Български  |  English

Конфликтът власт - интелигенция 1956 – 1957 г.

В продължение на десетилетия политическото случване през 1956 г. (след ХХ конгрес на КПСС от февруари и Априлския пленум на ЦК на БКП) се определяше като символ на демократизиране на системата на държавния социализъм. ‛Априлска линия‛, ‛априлски курс‛, ‛априлско разведряване‛ – с тези изрази се внушаваше мисълта за ‛голямата промяна‛ в обществения живот на България, извършена успоредно с тази в СССР и другите източноевропейски държави.

В годините на прехода оценките се преобърнаха. На тези събития започна да се гледа с лесно доловимо снизхождение от анализаторите и с определен комплекс - от интелектуалците. Причина за това е съпоставката, която се прави с протичащите процеси по същото време в Полша (Познанските бунтове) и в Унгария (Унгарското въстание). На техния фон, разбира се, България е една от държавите, преминала през първия опит за корекция на системата без сериозни обществени сътресения. Заедно с тази констатация обаче се прави и погрешният извод, че българските интелигенти остават верни на традиционния си конформизъм и не създават проблеми на властта.

Документалният поглед върху периода 1956 – 1957 г. показва друга картина. Първо, очертава много остра конфронтация между критичната интелигенция (която е предимно партийна) и новите управляващи. Второ, показва как след първоначалните леко объркване и страх, че няма да успее да овладее интелектуалното раздвижване, властта се съвзема и пристъпва към решителни, но твърде умели действия за справяне със ситуацията.

Какви трудности предстоят, става ясно още на 11 април 1956 г., когато Тодор Живков се среща с градския партиен актив. 1 Там към първия ръководител на партията се отправят реплики от вида: ‛Какво се перчите, другарю Живков, вашият кураж иде от Москва‛ (партийният секретар на МЕИ Трайко Петков). За пръв път се чуват гласове за свикване на извънреден партиен конгрес. 2

До края на април ситуацията става все по-конфронтационна. На събрание на БАН се стига до сравняване на Сталиновия режим с този на Мусолини в Италия (акад. Цветан Кристанов). 3 Членове на партийната организация на Съюза на българските писатели предлагат за гласуване резолюция против решенията на Априлския пленум и издигат искане за свикване на конгрес на БКП, който да избере нов ЦК. Тези позиции отстояват Емил Манов, Михаил Величков, Крум Пенев, Радой Ралин. Последният изразява мнението си, че положението на работниците преди 9 септември 1944 г. е било по-добро, отколкото сега. Литературният и художествен критик Борис Делчев критикува догматичната представа за социалистическия реализъм, предявява искания за по-голяма свобода на писателите, изразява неверие в ЦК. Людмил Стоянов смята, че писателите трябва да се дистанцират от политиката. Камен Зидаров заявява, че именно писателите са същинската съвест на нацията. 4

На една от първите срещи на ЦК с ‛актива‛ на художествената интелигенция през пролетта на 1956 г. журналистът Любомир Йорданов проявява съмнение в декларираната възможност да се критикуват всички, независимо от постовете, които заемат. Ангел Вълчанов пита: ‛Докога ще ни яха ЦК?‛, а Радой Ралин остро е критикуван за ‛антипартийната‛ му ‛Приказка за стълбата‛, публикувана във в. ‛Народна младеж‛. 5

На 18 април, само ден след официалната оставка на Вълко Червенков, дадена на заседание на Народното събрание, във в. ‛Отечествен фронт‛ е поместена статията ‛Поуката‛ на главния редактор Владимир Топенчаров, 6 в която ‛култът‛ е разгледан като явление в цялостния обществен и държавен живот. Публикувана във вестник с голям тираж, тя едновременно раздвижва духовете и изостря сетивата на управляващите.

На 25 април е проведена среща на Политбюро с актива и ръководните комунисти в Държавна сигурност. Доклад изнася Тодор Живков, в който ясно се заявява, че всички призиви за конгрес на партията са неоснователни. Точно тук той отговаря на въпроса, задаван неколкократно до този момент: Защо не се публикуват материалите на пленума? (Трябва да отбележа, че пленумът на ЦК на БКП от април 1956 се провежда тайно, почти конспиративно. Българите научават за него и за въпросите, които се обсъждат, предимно от чуждите радиостанции и от ‛противоуставно‛ проговорили участници в партийния форум). Основните аргументи са два: ‛не защото искаме да скрием нещо от народа, а за да не предизвикваме вълнения като тези в Полша‛ и ‛да не даваме хляб на империалистите да ни критикуват‛. 7 Прави впечатление и желанието на Живков да изтъкне себе си пред останалите ръководители на източноевропейските комунистически партии. Той казва: ‛Защо този въпрос не се постави с тази острота и с тази самокритичност, както ние го поставяме, в другите братски партии. Защото там положението не беше такова... Ако нашият доклад, нашата постановка на нашия пленум се поставяше там, аз питам, какво би станало. Вие сте чели доклада на първия секретар на Полската комунистическа партия и какво е положението в Полша сега... Сега в Полша стават много по-големи истории, отколкото у нас. Всичко е против Централния комитет. Партийни членове си връщат членските книжки... Ето, виждате една постановка, дето се казва, съвършено умерена, внимателна, тактична, до какви последици води. Нашата постановка такава ли е, питам. Нашата постановка е остра...‛

Непосредствено след това първият секретар на партията продължава да анализира ситуацията в България: ‛Някои желаят, сега ние като Централен комитет, да излезе всеки член от Политбюро и да почне да си прави самокритика пред всички, пред целия народ: сега Централният комитет е виноват. Но въобще дават ли си сметка някои другари какво ще стане, какво означава това?...8

Тези свои думи Живков илюстрира със следния случай: ‛Вчера получихме резолюцията от партийната организация на в. ‛Народна младеж‛, където се казва, че трябва незабавно да се свика конгрес, за да се избере нов Централен комитет, тъй като този Централен комитет не е оправдал доверието. Когато се заинтересувахме какво е там, оказа се, че секретарят на първичната партийна организация е бивш анархист...‛ 9

Няколко дни по-късно, на 1 май, в. ‛Отечествен фронт‛ публикува нова статия на Владимир Топенчаров - ‛Интервю с народа за дребни неща‛, фейлетон на Генчо Узунов ‛Първи май, Първи май‛ и карикатури на Марко Бехар. 10 Нищо особено няма в тези публикации. Топенчаров просто използва популярния образ за ‛перденцата‛ по държавните коли, които отделят ‛народните представители‛ от народа и призовава да се пазят старите, изконни добродетели на партията. Тези неща, заедно с острокритичните изказвания в интелигенските организации, преливат чашата на търпението. По време на срещите на ЦК с партийните активи на творческите съюзи обвиненията на властта към Топенчаров звучат така: ‛Той ратува за такава свобода, каквато искат в Полша‛. Пристъпва се и към първите репресии. Редколегията на печатния орган на ОФ е извикана в Политбюро, където към членовете й са отправени остри обвинения и е наредено да опровергаят всичко, писано до момента. 11

На 20 май във в. ‛Работническо дело‛ излиза редакционна статия със заглавие ‛За правото дело на партията, против дребнобуржоазната разпуснатост‛. 12 В нея се прави класификация на критиката: градивна, прекомерна и вредна. Топенчаров е обвинен, че бърка свободата на критиката със ‛слободията‛, че работи срещу народните интереси. Публичната санкция обаче се оказва недостатъчна. Към Президиума на Народното събрание се създава специална комисия, която да се занимае със съдбата на вестника. Тя взема решение за снемането на Топенчаров от длъжността главен редактор и нарежда трима депутати, сред които Георги Караславов, да наблюдават ‛Отечествен фронт‛. 13

Тази санкция предизвиква нова конфронтация. Повечето интелектуалци, особено писателите, не приемат обвиненията и наказанията на Топенчаров. Те категорично изразяват несъгласието си с опита да се ограничи свободата на словото, отново да се сплашат хората. В изказването си на партийно събрание на писателите, проведено на 16 октомври 1956 г., Людмил Стоянов заявява: ‛Аз бих нарекъл тази статия (в ‛Работническо дело‛ – б. м.) реакционна, защото връща развитието назад, а не го тласка напред... Тя... не само задушава критиката, тя забива нож в сърцето на сатирата, а освен това по тон е оскърбителна за писателското достойнство. Обективно тя защитава престъпниците, крадците, злоупотребителите на държавна собственост, бюрократите и пр., защитава откъсването от народа... Мене ми се струва, че за правилното изграждане на литературния живот тази статия трябва да се преразгледа.‛ Такова е мнението и на Емил Манов, Радой Ралин, Михаил Величков, Гочо Гочев. 14

По време на други срещи и разговори отново писателите Людмил Стоянов, Крум Пенев, Радой Ралин правят доста остри изказвания, за които получават предупреждения за сурови партийни наказания. 15

В началото на октомври става ясно, че някои творци следят процесите в Унгария и дават възторжени оценки за случващото се там. Особено ярък е примерът с Михаил Величков, който на съвещание на писателския актив от 12 октомври прави дълго изказване в този дух. 16 А на 16 октомври. на обвиненията от страна на Георги Караславов, че е лошо осведомен за ситуацията в Полша, той отговаря: ‛Някои казват, че някои значителни партийни деятели били казали, че предпочитат затворените уста пред Познан. Аз мисля, че Познан не се роди от отворените уста, а от затворените уста‛. 17

Радой Ралин призовава за плурализъм на мненията в партията. Той съчинява и остри епиграми срещу главния редактор на ‛Работническо дело‛ Георги Боков, заявява, че не харесва списването на вестника, говори за потребността от премахване на пожизнените властници.

Партията отвръща, като чрез средствата на партийната пропаганда успява да настрои част от обществеността срещу писателите. На срещата на Политбюро на ЦК на БКП с писателите комунисти, състояла се на 7 март 1957 г., в изказването си Емил Манов дава няколко примера: ‛Нашият писател Александър Муратов дълго време се ползвал от библиотеката на Народната банка. След Унгарските събития, искайки да се ползва пак от тази библиотека, отговорило му се от началник ‛Кадри‛: Не може да пускаме всякакви хора. Вие сте нещо като кръжока ‛Петьофи‛... Един друг твърде ярък пример. Полковник Димитър Паунов ме среща и казва: ‛Вие, писателите, трябва да ви строят и веднъж да минат с шмайзер.‛ 18

Най-недоверчиви към управляващите след април 1956 г. са художниците. Тяхната плахост и предпазливост се забелязват и в уводната статия на кн. 3 от 1956 на сп. ‛Изкуство‛. В нея художници и изкуствоведи настойчиво се подканят да ‛проговорят‛, да се изкажат по наболели въпроси на изобразителното изкуство. 19 Не е лесно да се преодолеят скептицизмът и недоверието. Опасенията на художниците се оказват основателни. Когато в пресата се появяват, макар и доста внимателно изразени, мнения – по същество поставящи под съмнение социалистическия реализъм като художествен метод, настоява се за корекция на досегашното отношение към художественото наследство, задават се въпроси, отнасящи се до традицията и новаторството, до личния почерк на художника – следват подмолни удари ‛отгоре‛ върху редакции, издателства, върху отделни творци. Удари, които на този етап все още старателно се прикриват. Много скоро опасността от проява на ‛гнил либерализъм сред интелигенцията‛, опасността от ‛полска или унгарска зараза‛ са публично заявени от най-високите етажи на партийната власт и тя реагира своевременно. Ето защо и през декември 1956 г. при обсъждане на ‛Въпросника‛ повечето художници настойчиво питат: ‛Какво е мнението на ЦК?‛ и доста категорично отказват да повярват, че ЦК ще формира отношението си към изобразителното изкуство, към принципите на социалистическия реализъм на базата на техните мнения. 20

Още през май-юни 1956 г. ‛априлският обновителен вятър‛ е станал доста смразяващ. Обществената и духовната атмосфера са всъщност по-угнетителни, поне що се отнася до усещанията на художествения елит, отколкото през 1954-а и 1955-а. Време, през което са проведени емоционално разкрепостените обсъждания на Полския плакат, 21 на изложбата на италианския художник Ренато Гутузо, на Мексиканската изложба. 22 Когато в пресата все пак се появяват и положителни отзиви за тези чуждестранни културни гостувания, макар и на повечето от тях административните културтрегери да реагират кога смутено и объркано, кога бурно противопоставяйки се.

Надеждите на театралните дейци през априлската пролет на 1956-а са отправени към възможността да експериментират, исканията са за по-свободна творческа изява. На среща с отдел ‛Наука, образование и изкуство‛ при ЦК през ноември 1956 г. Георги Стаматов казва: ‛Но дайте възможност млади режисьори и актьори, които са по-дръзновени, да бъдат постоянно в една творческа опозиция на Народния театър и да се получи нещо такова като в Югославия‛. 23

Месец по-рано, през октомври, същият отдел заседава заедно с партийния актив на висшите учебни заведения и научните институти. 24 Критично изказване относно кадровата политика прави проф. Янко Атанасов: ‛Просто трябва да се каже и не само във ВУЗ и научно-изследователските институти, но аз бих казал, че почти в цялата страна се търсят кадри с партиен билет. Непременно трябва да бъде партиец. Къде това е написано? Аз ще се спра във ВУЗ.

Партията е ръководящ фактор. Но тук се бърка ръководящата роля и управляващата роля на партията и се вулгаризират тези работи. Непременно ще търсим партиец. И бай Пешо от директор на затвора го направили директор, за да изнася грозде в странство, в Норвегия или в Швейцария, който няма понятие от тази работа. Сложили го, защото е партиец, защото има 15 години партиен стаж. Така не може
.

Ние трябва да обръщаме внимание не само на тази страна на въпроса, но и преди всичко на деловата страна, на деловите качества на хората. А партията нека контролира, нека да следи как той е работил. Това се отнася и за ВУЗ-овете. Просто професорите и преподавателите партийни членове не сме в дружествен контакт с безпартийните преподаватели и професори... Ние лошо използваме безпартийните кадри. Някога си нещо той бил казал. Какво като е казал? Хората се променят. Мене на времето три години ме убеждаваха, докато стана партиен член...‛ 25 Преподавателят Гъдев от Машинно-електротехниеческия институт пък допълня: ‛Ние трябва да се поучим от безпартийните.‛ 26 Той поставя и въпроса за недопустимостта от извършването на прием на студенти ‛по списък‛, които студенти са с по-нисък бал и дори с двойки. На тази среща почти всички учени искрено се възмущават от ширещите се порочни норми в обществото и в институтите, възразяват срещу тях, настояват ЦК да вземе съответни мерки срещу подобни прояви и явления.

Впечатляващото е, че тези изказвания се правят след двата партийни пленума, проведени през есента на 1956 г. – Септемврийският, 27 на който е направен опит да се спре дискусията както в Партията, така и в интелигентските среди, дискусия, наречена ‛дребнобуржоазна стихия‛, и Октомврийският, 28 където по време на доклади и обсъждания са отправени закани към критичните творци, че ще бъдат пратени ‛там, където им е мястото‛ (Т. Живков) или ще получат ‛юмрук по зъбите‛ (Пенчо Кубадински). 29 С взетите крайни мерки за ‛овладяване на положението‛ окончателно рухват интелектуалните илюзии на 1956 г., но конфронтацията не стихва.

В началото на 1957 г. новоизлизащото сп. ‛Пламък‛ в своята втора книжка в раздела ‛Теория и критика‛ открива рубриката ‛Разговори и дискусии‛, като първо на поставените от редакцията 12 въпроса отговарят писателите Людмил Стоянов, Емил Манов и Емилиян Станев. 30 Още формулировката на въпросите показва какви са основните теми, които вълнуват творците. Те се отнасят до зародилото се съмнение в метода на социалистическия реализъм, до възможната свобода на стилове и литературни течения, до ролята на писателя като ‛мислещ и търсещ‛ творец, до необходимостта от реанимация на жанрове, като есето, новелата, диалога, сатирата, фарса, до състоянието на съвременната белетристика в сравнение с тази от преди 9 септември 1944 г., до необходимостта от лирика с ‛тревожна и търсеща мисъл‛, до същността на многообразието на формите на литературната критика. И тримата запитани отговарят честно и директно, но впоследствие най-остра реакция на казионните писатели, които са говорители на властта, предизвикват мислите на Емил Манов за социалистическия реализъм. Не случайно въпросите, отнасящи се до този т. нар. художествен метод, са в центъра на творческия дебат. В годините на налагането на социализма в страните от съветския блок той е обявен за единствен и всевластващ. Социалистическият реализъм е основен идеологически постулат в областта на художественото творчество. Чрез него се въздейства върху съзнанието на хората в посока на доказване преимуществото на социализма пред западната демокрация, възпитава се вяра в осъществимостта на ‛светлото комунистическо бъдеще‛. Социалистическият реализъм отрича цялото модерно европейско изкуство от импресионизма насетне, обединено под общия термин ‛формализъм‛, и утвърждава реализма, съчетан с идеализация на социалистическата действителност. Догматичната представа за социалистическия реализъм ограничава силно свободата на творците и предизвиква тяхното остро противодействие в привидно разкрепостяващата се атмосфера след ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на ЦК на БКП. Тази реакция естествено смущава властта – тя по същество се явява посегателство върху марксизма-ленинизма в културата – и предизвиква категорични мерки за овладяване на положението.

У нас инициативата да противодейства на критичните мнения чрез влизане в полемика с чехословашките писатели поема Тодор Павлов, който застъпва подчертано догматичен възглед за ‛социалистическия реализъм‛ 31 Не малка част от българските писатели обаче категорично се отграничават от мнението на автора на ‛Теория на отражението‛. Особено ярка е позицията на Емил Манов: ‛... Според нас достатъчно е писателят да изхожда от социалистически или искрено демократически позиции в своето творчество – това му осигурява постигането на жизнената правда. А всичко друго – метод, стил, литературно течение, школа и т. н. нека предоставим на свободен избор на самия писател. Това е абсолютно необходимо, ако желаем действителен разцвет на нашата литература.‛ 32

Тези публикувани мисли, както и други, изказани на различни партийни и писателски форуми, изострят отношенията както между отделните групи творци, така и между критичните писатели и властта. Опит да овладее положението и успокои духовете е срещата на Политбюро на ЦК на БКП с писателите-комунисти, проведена на 7 март 1957 г.

На нея са отправени сериозни обвинения към Емил Манов и другите контраадаптивни писатели. Ангел Тодоров казва: ‛Мене например ме смущават от една година насам и изказванията в печата на др. Емил Манов. Завчера имахме едно събрание. Той каза, че нашата литература е изпаднала в мъртвило... Той изказа в своите изявления съмнения в този метод – социалистическия реализъм. Нарече този метод ‛думичка‛, без който може. Такива изказвания ясно разколебават, и то особено нашата литературна младеж. В нашите протоколи и в други наши материали има просто изумителни изказвания на Михо Величков и Гочо Гочев. Просто изумителни антипартийни изказвания.‛ 33

Нападателно срещу Емил Манов се изказват и Орлин Василев и Георги Караславов.

След размяната на тези остри реплики членът на Политбюро Райко Дамянов и първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков заявяват, че в момента трябва ясно да се осъзнае правилната партийна линия, че не е нужно повече да се спори за минали грешки, че само така може да се върви напред. 34Управляващите вече са изработили новата си тактика, която с малки изменения ще следват и през останалите десетилетия: да не допускат остра конфронтация с критичната интелигенция (по тази причина и репресиите не са сурови), да правят разумни отстъпки, да флиртуват с нея.

В този момент изразеното мнение от най-високо място би трябвало да означава, че острата полемика между критични и казионни писатели действително ще приключи. Твърде много са обаче натрупаните напрежения, за да може лесно да се преодолеят. Че това е така, става ясно на годишното отчетно-изборно събрание, проведено на 9 март 1957 г. – т. е. два дни след срещата на Политбюро на ЦК на БКП с писателите комунисти. Макар в отчетния доклад на партийния секретар Ангел Тодоров да е направен опит да се тушират противоречията (като все пак се споменават ‛прегрешенията‛ на Людмил Стоянов, Гочо Гочев и Михаил Величков – поименно, и индиректно на Емил Манов – за ‛неправилните‛ мнения за социалистическия реализъм), по време на дискусията конфликтът продължава. 35 Най-тежките аргументи, с които си служат полемизиращите с обслужващите властта писатели, са взети от практиката в Съветския съюз – от сп. ‛Новий мир‛ и преводна статия на Иля Еренбург, публикувана в писателския вестник. 36

Дискусиите през изтеклата година след Априлския пленум са израз на искрено убеждение, че социалистическата действителност се нуждае от промяна, че писателят трябва да има ново, искрено и по-задълбочено отношение към света и преживяванията на хората. Те намират отражение в книгите, излезли от печат през лятото на 1956 и през 1957 г. : ‛Семейство Ласкови‛ на Любен Станев, повестта ‛Недостоверен случай‛ на Емил Манов и пиесата ‛Страх‛ на Тодор Генов. Тези публикации предизвикват остра полемика в печата и санкции от страна на властта. Взети са мерки непокорните да бъдат ‛поставени на мястото им‛, както в края на 1956 се заканва Тодор Живков. И трите произведения са инкриминирани. Наказани са Гочо Гочев – главен редактор на сп. ‛Театър‛, Михаил Величков, написал положителна рецензия за пиесата ‛Страх‛, 37 Крум Пенев, Радой Ралин, Людмил Стоянов, Борис Делчев, Младен Исаев, Ламар... 38 Конкретните обвинения отправя Андрей Гуляшки в своя доклад пред партийната организация на писателите. 39

Именно през 1957 г. властта – чрез своите действия – започва да легитимира ‛дисиденти‛. Целта на наказанията спрямо изявени български творци и техните критични художествени произведения е постигната. Голяма част от интелигенцията е сплашена и отново се затваря в себе си. Друга, сред които е и Емил Манов, отговаря на критиките с доза ирония, но и с открито и ясно формулирана гражданска позиция: ‛Мили хора - казва Манов, - нека не забравяме, че понякога човек е по-важен от института, че човекът е висшата цел, за която воюва нашето общество, нека не откъсваме теорията на нашия хуманизъм от собствената си практика, дори в отделните случаи, тъй като подобно откъсване нанася понякога повече вреди на делото на Партията, отколкото десетина погрешни формулировки за реализма.40

Книгите също са налице. Освен споменатите три произведения, които са прочетени и са оказали разкрепостяващо обществото въздействие, през 1957 г. излизат от печат и стихосбирките на младите либерални поети Любомир Левчев ‛Звездите са мои‛ и Владимир Башев ‛Тревожни антени‛, характерни с гражданското си безпокойство и подчертания ‛интелектуализъм.‛ 41 По същото време сценаристи и режисьори работят върху новите филми – ‛На малкия остров‛ (Валери Петров, Рангел Вълчанов) и ‛Животът си тече тихо‛ (Христо Ганев, Бинка Желязкова). Филми, които в началото на 1958 г. ще бъдат подложени на унищожителна критика, а ‛Животът си тече тихо‛ няма да бъде допуснат до прожекция в киносалоните. През 1956 г. силно впечатление на просветените са направили разказите на Васил Попов ‛Иван‛ и на Николай Хайтов ‛Жалбата на Мито‛. 42

Подходът на властта към отделните творчески съюзи е различен. Докато писатели и театроведи са дисциплинирани официално заради ‛антипартийни‛ произведения, отзиви и мнения за тях, то към художниците подходът е по-специфичен. Те естествено не са успели за броени месеци да създадат нови картини, в които цензурата да забележи груби ‛формалистични‛ отклонения. Затова пък Общата художествена изложба през 1957 г. както с приложените от художествения съвет критерии в подбора на представените творби, така и с публикуваните отзиви по време на експозицията, става удобният повод за ‛вкарване в правия път‛ на заблудените. 43 Опитът за обективен и същевременно критичен поглед върху състоянието на живописта у нас, направен от Борис Делчев от страниците на в. ‛Литературен фронт‛, 44 е посрещнат с почти ожесточен обстрел.

Пръв срещу мнението на Делчев за ОХИ-57 реагира секретарят на СБХ Иван Фунев, 45 последван от главния редактор на писателския вестник Славчо Васев. Финалната ‛канонада‛ е от представителя на отдел ‛Наука, образование и изкуство‛ в ЦК на БКП Димитър Остоич, който е и главен редактор на сп. ‛Изкуство‛. Точно на него му приляга най-много да заяви: ‛Време е да се престане с това безогледно злоупотребяване с постановките на ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на ЦК на БКП по въпроса за култа към личността.‛ 46

Единственият практически резултат от тази публична полемика за съжаление се оказва в услуга на властта. В крайна сметка художниците се противопоставят едни на други, настройват се едни срещу други. Принципът ‛Разделяй и владей‛ е приложен не без помощта на дискутиращите творци, а това се оказва твърде удобно за новите партийни лидери след пролетта на 1956 г.

За интелектуалците времето от 1956-а до началото на 1958-а е време на илюзиите и тяхното рухване, на конфронтацията и поумняването. За властта това е трудно време, което ясно подсказва на новия партиен лидер Тодор Живков колко важно е да бъде спечелена интелигенцията. И занапред той ще полага твърде много усилия в тази посока.

До април 1958 г. представители на ЦК на БКП разговарят с цялата творческа интелигенция (без художниците). На срещата на Секретариата с актива на партийната организация на СБП критичните мнения, изразени в дискусията, последвала Априлския пленум, се отдават на влиянието на западната пропаганда. 47 За ръководителите на партията не е изгодно нито да признаят, нито да търсят същинските причини за възникналия конфликт между тях и критичните писатели-комунисти, повечето с предвоенен партиен стаж.

По време на съвещанието на отделите на ЦК на БКП ‛Агитация и пропаганда‛ и ‛Наука, образование и изкуство‛ със секретарите на окръжните комитети на партията – завеждащи агитацията и пропагандата, и ръководителите на отдели наука, образование и изкуство, главните редактори на централните вестници и списания, на радио София, състояло се на 24 януари 1958 г., специално внимание се отделя на киното: ‛Постави се въпросът за груба тенденциозност. Много непосредствено и натрапчиво се дават нашите идеи. Би трябвало в по-художествени форми да се дават. Но докъде стигнахме ние? – пита Ганчо Ганев. – Сега се представят в сценарийните комисии филми, които в политическо отношение не са вредни или имат определена политическа тенденция, но в тях няма да чуете думите ‛партия‛, ‛социализъм‛ и дори в такива хубави филми, като ‛На малкия остров‛ – филми с определена насоченост – през цялото време, въпреки че 43 души бягат в Съветския съюз, няма да чуете думите ‛комунист‛ и ‛партия‛. Значи като решим да няма груба тенденциозност, отива се до друга крайност.‛ В това изказване изрично се споменава за вредното влияние на италианския неореализъм, за скептичното отношение към съветската кинопродукция, за отпадането от плана на полски и унгарски филми, за високите оценки, които се дават на западното кино. 48

На 22 март е проведена среща на Секретариата на ЦК с киноработниците, на която присъства и Тодор Живков. 49 На безпощадна критика е подложен филмът ‛Животът си тече тихо‛. Изказването на сценариста Христо Ганев, както и подкрепата, оказана му от Борислав Шаралиев, свидетелстват, че конфликтът, изразяващ се в категоричното отстояване на естетически и граждански позиции от творците, и опитите на властта да ги дисциплинира, далеч не е приключил.

След речта на Тодор Живков пред отчетно-изборното събрание на Съюза на българските писатели от 8 април 1958 г. ‛Повече между народа, по-близо до живота‛ 50 , която в основни линии повтаря речта на Хрушчов пред съветските творци, ръководителят на БКП приключва двегодишната ‛борба за спечелване на интелигенцията‛. Или по-скоро се примирява с постигнатото до момента. То не е малко, но и далеч не е достатъчно, за да прекърши интелектуалците. Едни от тях остават верни на себе си в произведенията, които създават, а други техни съмишленици ги защитават. Културната съпротива продължава.

Финалният рунд се отлага с няколко години.


1 Работническо дело, бр. 105 от 14 април 1956 г.

2 Живков, Ж. Кръглата маса на политбюро. С., 1991, с. 25 – Цит. по Баева, И. Източна Европа след Сталин 1953-1956. С., 1995, с.263.

3 Топенчаров В. Бесове на моето време. С., 1993, с. 267. – цит. по Баева, И., цит. съч., с. 263.

4 Мигев, В. Българските писатели и политическият живот в България 1944-1970 г. С., 2001, 137-138.

5 ЦДА, ф. 340Б, оп. 1, а. е. 7.

6 Отечествен фронт, бр. 3621 от 18 април 1956 г

7 ЦДА, ф. ІБ, оп. 5, а. е. 199, л. 8

8 Пак там.

9 Пак там, л. 10.

10 Отечествен фронт, бр. 3633 от 1 май 1956 г.

11 Топенчаров, В. Цит. съч., 242-243.

12 Работническо дело, бр. 141 от 20 май 1956 г.

13 Баева, И. Цит. съч., с. 268.

14 ЦДА, ф. 357Б, оп. 1, а. е. 58, л. 153 и сл.

15 Пак там, а. е. 50, л. 8-10.

16 Пак там, ф. 551, оп. 1, а. е. 72, л. 265.

17 Пак там, ф. 357Б, оп. 1, а. е. 58, л. 184.

18 Пак там, ф. ІБ, оп. 5, а. е. 258, л. 39-40.

19 Аврамов, Д. Летопис на едно драматично десетилетие. С., 1994, 66-74.

20 ЦДА, ф. 358Б, оп. 1, а. е. 41.

21 Пак там, ф. 133, оп. 8, а. е. 17.

22 Пак там, а. е. 60.

23 Пак там, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 236, л. 3 и сл.

24 Пак там, а. е. 232.

25 Пак там, л. 20.

26 Пак там, л. 39.

27 Пак там, а. е. 220

28 Пак там, а. е. 223.

29 Пак там, л. 139.

30 Пламък, кн. 2, 1957, 44-48.

31 Литературен фронт, бр. 11 от 14 март и бр. 12 от 21 март 1957 г.

32 Пламък, кн. 2, 1957, 46-47.

33 ЦДА, ф.1Б, оп. 5, а. е. 258, л. 19.

34 Пак там, л. 40.

35 Пак там, ф. 357Б, оп. 1, а. е. 61, л. 8-52.

36 Пак там, л. 52.

37 М. Величков. Една съвременна сатира – Пламък, кн. 8, 1957, 63-65.

38 ЦДА, ф. 357Б, оп. 1, а. е. 67.

39 Пак там.

40 Литературен фронт, бр. 43 от 23 октомври 1957 г.

41 Аврамов, Д. Диалог между две изкуства. С., 1993, 378-379.

42 Славов, Ат. Българска литература на размразяването. С., 1994, 66, 81-86.

43 ЦДА, ф. 133, оп. 9, а. е. 44.

44 Литературен фронт, бр. 23 от 6 юни 1957 г.

45 Пак там, бр. 24 от 13 юни 1957 г.

46 Аврамов, Д. Летопис..., с. 90.

47 ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 314, л. 2 и сл.

48 Пак там, а. е. 316, л. 89-95.

49 Пак там, а. е. 325.

50 Живков, Т. Изкуството, науката и културата в служба на народа. т. І, С., 1965, с. 200 и сл.
още от автора


В дните, когато се навършват 50 години от Унгарското въстание, с текста на Наталия Христова се връщаме 50 години назад в България, където също са избуявали надежди, с които властта също се справя.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”