Български  |  English

Жерминал Чивиков за нечистата политика и Хагския трибунал

- В средата на деветдесетте години ти работеше в българската секция на Дойче Веле - и започна да се интересуваш от Югославия. Защо от Югославия и Милошевич, а не от България и нейните банди, например?

- То и България, и нейните банди също представляват интерес. Но Югославия беше много специална работа, това беше един модус вивенди на няколко народа, на няколко езика. В тази държавна формация, за разлика от България, Румъния и т.н., имаше нещо средно между социализъм и капитализъм; те нямаха диктатор от рода на Чаушеску или Тодор Живков. И възможността за плавна трансформация към парламентарна демокрация, многопартийна система, пазарно стопанство и т.н. първоначално ми се виждаше много по-интересна; вероятността за по-лесен преход беше много по-голяма, а се оказа точно обратното. Освен това, когато започна да се разпада тази система, медийното отразяване на този разпад ми направи голямо впечатление - много бързо установих, че медиите лъжат. До този момент аз просто вярвах на почти всичко, което се казваше в западните медии. Например за съветската заплаха, ракетите Пършинг, СС-20 и т.н. през осемдесетте години, по време на т.нар. ‛превъоръжаване‛. Нас ни информираха изобилно за огромното надмощие на съветската армия и на Варшавския договор и за това, че сме просто изправени пред ръба на една офанзива, която ще бъде светкавична и с която Съветският съюз ще се разпростре до Атлантическия океан. Имаше разни сценарии, книги по тази тема... Това внушаваше страх у хората, естествено и у мен - и аз бях твърдо на страната на НАТО, бях за превъоръжаването, за новите ракети Пършинг. Защото, както казваха в Холандия десните сили: ‛По добре ракета в задното дворче, отколкото руснак в кухнята‛. След това обаче, като се разпадна Варшавският договор, като се разпадна Съветският съюз, установихме, че това съотношение на силите, което ни беше представяно, изобщо не отговаря на истината; и че работата е съвсем друга. И че Съветският съюз никога не е бил в състояние да извърши успешна военна офанзива. Тогава разбрах, че всъщност и западните медии ме лъжат, не само комунистическите. Това беше неприятно усещане, започнах да се чувствам некомфортно – ами сега на кого да вярвам?.. Така и в хода на югославската криза и нейната ескалация към кръвопролитие и разпад бързо констатирах, че медиите лъжат. Започнах да черпя от максимален брой извори, да сравнявам, аз разбирам сръбски... Медиите правеха много големи грешки: някакви бабички плачат на православно гробище например, а отдолу под снимката пише, че това са мюсюлмански жени, които оплакват своите близки, избити от злите сърби…Разбира се, любопитството към медийната манипулация беше само един от факторите за интереса ми. Другият фактор беше сама по себе си трагедията, която се разиграваше там. Исках да знам какво става. А не беше толкова просто да разбереш какво става, защото почти всички източници на информация лъжеха. И сръбските лъжеха, и хърватските лъжеха, но те все пак бяха страни; ала и западните лъжеха. Само тук-там се намираха шепа журналисти, публицисти с чувство за отговорност и компетентност, само от тях можеше да се научи, че нещата са доста по-други. А за да ги разбереш сам, трябва да отидеш на място, да разговаряш с хората, това и правех по това време, няколко пъти ходих из Югославия. И някак си неусетно започна да се оформя в мен симпатия към сърбите, което, да си призная, също не е много правилно. Стараех се тази симпатия да я държа под контрол, но тя си беше налице, защото целият свят беше против тях, а те не бяха по-лоши от другите. И когато целият свят – говоря за западния свят, разбира се - започна да превъзнася хора като Туджман, един откровен фашист, или Изетбегович, един ислямски фундаменталист, като стълбове на надеждата, като олицетворение на демокрацията, като противното на Милошевич, който беше представян и за комунист, и за националист (двете работи трудно вървят заедно), и за фашист, и за втори Хитлер… Самите сърби бяха подложени на расистко окарикатуряване. Наистина расистко, защото се говореше за агресивност, кръвожадност и жестокост, заложени, така да се каже, в самата сръбска култура. Сума ти ‛познавачи‛ на югославското пространство изнесоха в пресата какви ли не анализи на залегналите в сръбския фолклор модели на жестокост и кръвожадност – например вълкът в сръбската митология…

- Историята е по-важна от съвремието в сръбското мислене…

- Е, при това положение, разбира се, интересът ми стана неудържим. И продължава до ден-днешен. Установих факти, противоположни на медийните твърдения: ако се вземат цифрите за етническите прочиствания, най-многобройната тяхна жертва са сърбите. Те са изчистени от всички региони на Босна, където не са на власт. Самите босненски сърби също са правили чистки, но се говореше само за тях, за другите – не. В Сараево почти няма сърби, в Мостар няма сърби, а там преди е имало много… Да не говорим за Хърватия, където сърбите са представлявали близо една трета от населението. Хърватия е „изчистена‛ от сърбите, но за етническа чистка от страна на хърватите никъде няма да срещнеш документи и данни. И когато пътуваш през Сърбия, като наближиш Белград, километри и километри виждаш новопостроени, полупостроени къщички - на бежанците. Тълпят се хиляди и хиляди бежанци в Нови Сад, около Белград, създават социални проблеми. Те са и озверели, ставали са някакви зулумлуци във Войводина по отношение на хърватите, зулумлуци, извършени именно от тези, изчистени от Хърватия и съответно захранени с отмъщение, сърби.

- Книгата ти за процеса срещу Милошевич е вече факт, все още не е преведена на български, да се надяваме, че това ще стане. Разкажи нещо за нея - проследяваш хронологически процеса, или тематично, или как?

- Книгата е хронологична и се състои от два дяла, съответстващи на двете части на процеса – прокурорската половина и половината на обвиняемия, защитната половина. По отношение на процеса ‛Милошевич‛ имах същите изживявания със световните медии. Имах възможност да следя процеса непосредствено, просто живея съвсем близо до Трибунала в Хага. Използвах всяка възможност (трябваше да съчетавам това си занимание, разбира се, със задълженията ми в редакцията на Дойче Веле). Присъствал съм вероятно на половината от съдебните заседания. Седя, гледам, слушам, водя си бележки и след това търся да видя какво са отразили медиите. И какво да видя? Просто аз съм гледал съвсем друг, съвсем различен процес от този, който ми е резюмиран в големите вестници – и то в първите дни и месеци още, когато имаше голям интерес. Този интерес много бързо взе да затихва и накрая стигна до нулата. Това се дължеше на обстоятелството, че процесът бързо започна да се развива много разочароващо за наблюдателите. Които от самото начало до край твърдо стояха зад прокуратурата. Не дори зад съдиите, а зад обвинението. Просто не беше за вярване. Успях все пак да констатирам известни модели в отразяването на процеса, които се повтаряха постоянно. Например, по време на прокурорската половина медиите предварително гръмогласно оповестяват появата на някакъв свидетел, който на следващия ден ще докаже основните точки от обвинението. Ключов свидетел, който е ‛инсайдер‛, от тесния кръг около Милошевич, така че от първа ръка този човек ще изнесе истината за неговите планове за етнически чистки, за масови убийства, за военни действия против хървати, против мюсюлмани и т.н. Това беше всеки път – текст, писан като че ли от прокурора; в него бяха заложени всичките очаквания и надежди на прокуратурата от този свидетел. Свидетелят наистина се появяваше и изнасяше всичко, което обвинението очакваше от него. След което идваше ред на обвиняемия, който подлагаше свидетеля на кръстосан разпит, оспорваше със свои доказателства основанията да му се вярва и фактологията, която той изнася. Е, този втори дял от разпита на свидетеля медиите по правило игнорираха. Просто никаква информация за него не излизаше, а той беше най-интересният. Защото в този втори дял в две трети от случаите свидетелят се проваляше като неблагонадежден, като лъжец - и това беше съвсем явно. Да речем, обвиняемият доказва, че свидетелят не е този, за който се представя. Той не е никакъв полковник, примерно, от военното разузнаване, както го представя обвинението, а е бил преводач и, както се казва, доушник - слушалка, ченге, дори не кадрово ченге, ами просто доушник. Разобличаването на свидетеля беше често и много комично, но въпреки това пресата и медиите не се интересуваха от този развой. В резултат на тази половинчата информация обществеността узнаваше за поредния успех на обвинението, докато фактически ставаше дума за поредния му провал. И това се повтаряше много пъти. Аз бях един от малкото, които пък точно от това се интересуваха. И си намерих няколко печатни издания – вестник ‛Култура‛ в България, един седмичник и едно месечно списание в Германия, които ми публикуваха работите; понякога публикувах по нещо и в Холандия. Текстовете ми будеха, разбира се, голямо любопитство, без обаче да имат някакъв особен ефект. В смисъл, че никой от големите вестници, които пишеха точно обратното, не се обърна към мен да каже: ‛Г-н Чивиков, това, което пишете, е много интересно, но дали е вярно?‛; тоест, да се опита да ме разобличи. Нито пък примерно Трибуналът да реагира по някакъв начин и да каже: ‛Тук един журналист е седнал да ни клевети‛; да речем, да повдигне обвинение против мен за клевета. Не, никакви реакции. И така - досега. Когато Милошевич умря, ми се обади един издател от Виена, който следил работите ми на немски, и ме попита дали бих направил една книга за него, той би искал да я издаде. Аз се поколебах малко, накрая се реших, като преработих публикациите, подредих ги, обработих ги, актуализирах ги, направих някаква композиция и ето на, книжката стана.

Личността на Милошевич преди изобщо не ме интересуваше. Милошевич беше един от авторитарните властелини в източноевропейското пространство, но и през 80-те години не съм го смятал за диктатор. Диктатор е тежка дума - много показатели за такава квалификация липсваха. В Югославия по времето на Милошевич нямаше политически затворници, имаше свободни медии. Да – тероризирани от властта, подритвани, глобявани, затваряни, после пак отваряни, но съществуваше една многолика опозиционна преса, което не е свойствено за диктатурите. Самият Милошевич не беше корумпиран – и досега не можа да се докаже, че е крал пари. Фамилията му – това е друга работа, за сина му се знае, за дъщеря му също. Но това са типичните отрочета на държавни глави, които си развяват байрака, има ги навсякъде. Обаче в хода на процеса, защо да си кривя душата – Милошевич започна да ми става симпатичен. Той беше там в съвсем друга роля, там вече не беше държавник, беше жертва. Срещу него се постъпваше много некоректно и това съответно го правеше в моите очи по-симпатичен. Съдиите го хокаха, затваряха му микрофона, когато не им харесваше това, което казва, непрекъснато го обвиняваха, че им губи времето, че говори пропагандни приказки и че аргументите му са нерелевантни. Коренно различно беше отношението им към прокурорите. Нали съдията трябва да стои на дистанция и от двете страни – обвиняем и обвинител – и не бива да проявява пристрастие нито към едната, нито към другата. Тук беше съвсем различно: с прокурора се интимничи, никога няма да му затвори микрофона, никога няма да го нахокат. А прокурорът си беше непрекъснато за хокане. Например, този много голям брой свидетели, за които в хода на кръстосания разпит се оказваше, че лъжат. Било за биографията си, било за това, което били видели или преживели. Е, как този съдия веднъж не се сети да каже на прокурора: ‛Г-н Найс, каква е тази работа? Един път, два пъти, три пъти…, ако още веднъж се появи подобен свидетел, трябва да ви кажем, че прекратяваме делото.‛ Това е нормалното поведение. Аз за първи път виждах, че е възможно да лъжеш безнаказано пред съд. Ако те хванат, хванат. Вероятно твоето показание ще отпадне, но не носиш наказателна отговорност. Ако пък не те хванат, тогава лъжата ти ще бъде доказателство. Редно беше, ако няколко прокурорски свидетели се окажат лъжесвидетели, процесът да бъде прекратен и прокурорът да си направи домашното наново. Но това не стана.


- Този съд продължава да работи.

- Да, продължава... Аз съм против този съд по принципни причини, които сега не искам да ги излагам, освен това не съм и юрист. В момента се води един друг мегапроцес срещу Милотинович и още петима политици и генерали на Милошевич - т.нар. Joint Criminal Enterprise, престъпната групировка. Която, според обвинението срещу Милошевич, той бил оглавил, за да създаде Велика Сърбия. Сега обаче тече съвсем друг процес. Бих казал дори – почтен процес. За моя изненада констатирах, че съдията се държи като съдия. Това е същият Иан Бономи, който беше един от съдиите в процеса ‛Милошевич‛, а днес е председател на съда в процеса ‛Милотинович‛. Много често калайдисва прокурора, за моя изненада. И за свидетели, които не се отнасят към истината сериозно, няма никаква пощада. Обвинението в този процес докара голям брой от свидетелите в процеса срещу Милошевич. И голям брой от тези свидетели повториха показанията си, а тези показания бяха силно разклатени още от кръстосания разпит на Милошевич. Сега обвиняемите си имат адвокати - две трети от съдебната зала е заета от адвокати, а прокурорите са изтикани в десния фланг; така да се каже, дори чисто визуално съотношението на силите е съвсем друго. Както и да е, във всеки случай, вижда се, че трибуналът може да работи по коректен начин. Наказателно-правната процедура се спазва, отпадат едно след друго обвинения, защото не могат да бъдат доказани - и то в хода на делото. Съдията отхвърли двете най-сериозни веществени доказателства срещу Милошевич.

- Доказателства срещу Милошевич или срещу Милотинович?

- Срещу Милошевич. Веществени доказателства срещу Милошевич бяха внесени и в процеса срещу Милотинович. Става дума за две книги: ‛As Seen, As Told‛ („Както видяно, така изречено‛) и "Under Orders: War Crimes in Kosovo" (‛По заповед: военни престъпления в Косово»). Едната книга е на фондацията Human Rights Watch, а другата е на Секцията за човешки права към наблюдателската мисия на ОССЕ в Косово. Тези книги съдържат хиляди интервюта на жертви на сърбите, било в Босна, Косово, Хърватия. Представители на тези хуманитарни организации снимат из Косово, из бежанските лагери в Македония и Албания по време на косовската война, а преди това в Хърватия. И разпитват изнасилени, близки на убити, свидетели на разни престъпления, масови убийства; документират тези неща. Обвинението срещу Милошевич внесе тези книги като две от най-сериозните си веществени доказателство. Те наистина са показания от втора ръка, обаче са проверени, записани са от професионални анкетьори... Няколко от анкетираните лица като свидетели потвърдиха показанията си. За прокурора Найс в процеса ‛Милошевич‛ тези книги бяха като Библията. Той непрекъснато ги държеше пред себе си и оборваше свидетелите на Милошевич в хода на процеса с тях, като ги питаше: ‛Вие чел ли сте тази книга?‛. И я вдигаше като Мойсей скрижалите над главата си. Свещенодействаше с тези книги, беше невероятна гледка, цирк, който се повтаряше много често. Адвокатите в процеса ‛Милотинович‛ внесоха възражения срещу тези две книги, възраженията бяха много добре аргументирани: че това са свидетелства не от втора, а от трета ръка, направени непрофесионално; и че анкетите са възложени от тогавашната главна обвинителка на Трибунала Луис Арбор. Което не е редно, понеже тя е страна в процеса и тази страна става нещо като съавтор на тези документи. Съдията ги сне от списъка на веществените доказателства. С което лиши прокурора в процеса ‛Милотинович‛ от най-сериозните му доказателства. Същевременно отпаднаха няколко други много сериозни обвинения. Рачак, например - масовото убийство, или по скоро така нареченото ‛масово убийство в Рачак‛, отпадна от обвиненията. Отпадна и затворът Дубрава. Да припомня: в Рачак, според обвинението, сръбската полиция със съдействието на армията превзема селото и избива около 45 цивилни граждани, цивилни хора, което беше всъщност повод за бомбардировките на НАТО. Инцидентът беше много сериозен, мисля, че стана на 10 януари 1999 г., медиите гръмнаха. Макар че тогава имаше няколко сериозни вестника, предимно френски - Либерасион, Монд и май Фигаро, които имаха кореспонденти на място и които твърдяха тъкмо противното на изнесеното в останалите медии. Тези френски вестници съобщаваха за голямо сражение с партизани на АОК. Така че още първоначално имаше големи съмнения в истинността на подобно масово убийство. Въпреки това обвинението ‛Рачак‛ беше, първо, повод за войната, и второ, едно от най-важните обвинения срещу Милошевич. По тази точка имаше десетина свидетели. В хода на процеса за Рачак не можа да се докаже нищо, защото главният свидетел на обвинението, един комендант, Шукри Буя, от суета ли, от какво ли, се разприказва много подробно за своите бойци от АОК, разположени в Рачак, и за въоръжението им... Второто важно обвинение беше Дубрава-изток. В този затвор, според обвинението, в определен момент охраната открила огън по затворниците, които били повечето босненски албанци, разбира се, свързани с АОК, и избила около 90 души. Щеше да бъде смешно, ако не беше толкова трагично: излезе, че ден преди това изнесено от обвинението масово убийство затворът е бил бомбардиран на два пъти, и то много жестоко. Има много убити затворници, включително и заместник-директорът на затвора е убит, има и други жертви сред администрацията.

- Бомбардиран от кого?

- Бомбардиран от НАТО по време на войната. Да бомбардираш затвор, където хората са под ключ и не могат да избягат, а след това жертвите на твоите бомби да ги припишеш на Милошевич – е, тази етика на трибуналското правораздаване наистина е нещо уникално. Така че сега съдията с пълно право зачеркна от списъка и Рачак, и Дубрава, защото тези неща в хода на процеса ‛Милошевич‛ се показаха в съмнителна светлина.

- Интересно, дали ефектът от кръстосаните разпити на Милошевич или от някаква промяна в международната политика са се отразили на процеса ‛Милотинович‛, та той се развива по друг начин?

- Мисля, че и едното, и другото. Имам предвид само процеса ‛Милотинович‛, само него следя, за процеса на Шешел не знам дали професионалната почтеност е надделяла. Този нещастник четири години чака процеса си. Който и да е Шешел, той не ми е приятел, разбира се, нито мога да му симпатизирам, но това е нещо уникално. Повдигат обвинение срещу него, той им се явява в трибунала, те го затварят, държат го вече четири години и не са в състояние да започнат процес. Както и да е. В процеса ‛Милотинович‛ съдебно-правната почтеност се спазва.

- Може би Милошевич трябваше да бъде осъден на всяка цена и затова…

- Милошевич беше, разбира се, специален случай, те с процеса срещу него трябваше да постигнат няколко много важни за тях цели. С една произнесена присъда щяха да легитимират пост фактум военното престъпление, което беше бомбардирането на Югославия през пролетта на 1999 г. Това си остава военно престъпление, защото е нахлуване без мандат на ООН…

- Но те имат мандат.

- Не, те нямат мандат; те обявяват, че това е било действие по необходимост. Както ако имаш тежко ранен в колата си, минаваш на червено, така и поради задалата се хуманитарна катастрофа в Косово трябвало да се намесиш, за да я предотвратиш. Но това е легитимност от морално естество и тя се крепи единствено на доказаната истина за хуманитарна катастрофа. А тази хуманитарна катастрофа в хода на делото ‛Милошевич‛ не можа да бъде доказана. Това е проблемът. Защото едно е да пишеш по медиите и да произвеждаш сърцераздирателни документални филми, а друго е в една съдебно-правна обстановка, където се изнасят аргументи и контрааргументи, доказателства и контрадоказателства, да докажеш това. Те не можаха да докажат дори, че има организирано прогонване на косовските албанци, дори и това. Но въпросът беше защо процесът ‛Милотинович‛ тече коректно. Един от факторите несъмнено е, че САЩ изгубиха интерес към Трибунала и не желаят да го финансират. Сложиха му dead line, мисля, че беше 2008 г., и Трибуналът е много загрижен за оцеляването си. Той е институция вече, разбира се, която доста време работи; там се получават добри пари, това също е известно; затова защитава оцеляването си, което всяка институция прави. Струва ми се, че в момента сегашната главна прокурорка Карла дел Понте се опитва да кокетира с европейците и боцка американците, надявайки се – така мисля аз - европейската общност да поеме финансирането на Трибунала. Само това обяснява няколко нейни интервюта напоследък, в които, между другото, изнесе сензационни неща. Първото беше нейното признание, че била ‛фасцинирана‛ от Милошевич, това й бяха думите. Тя била фасцинирана от Милошевич и по-специално от способността му да се защитава. Била дълбоко впечатлена от начина, по който той води защитата си и разпитва свидетели – това казва госпожа дел Понте от страниците на вестник ‛Франкфуртер Алгемайне‛ от 27 юли т.г. Да си спомним обаче, че срещу Милошевич се водеше дълга кампания да му бъде отнето правото да се защитава сам и против волята му да му бъдат инсталирани служебни адвокати, защото не можел да се защитава сам, не бил способен да се защитава сам. За тази неспособност се изтъкваха здравословни причини, но акцентът беше върху неговата професионална неспособност. Той задава нерелевантни въпроси, губи времето на съдиите - това беше основното обвинение, което непрекъснато слушахме. Сега Карла дел Понте говори друго. А журналистът, който води интервюто, не я попита: ‛А защо тогава вашият прокурор Джефри Найс непрекъснато обвиняваше Милошевич, че не знае да се защитава?‛. Съвсем наскоро госпожа дел Понте в едно интервю за ‛Пари мач‛ от началото на ноември изрази подозренията си, че издирвания от Трибунала Радован Караджич имал протекцията на САЩ. Дел Понте казва, че между Караджич и американския дипломат Ричард Холбрук имало някаква договореност още от 1996 година. Тази договореност гарантирала на Караджич, че няма да бъде изправен пред Трибунала. Отдавна се твърди, че Караджич и Младич не току тъй са неуловими; и че Ричард Холбрук е дал гаранции на Караджич, че ако се оттегли от всички политически постове, ще му бъде гарантиран имунитет спрямо Трибунала. Това беше през 1996 г., Караджич, най-популярният сръбски политик за босненските сърби, който на бял кон би спечелил изборите там, си подаде оставката от всички политически функции и премина в сянка. Когато срещу него беше вече повдигнато обвинението и ставаше дума за арестуването му, съпругата му многократно обявяваше в пресата, че разполага с писмени гаранции от Холбрук за имунитета на Караджич - който иска, може да ги види. Ако това е вярно, а години наред под дърво и камък търсят Караджич, цялата работа отново заприличва на цирк.

- И за Младич ли се говори, че има гаранции?

- Един от най-важните свидетели на обвинението срещу Слободан Милошевич беше бившият югославски президент и после вицепремиер Зоран Лилич. Той беше заедно с още няколко други ‛инсайдери‛ сред онези, от които се очакваха най-силните доказателства. Всички тези свидетели обаче – Лилич и други югославски политици, се преобърнаха в хода на кръстосания разпит и започнаха да свидетелстват в полза на Милошевич, и всичко това публично. Зоран Лилич в определен момент каза, че знае за гаранции, дадени на Младич от страна на Жак Ширак. Това, разбира се, произнесено в залата, беше на 10 юли 2003 година една малка сензация. Лилич твърди, че по време на първата военна намеса на НАТО в Югославия - няколкодневното бомбардиране на босненските сърби през 1995 г. - бил свален френски самолет. А двамата пилоти, спасили се с катапулт, били взети като пленници и заложници. Френското разузнаване бързо установява контакт с Милошевич и той разрешил проблема. Според Лилич тогава Младич е получил от Жак Ширак гаранции, че няма да бъде предаден на Хагския трибунал в отговор на освобождаването на френските пилоти. Френските пилоти бяха освободени; за тези гаранции чухме за първи път от Лилич. Съдиите, разбира се, искаха от Лилич доказателства. Лилич само се засмя: ‛Аз говоря под клетва и бях там. Тези гаранции бяха дадени, доказателства нямам.‛ Сега дел Понте напомни тези две неща. Какво се оказва? Години наред проглушаваха света с искрените си усилия тези двамата да бъдат изправени пред Трибунала. В момента в Белград се водят дела срещу т.нар. ятаци - изправени са пред съд, защото били ятаци на Младич. А ако в действителност истината е, че тези двамата са всъщност неуловими заради спогодби с Париж и Вашингтон, тогава за какво става дума и в какъв свят живеем? Намекът на дел Понте почти не предизвика ехо в медиите. А аз останах с впечатлението, че тя реже клона, на който седи. Или пък, може би, иска да си смени спонсора.

- Преди време ти направи и един филм за процеса срещу Милошевич. Такива различни, нестандартни гледни точки, като твоята (а има и други - на Петер Хандке, например) върху случилото се в Югославия през деветдесетте години имат ли шанс да коригират или преобърнат представата на европейските граждани за него?

-Не знам за представата на европейските граждани, защото Югославия в съзнанието на тези граждани вече е избледняла. В скоро време обаче, без никакво съмнение, ще се появят повече сериозни студии, в които критичните позиции на автори като Хандке ще бъдат потвърдени с факти и документи. Като се пренасочи политическият интерес на силните в друга посока, истината за естеството и развоя на югославската трагедия със сигурност ще измести днешната изманипулирана медийна картина, която ще остане в историята като добър пример за това, как едно демократично и отворено общество успешно може да бъде лъгано и заблуждавано, за да бъде осигурена поддръжката му за една нечиста политика. Нечиста политика наричам демонтирането на Югославия в името на, според мен, криворазбрани интереси, и бомбардирането на югославския остатък, за да манифестира НАТО след гибелта на Варшавския договор правото си на «мисии» и «операции», където намери за добре.

21 ноември 2006 г.

Разговора води Христо Буцев
Жерминал Чивиков живее в Хага, а от известно време и по малко в Русе. За читателите на Култура той няма нужда от специално представяне. Разговорът в редакцията бе по повод новоизлязлата му книга DER MILOSDEEVIC-PROZESS. Bericht eines Beobachters, издадена


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”