Български  |  English

Добре дошла, Клара!

Помните ли как бабите ни се събираха на кафе, фъдж и сладки приказки? В четвъртък следобед например. Помните ли срещите им в сладкарница ‛България“ на торта ‛Гараш“ и плезир за внучето. Помните ли кутиите им за шапки върху гардероба, маншона за ръцете в снежната утрин, когато отиват на църква? Помните ли как се гласяха за матине в зала ‛България“ или за рецитал в зала ‛Славейков“. Закопчалката на чантата щраква и копринената кърпичка с дантела по края остава забравена на масата във вестибюла. Не толкова отдавна. Макар че бабите вече ги няма. А с тях загубихме и тази неповторима атмосфера…

Ако има нещо, което първо се забелязва в тази книга, то е атмосферата. Онази, на миналото, забутаната в някое ъгълче на увитите грижливо в тензух шапки, отдавна неизползвани, самотни и горди в непотребността си. Атмосфера, която мирише на град. Това е другият белег на този роман.

През 90-те българската литература какво ли не правеше, за да се измъкне от шарените черги, чардаците, цървулите на дядо и всепроникващия мирис на оборска тор. Всичкото това селско битие, с което през времето на социалистическия реализъм някои много се гордееха, пък и какво ли друго можеха да противопоставят на това? Опитът да бъде изличено дребнобуржоазното минало почти излезе успешен. Е, слава Богу, имахме баби, които кърпеха старите си палта, помнеха и ни разказваха, водеха ни на църква и на разходка в Борисовата градина. Дотук с носталгиите. Неносталгично градът се оказа трудна за предъвкване храна от новата българска литература. Защото гостите трудно привикват. С малки изключения.

Освен градското излъчване, ‛Пръстенът с двата брилянта“ има качеството увлекателно да разказва истории. Истории, която – връщам се към началото – могат да се чуят само при приглушените разговори на чаша чай или кафе у г-жа Едикояси с приятелки. Истории, които се надпреварват една друга, често прекъсват недоразказани, друг път ненадейно се възпламеняват отново, за да подчертаят подробност, убягнала от погледа. Обичайно те са за трагични съдби, страшни и тайнствени случки, понякога просто клюки за запълване на времето, преразказ на последния роман на Пърл Бък. Нещо като сериал, в който действащите лица са истински.

От всичко това Вероника Азарова е извадила сърцевината, за да разкаже своята история – не точно за пръстена с брилянти, не точно за Курилската лудница, нито е за Клара и съдбата й, нито за адвокатката Вера Филоменова и нейния син Сава, даже не и за онова време, което сякаш само романтичните носталгици и историците помнят. Тя разказва, за да тренира паметта ни. За да съхрани – в картонена кутийка или захарница, не наследствените бижута, а бижуто забравено минало – с различните отношения между хората, с внимателното вглеждане в детайла, с вживяването в чуждите истории.

Какво освен това минало пренася тук Вероника Азарова? Ще кажа само една дума – изтънчеността. Забравена, извънземна.

Има и още, но няма да се впускам в сравнения с други литературни образци, с подобия, а и те трудно могат да бъдат назовани. Само ще отбележа - Вероника Азарова постига със своя роман нещо трудно осъществимо във вече понатрупалата се нова българска от книги с разкази и романи. Умението за разказ. Просто на пръстите на едната ръка се броят авторите ни, които могат да разкажат нещо просто, без допълнителни финтифлюшки, омотана в които историята в текстовете им често напълно се задушава и накрая просто умира.

В ‛Пръстенът с двата брилянта“ разказването няма претенции да шашне света с възможност да го вкара целия в една книга. Авторката е писала с ясното съзнание, че светът винаги се оказва по-голям. И затова е по-добре да не го пъхаме в калъпи, да не изискваме от него, а да сведем претенциите си до едно – да ни позволи да го ‛опознаем и опишем“. Само че простотата в изказа често е най-трудното за изпълнение. Думите са оголени, обикновени, но нали не сте забравили, че смисълът е отвъд тях? Също нали помните стихотворението на Жак Превер ‛Как да нарисуваш птица“? Ако не – имате го за домашно по литература! Уроци има и в книгата – по история, по латински, по живопис…

Именно с това – да остане на нивото на разказа и същевременно то да е усладително – с атмосферата, която създава, случката, историята, която небрежно сякаш преминава през едно трудно за няколко поколения време – на смяната на една политическа система с друга, на натиск върху мисленето и въобще върху живота на хората, на разместването на местата на нормално и ненормално. Всичко това разказано – мимоходом, ненатрапливо, с финес. Както впрочем се случва. Както впрочем се появяват и изчезват политическите системи във и от живота – засягайки ни, но и оставайки понякога външни.

Може би най-важното качество на романа обаче е иронията. Даже по-скоро усмивката – разбираща, но и полунадменна – както се усмихваме на капризите на децата и на възрастните. Усмивката, която прощава, но и вади на показ неудобни неща. Който разбира, ще я усети. Другите да му мислят. ‛Аз се пудря неизменно само с пудрата ‛Корал“.

А на Вероника Азарова – добре дошла в клуба!
още от автора


Вероника Азарова. „Пръстенът с двата брилянта‛. ИК „Весела Люцканова‛, С., 2006.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”