) остава да вечеря с Командора, докато на заден план са строени всичките му жертви.

Каквото и да казва фен-клубът на Александър Морфов, а с него и всички търсещи сензации, трудно е да се види в този спектакъл познатата емоционална заразителност, пищност на въображението, пространствена пластичност, завихряща динамика, съчетанието на скептичност и сантименталност, така типични за театъра на Морфов. Неочаквано нравоучителен и наивистично-аскетичен, той обаче е сериозен опит за промяна в стилистиката и посоката на досегашните му търсения.

И макар новите да не са все още кристализирали в чиста, завладяваща форма, а самият Дон Жуан да се е изплъзнал (съблазнявайки следващия си режисьор), рискът да се изправи пред един от най-великите митове на европейската култура (заедно с този за Фауст) чрез пиесата на Молиер си е струвал. Защото вместо зрелищно-сантиментална суперпродукция, каквато Морфов би могъл да произведе със затворени очи, той е направил опит в далеч по-трудни театрални територии – в търсенето с актьорите върху празна сцена. Рискувал е да работи в едро пространство с едри категории чрез ключови за европейската култура образи. А какво по-добро място за сериозни въпроси и сериозни търсения от голямата сцена на Народния театър?
още от автора


"Дон Жуан" по Жан-Батист Молиер. Народен театър "Иван Вазов". Сценична версия и режисура Александър Морфов. Сценография Александър Орлов и Александър Морфов. Костюми Марина Райчинова. Хореография Мила Искренова. Музикално оформление Александър Морфов. Участват Деян Донков, Захари Бахаров, Теодора Иванова, Ана Пападопулу, Валентин Ганев, Валери Йорданов, Руси Чанев, Рени Врангова, Жорета Николова, Филип Аврамов, Пламен Пеев, Лидия Инджова, Уляна Чан, Дарин Ангелов, Деян Ангелов и др. Премиера 29, 30 септември, 1 октомври 2006.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”