Български  |  English

90-те

Всичко започна в един от онези моменти на разпаленост, когато сред пълни пепелници и празни бири убеждавах някакви, не знам какви, хора, че трябва да се пусне кръв, за да се оправят нещата. ‛Ти по-добре се огледай около себе си“, каза тогава един, не знам какъв човек, загадъчно, по никакъв начин не мога да си спомня лицето му от тогава. ‛Добре се огледай!“

Нищо по-несправедливо не бях чувал в живота си и единственото, което можах да направя, беше да млъкна обезсилен. Каква връзка имаме тук ние, едни най-обикновени, средни хора? И какви толкова хора около мен? Изобщо.

Плашили ли са ви като малки, че ако спите на земята, може в ухото ви да пропълзи червей и да ви изяде мозъка? Ето така, влиза ви отнякъде някаква мисъл и почва да живее вътре свой живот. Мама седи до прозореца и гледа кой влиза и излиза от блока, слуховото апаратче зад ухото й пиука едва доловимо. Допреди две години получаваше честитки от завода за Осми март. Имах си хас мама да е била агент! Егати държавата.

Не си мислете, че не съм имал друга работа и съм се побъркал. Нещата тъкмо бяха тръгнали да се оправят, Симов намекваше съвсем недвусмислено, че най-после ще си върнем гарсониерата на Редута и вече правех сметки как ще уредим живота си. Наемът, значи, вървеше по сто долара, може и по сто и петдесет, ако случим на чужденци, а при това положение за какво ти е да работиш? И разбира се, Мая ще може да се върне, наместо да се трепе в Италия, и така да се каже, да почнем живеенето.

Така че, увлечен в различни мечтателни сметки, бях позабравил онази вечер, докато един ден в кутията ми се озова няколкократно четен вчерашен вестник, каквито си разменяме със съседите за икономия. Беше прегънат на шеста страница, където с химикал беше ограден материал за някакъв агент с прозвище ‛Слушалката“. Задачата му била да се върти из супермаркета и да слуша кой се оплаква от социалистическата търговия, като понякога дори използвал специални разузнавателни средства. Не знам защо веднага си представих слухово апаратче с вградени микроизлъчватели. Разказана бе трогателната история на трима, които не могли да се запишат в университета по донос за недоволство от една партида вкиснало кисело мляко. Добре, всичко това са жълти глупости, вярно, но знаете ли какво ме разклати? Че според разследването той вероятно е бил... жена. Чували ли сте за агенти-жени? Аз – не.

На следващия ден ми пуснаха отново същия вестник.

‛Мамо“, седнах аз срещу нея и хванах ръката й, твърда и подпухнала като чуждо тяло. ‛Трябва да ми кажеш истината. Да не би да си работила за Службите?“

На този стадий Мама не успява да удържи цялото изречение и реагира само на части от него.

‛Работила съм, цял живот съм работила. Не като тия, дето се кекерчат сега по телевизията!“

‛Държавна сигурност“, произнесох на срички. ‛Трябва да знам дали има нещо, разбираш ли, виждам се с хора, заемам позиции, изграждам публичен образ.“

‛Ами знаеш, как да не знаеш, нали ти ми взимаш пенсията?“

Дадох си сметка, че никога не съм успявал да разговарям с нея; дори навремето, когато беше млада, думите ми се отразяваха в тази гладка повърхност на клишетата от ‛Работническо дело“. Преместих я с фотьойла в другия ъгъл, за да премета под радиатора. Най-добрият начин да се успокоявам е така, да подреждам нещо, да чопля някое петно. Това са едни съвсем други хора, повтарях си, може би са имали някаква своя истина.

Трябва да е почнала да ми личи тревогата. В такива случаи най-важното е да не даваш козове на противниците, но как се овладява едно тяло, обзето от паника? Като помислиш само колко хора потриват ръце от материала за ‛Слушалката“. Въпреки усилията, усмивката ми биеше на кухо, погледът ми блуждаеше отвъд събеседника. Тръгна слух, че има нещо с мен и се случваше далечен братовчед да ми стисне ръката многозначително на улицата: ‛Да знаеш, че каквото и да е, кръвта вода не става!“

Особено деликатно стана положението в службата. По онова време директорът беше обявил гладна стачка, защото не му позволяваха да приватизира дирекцията; едните колеги стачкуваха против него, другите работеха наднормено в знак на подкрепа, третите като мен мислеха, че трябва да се пролее кръв. И само аз се носех като разбуден спомен по сумрачните коридори, без да зная къде да изпия кафето си, без някой уж случайно да разкаже как навремето не е успял да стане завеждащ отдел, въпреки че тъкмо той е заслужавал.

Да гледаш стар човек не е най-веселото нещо на света. Представете си само колко пъти на ден се налага да обясняваш, че бойлерът няма да избухне или че вече е вечеряла и няма нужда да яде отново. Към това сега се прибави този призрак на име ‛Слушалката“, за който по някаква причина трябваше да плащам, сам не зная какво и кога. Ако го нямаше това нелепо име, сигурно щеше да е по-лесно. Слушах как мама се изправя нощем от леглото със скърцане и тръгва куцук-куцук към тоалетната. Цяла вечност стъпките се приближават към стаята ми, сърцето ми замира в ужас, че тя ще натисне дръжката, после, куцук-куцук, отминават. Какво прави толкова дълго там? Петнайсет серии просветвания на неоновата ‛Фанта“ отсреща, двайсет, двайсет и пет. Вече се готвя да стана, когато най-сетне казанчето въздъхва и куцук-куцук, стъпките тръгват обратно, и сърцето ми се свива отново, докато не отминат. Час по-късно всичко започва наново с почти астрономична точност.

И всичко на мен, без брат, без сестра, двойник някакъв.

Имаше на нощното й шкафче едно чекмедже, което стоеше заключено. Без да издавам интереса си, един ден я преместих в кухнята, уж за да почистя, изкривих пирон и след известно човъркане отворих. Като че ли ме лъхна нещо, явно не беше миризма, по-скоро някакво усещане. Съкровищата на мама. Дълги телени фиби, една-единствена сребърна обеца със зелен напукан четвъртскъпоценен камък, бонбони ‛Лукче“, стотинки от преди деноминацията, безброй бележки за платени такси, написани с химически молив, картички от Юндола. Погледът ми привлече черно-бяла снимка на мъж с наресан назад алаброс, пламенно вперил поглед нагоре и по диагонал. Отзад жълтата хартия беше разранена от гума: някой дълго беше трил написаното за спомен. Нещо в стойката, в наглия маслинов поглед навеждаше на мисълта на военен, ако се вгледаш, можеше дори да видиш следи от фуражка над слепоочията.

Баща ми почина много отдавна, но никога не ми беше идвало на ум, че след смъртта му мама е можела да има друг мъж. Особено някакъв такъв, униформен. Това някак променяше всичко, не зная как, но просто вече не беше същото. Защо е крила? Защо е трила? Истината е, че малко съм се замислял дали не е могла да има някакъв таен живот. Как изобщо успяхме да преживеем всичките тези години? Има нещо съмнително. Ако тръгнем по тази логика – откъде се появи например изведнъж у нас цветен телевизор преди целия блок? Откъде пари за огромния шоколад с кравата в началото на всеки месец?.. Пред очите ми изплува картината на баща ми в болницата с прозрачна тръбичка, която влизаше в носа му. И аз стоях там и нищо не разбирах от това, което лекарят обясняваше на мама, и само се взирах в едно мехурче в тази тръбичка, което не помръдваше. Дали тогава вече е познавала сресания тип?

Истинската изненада лежеше на дъното на чекмеджето. В черен найлонов плик, увит многократно с ластик, бяха нагънати осемстотин трийсет и три долара! Можете да си представите глупавата физиономия, с която се взирах в олиселия като самия мен Бенджамин Франклин. Откъде може да има тези пари и кога, кога е ходила до обменно бюро, като не излиза никъде. Защо не ми каза, когато се чудех откъде да намирам за докторите й? Тази работа не може да е чиста. Това са цели осем наема, ако е рекъл господ да си върнем гарсониерата!.. И докато недоумявах, мама беше докретала до стаята си, беше видяла съкровището си в ръцете ми и ме заудря с бастуна си с неподозирани сили и развени памучнобели коси. Искал съм да взема на майка си парите за погребение и да й се махам от къщата. ‛Къщата ми я приписа вече“, окопитих се аз и неутрализирах ловко бастуна. ‛А тия пари откъде са? Откъде толкова много пари, а?“

Дъртофелница. Във всеки случай, нищо повече не можеше да бъде същото. Удържах й парите за слуховото апаратче, за което бях взимал заеми. И въобще. Щом не знае откъде са, значи все едно, че не ги е имала. Кажете, за какво може да са й плащали в долари в един скапан комунистически завод? От този ден започнах да се заключвам и внимателно да не оставям нищо в джобовете на шлифера си в антрето. Цял живот да ги носим на гръб: да не мога една вечер да изкарам извън къщи заради нея, нещо да не й прилошее, да не падне. Остеопороза. Емболия. Алцхаймер. Да не мога да си поканя никого в къщи толкова години. И с какво ми се отплаща?

Донякъде бях пренапрегнат и поради това, че работата с гарсониерата се усложняваше. Господин Симов беше ми дал да разбера, че има едни хора, на които имотите се реституират по-лесно, но има едни други, за които има проблеми, и цялата работа е да се разбере от коя група сме ние. Имаше един такъв изискан навик да прокарва дълго под носа си тънка, вероятно ухайна пурета. Обзема те неудържимо желание да му я запалиш и всичко да свършва, но галенето и гъделичкането продължаваше безкрай.

‛Ако трябва, ще дадем нещо да тръгнат нещата по-бързо“, подмятах, усещайки как потта избива от най-различни отверстия, като си мислех трескаво за наемите, които неумолимо губим месец след месец.

‛Въпросът не е в даването, всеки иска да даде“, замислено отвръщаше г-н Симов. ‛Въпросът е в доверието. Има някои неща във вашия случай, които смущават, но засега не мога да ви кажа нищо повече.“

По това време във входа ни се засели скитник - не в предния, който бяхме заградили и дали под наем на една рибарница, а в единствения заден вход, през който нямаше как да не минеш, за да стигнеш до асансьорите. Беше си постлал с кашони, домъкнал всевъзможни боклуци от кофите и вонеше до повръщане. Само си представете какво му е на човек да се прибира при тази вероломна дъртофелница и на всичкото отгоре да прескача увити в парцали крака, опикани гащи, дерматологически пейзажи!

Това, което ме изтощаваше най-много, беше вътрешната борба. Подготвях предварително монета в джоба си, която да му дам (ужасно ми е да се бъркам пред протегната ръка, давам само ако може да стане някак бързо, по възможност да не ме гледат); стисках монетата, приближавайки към нетърпимата гледка и воня, и колкото повече приближавах, толкова жалостта ми се обръщаше в ярост, защото какво сме виновни ние да се засели точно в нашия вход и трябва ли сега на всичкото отгоре да го храним, та никога да не се махне? Лесно ли ни е на нас? Някой нас пита ли? И накрая, наместо да му дам монета, нанасях ритник на един от кашоните му и продължавах нагоре. И ако искате да ви призная нещо, един от най-мръсните надписи в асансьора е от мен, ей така, спрях го веднъж между етажите и го издялках с ножка като последен тийнейджър.

С мама бяхме почнали да се дебнем и да си съскаме. Кой знае защо тя непрекъснато ме обвиняваше, че искам да я изгоря като някой боклук, имайки предвид да я кремирам. ‛Вие, комунистите, нали не вярвате в бога?“, дразнех я аз, имайки предвид ченгетата.

И, разбира се – само варена целина, и каша от ечемик, и всички онези полезни работи, за които си бяхме говорили с доктора. И телевизорът се гаси в осем, а най-добре изобщо да стои в моята стая. Живей да те видим, още сто години живей!.. Когато мръднех от хола, тя веднага се хващаше за телефона и почваше да набира номера наслуки, а когато улучваше, почваше с шумен, плюнчен шепот да разправя на непознатия отсреща как синът й я е затворил и иска да я убие. Глухите хора трудно шепнат, така че бързи се появявах, изтръгвах слушалката и се извинявах на слисания й събеседник от името на психодиспансера.

Доста време ми трябваше, докато се реша да разкажа всичко на Мая. И на нея не й е лесно, но аз какво да правя? Да се пръсна ли? Тогава нямаше Скайп и трябваше да ухажвам секретарката, за да ми пусне един разговор с Италия. Това ставаше така: взимах апарата, свивах се в малкото умивално килерче на офиса й и се изолирах с пердето. През талашитовата стена се чуваше как в кабинета гладуващият директор стене. На другия край на жицата Мая също трябваше да се маскира - доколкото знам, влизала в един гардероб, за да поглъщат дрехите звука на гласа й, защото сениорът се ядосвал страшно много, когато я чувал да говори на български. Сениорът е онзи дядо, който я беше наел: трябваше да му глади, да готви, а понякога и да го храни с лъжица, когато артитът му се обостреше. Не знам как да го кажа, ужасно ми е дори да си го помисля, но не веднъж ми беше плакала, че сениорът я опипвал. Плача и аз оттук, и тя оттам, и не знаем какво да правим, защото в Неапол е толкова трудно с работата, и просто не мога да реша за себе си кое е по-обидно: дали да я опипва някой, който може нещо да свърши, или някой, който не може. Опипва и нищо, и пак пробва, пак нищо, и само попържа нелегалните имигранти, които им развалят хубавата страна.

И така, след като поругахме сеньора, аз изплюх камъчето за мама и казах, че не мога вече да я понасям и хората почват да шушукат, само като се обърна, и ‛Ох, не се ли намери някаква работа, да идвам вече и аз?“. На което тя само въздиша между костюмите на сеньора и пита кога ще си върнем гарсониерата и ще почнем да взимаме стоте долара, че да може да се върне и тя.

После – какво - после теглих пак един шут на картоните на скитника, стискайки монетата в джоба си, препрочетох псувнята си в асансьора. Мама не беше легнала и ме дебнеше в ъгъла на хола, слуховото й апаратче тихо писукаше. За първи път от много дни не ме посрещна със съскане - нито за доларите, нито за целината. Това мълчание беше върхът. От тъмните дупки, където трябваше да са очите й, лъхаше празнота.

‛Какво ми се подиграваш, да не би по свое желание да го живея тоя живот, да не си ме питала, когато си ме раждала?“

Ако мислите, че в този момент тялото й се е полюшнало и тупнало на пода, и всичко е свършило, лъжете се. Мъката трая още години, до края на периода, изпълнен с намеци и подозрения. После мама отнесе тайната си в гроба, бродягата се премести да проси пред Шератън, гарсониерата неочаквано комисията присъди на г-н Симов, директорът ни приватизира и уволни, а Мая някак успя да се омъжи за шофьора на сениора. И все пак, чудно нещо: някак нещата се уталожиха, светът просветна. И най-лошият край на един текст носи удовлетворението на отметнатото преживяно.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”