Български  |  English

Хора и улици, град като град

Моят приятел Никола Вандов ми е доверил най-сетивното определение за изкуство: при допир с него трябва да те полазят тръпки по гръбнака. Точно такова усещане имах с една от потресните сцени в ‛Обърната елха“, филма на Иван Черкелов и Васил Живков. Хорото. Едрият план на едно човешко лице. На второ. Влизането на две лица в кадър. В музика, в тишина.

Моята непатетична, отрудена, никаква, жива България.

Седмица-две по-късно чух собствените й тръпки в книга, съставена от Диана Иванова и Борис Делирадев. Същите често сиви и честни гласове, които разказват без грам литература за улиците, на които живеят, за улиците, които ги свързват. В ‛Моята улица“ (великолепно издание на ИК ‛Жанет-45“, Пд, 2006) 39 души от Варна, Вършец, Козлодуй, Копривщица, Кула, Сатовча, София, Стара Загора, Хасково получават лист хартия, за да опишат максимално веществено своята улица, както и фотоапарат, за да заснемат неин детайл. Всички те са между 18 и 35-годишни, от всевъзможни етноси, включително резидиращи у нас чужденци и бежанци. Далекобойните цели на книгата, разбира се, са по проект на Британския съвет – възможно ли е Европейският съюз да бъде интимен проект на всички нас; но те за съжаление не ме интересуват.

Защото преди и след тях съм съгласен с Диана Иванова и Борис Делирадев, че да кажеш: ‛Това е моята улица“ е твърде смело изречение.

Ето: Моята улица е след моста веднага вляво, после първата пряка вдясно, между пощата и черквата, при боклуците.

И тук блокирам.

М.Б.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”