Български  |  English

Ани Илков на 50?

Да изядеш жив лешояд с крива лъжица


Странно, неприлично и даже малко пошло – демек и на тоа му намериха цаката; заюбилеиха го; описаха го; кръстиха го папа на постмодернизма; отписаха го като пронумерован и прошнурован; натикаха го вече и в литературната история. Е.С.М.1 прочее – няма да стане. Първо: защото не е поет, а измисляч и сънувач, второ: защото няма как да е само на 50, след като е вързал с троен моряшки възел възрожденското и днешното. Трето и последно – кой ще се заеме с неговото опитомяване, като знае много добре, че над него ще се надвеси грубият, дрезгав и налуден глас на Ани и ще изрече: "Чекиджиев, кво се сипеш отвисоко бе…"2 – и нека от уважение към читателите премълчим продължението.

Няма как да премълчим обаче застрашителната, подривна наличност на Ани в българската литература. Нея може и да я няма, но той си е там и с присъствието си подсилва усещането за нямане. Защо ли? Ами защото е ръбест и чепат, не се побира в утаени състояния, срутва координатни системи и опровергава изводи. Ако някой трябва да понесе отговорност за определянето на 90-те като поетично десетилетие, то това е именно той и двете му сбирки „Изворът на грознохубавите‛ (1994) и „Зверовете на август‛ (1999); нищо, че повечето стихове в тях бяха написани много по-рано. Тези двете не само се превърнаха в център на десетилетието, но промениха радикално и самите представи за поезия.

Мога да го кажа и по друг начин – той върна поезията на нейния забравен от половин век обект – езика. Трудно ще намерим друг, който с такава решителност и крайност да е задълбавал в неговите корени, който да е изживявал неговите гърчове по толкова еротичен и метафизичен начин. Езикът – едновременно свят и осквернен, всеобхватен и трагично недостатъчен – е магма, която разтапя реалността, е стихия, която разполага своите ерупции в самата плът на стиха и претопява днешното и отколешното, билото и не билото. Не е свят, нито неоспорим, напротив – винаги зее съмнението в достоверността и осмислеността на нещата. Но е единствено валидната опора, градивото, което ни е дадено – дори и когато хоросанът се състои само от ярост и отчаяние.

Тези последните не само ги има, но са и дълбинни екзистенциални характеристики на неговите текстове. Екзистенциални, не емоционални – не реакция на поетичното съзнание спрямо определени факти, а способност да бъде разчетено българското и българската съдба в техните най-дълбоки и най-трагични същности. В неговите стихове няма поплак, нито зов за съчувствие; няма и печални равносметки на тема аз и света, няма хленчене, няма самосъжаление. В този смисъл той съвсем не е мрачен поет, до какъвто извод най-често води повърхностния прочит на неговата поезия. Той е устояващ – въпреки прекрачването на най-забранените граници, въпреки надвесването над най-дълбоките пропасти в българската поезия от четвърт век насам. Просто винаги е писал на самия ръб, в най-дълбоката възможна оголеност, отвъд всякакви прикриващи орнаменти и труфила. Не принадлежи към никаква установена поетическа стратегия, философия и стилистика – негова основна функция е да руши всички такива.

Вероятно затова неговите текстове са сами по себе си битие, по-прозирно и по-безпощадно от осезаемото, а не нещо, което обяснява нещата или подлежи на тълкуване чрез тях. Карнавално битие, в чиято завихреност и разпуснатост се смесват и съешават абсолютно несъчетаеми смислови и езикови пластове. Симулакруми, шокиращо жонглиране с цитати, паратекстове, които взривяват смисъла на самото стихотворение, вбиване на мощни като клинци архаизми, драстично вместване на модерни сюжети в архаична стилистика и език – всичко това несъмнено впечатлява, но би било по-добре да се види неговата функционалност, провокативната мощ на крайното, поетиката на яростта, която се реализира чрез този стил и език. Словото се явява територия, в която няма табута, няма нищо устойчиво и неподлежащо на епатиране. Дълбаенето в корена на несъзнаваното е способно да подрие и най-устойчивия смисъл, парадоксът и сарказмът поставят под въпрос самата функция на словото. Този пароксизъм, тази езикова ярост разрушават клишетата и разсичат езиковите и смислови вкостенявания, те оголват абсурда и туморите на профанното в най-светите територии на българското слово. Неговите стихове съчетават трагичното с налудна веселост, ужасното с една вцепеняваща ежедневност. Деконструкцията и демитологизацията са само процепи, през които той преминава, за да попадне в своята територия – тази на ужаса в най-оголения му вид: ужасът от бездиханното живеене, ужасът от разпадането на смислите, ужасът от това да не знаеш дали си буден или спящ и дали си жив или мъртъв.

В същия смисъл на думата – вече не стилистично, а тематично, за процеп към други територии служи и това, което е най-лесно забележимо и най-силно въздействащо в неговите стихове: отвратата от действителността, непоносимостта към простащината, пошлостта и подлостта на българския живот във всичките му социални, психологически и политически измерения. Няма по-тежки присъди и клетви от неговите, що се отнася до комунизма и неговите проекции, разчетени най-вече и преди всичко именно като простащина. В този именно смисъл, с бич в ръка между простаците в храма, Ани е политически поет – както и да мрънкат по въпроса подпикаващите прехода интелектуалци 3. И не само – смея да твърдя, че Е.С.М. и ред още текстове – като масирано обруганата статия „Сбъркали сте километъра, комуняги!‛ – са сред най-силната българска публицистика, писана някога.

Може ли подобен пич да е на 50? Според мен – не. Той живее в друго (най-вероятно циклично) време и изобщо няма възраст. Иначе си спомням как веднъж, след като гледахме филма ‛Doors‛, Ани изтърси следното заключение: "Е, така ни се пада, копеле, като не сварихме да умрем навреме." Не сварихме, Ани, наистина не сварихме – и видяхме какво е да ядеш жив лешояд с крива лъжица4 . Само че ти избяга от осцилациите на времето5 – кой знай откъде се хилиш сега и пишеш хип-хоп поезия.

1. Заглавието на неговия политически роман на 90-те, публикуван в „Зверовете на август‛ – абревиатура от Ебете Си Майката, използвана първоначално в рекламите за абонамент на „Литературен вестник‛.
2. Думи на Простия към Сложния от „Разговор на Извънвременните‛ от „Зверовете на август‛.
3. По въпроса за „безгръбначния резоньор-интелектуалец‛, който „подпикава ставащото със своите мъдрословия‛, може да се прочете в „Ай sik(!)тир‛ от „Изворът на грознохубавите‛.
4. За комунистическият орел, долетял обратно като социалистически лешояд, и
кривата лъжица може да се прочете също в „Ай sik(!)тир‛.
5. В Индия – но май само временно.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”