Реплика от ложата (театър), брой 7 (2446), 23 февруари 2007" /> Култура :: Наблюдатели :: Каква й е на старицата от Калкута политическата коректност?
Български  |  English

Каква й е на старицата от Калкута политическата коректност?

Няма изненада в повторния избор на драматургия от Ханох Левин от Явор Гърдев. Струва си по-продължителното вглеждане в друг ракурс на писането му за театър.

Левин е изненадващ автор. Най-малко с познатостта на драматургичния код, който пуска да работи в изненадваща посока. ‛Старицата от Калкута“ например е организирана на принципа на ‛хоровода“. От Шницлер насам той е използван в драматургичното писане поне в две основни посоки. В първата отделните миниатюри изразяват в своята цялост различни ‛ъгли“, разнородни и неповторими мигове-реалност от вътрешното преживяване на модерния човек на междуличностностното му общуване. Във втората (постмодерната) той е използван, за да се деконструират известни истории. ‛Старицата“ обаче е огърлица от миниатюри, която сякаш използва опита на двете, доколкото играе и с регламентите на междуличностното общуване и деконструира романтичната история на тялото като съд на чувствата. Миниатюрите Левин е писал (през 1999 г. той умира) в крайна, жестока иронична игра с конвенциите на общуване на (пост)модерния човек и с неговата обсебеност от телесното. Тази ирония е пусната на пълни оборти, тя играе в диалога до пълното си изразходване в края на миниатюрата и така преобръща в смях логиката, с която е отключена играта, ситуацията на срещата.

Класическият абсурдизъм в драмата превръща фарса в трагическа категория, тялото в екзистенциален затвор на човека, смеха в комична маска, беззвучна гримаса. Чрез иронията Левин довежда познатия абсурдизъм до ‛абсурд“ и връща телесността на човека, а смеха - в залата. В скечовите миниатюри на ‛Старицата от Калкута“ иронията му играе с делириумната обсебеност на всеки от собствената личност, от собственото му тяло, изискващо, изстискващо цялото му внимание, за да се спаси от смъртните си страхове от Другия, най-сетне - от страховете си от старостта и смъртта.

В крайна сметка това е крайно иронична игра с идеологията на селфмейкърството на собствената ‛вечна“ младост и живот чрез култа към едно все повече през втората половина на ХХ в. ‛индустриализиращо“ се тяло. В тази игра Левин сатирично преобръща затвореността на модерния човек, дълбоко потънал в собствения свят като в капсула.

Казаното до тук е универсалисткото измерение на драматургията на Левин, която си носи и ироничните игри с норми на израелското общество. Отворената от Левин обаче универсална перспектива я прави така привлекателна за доста европейски режисьори в последните години, откриващи в нея съществени проблемни разрези на живеещия във все по-глобализиращ се свят ‛локален“ човек.

Иронията е структурообразуващият представлението на Явор Гърдев принцип. Тя води играта с българския зрител.

Тя поражда стилния черен хумор, който предизвиква смеха в залата. Добре е, разбира се, че представлението кара публиката и да се смее, и да си се радва, че се смее ‛на сериозно“.

За мен обаче най-ценното в спектакъла е много умелото насочване на театралната ирония от Явор Гърдев към критика на политическата коректност в общуването, постановяваща задължително внимание към свещената личност и мнение на Другия. Докато всъщност ‛коректността“ прикрива, както дълбока апатия и отсъствие на реален интерес към другия човек, така и отсъствието изобщо на някакво ясно определено ‛лично мнение“. Една от най-смешните и успешни сцени в това отношение е тази на срещата между учителката по география (Снежина Петрова), която твърди, че земята е плоска, и майката на неин ученик (Вяра Коларова), която отива любезно да я пита дали не греши, или тази между красивата лекарка (Снежина Петрова), която мило изпраща младия мъж (Захари Бахаров) да си измие ректума.

Не съм сигурна, че критичността на спектакъла към видовете употреби на нормите на политическата коректност ще бъде разпозната и ще проработи ефективно, като се има предвид имитативната и предимно спекулативна употреба на политическата коректност в българското общество, а също и притъпената чувствителност към театралната ирония (грубата пародия основно се шири в театъра). Но по-важното е, че спектакълът работи в тази перспектива, че настройва зрителските сетива в по-критична посока.

Иронична е и самата употреба на кабарето, което Явор Гърдев е избрал като театрален жанр за представяне на миниатюрите. Играта на актьорите де факто иронизира кабаретните роли и кабаретния стил. В това отношение най-точна, най-въздействаща и най-ефектна е Снежина Петрова. Тя изработва великолепна, чиста и лека, форма на всяка фигура, която изиграва - без нито един излишен жест и линия. Заедно с това тя самоиронично играе с тази форма (най-откровено в кабаретните песенни интермедии). Тъкмо това двойно иронично ‛превъртане“ на формата на изиграните образи е постижение за сериозни актьори. С Явор Гърдев в това представление тя показва не нова страна на вече показваното от нея, а съвсем друга част от своя актьорски ‛регистър“, чиито възможности, надявам се, тепърва ще развива и доказва.

Наистина е смешно, когато лайфстайл списанията ласкаво, лъскаво грачат че тя е ‛страхотна“ актриса. Сякаш те изобщо консумират нещо друго, освен ‛страхотни“ обекти/субекти. Малцина си дават сметка обаче, че пръстите и на едната ръка ще се окажат много, ако се опитаме да изброим умните и талантливите актриси като нея, които имат смелостта не просто да ‛пробват нещо ново“ (обикновено преоблечено старо), а поемат риска да се обърнат към съвсем различен изказ, изпробват личността си, границите на възможностите си в създаването на образи.

Би било грешно впечатлението, че другите актьори в ‛Старицата от Калкута“ не са точните партньори. Напротив. Екипът е много добър. Именно на актьорите се дължи постигнатия от Явор Гърдев ефект. И Вяра Коларова, и Малин Кръстев играят чудесно, но в посока на по-точното, по-виртуозно използване на вече постигнати умения в очертаването на типажи, на типове характери с няколко чисти иронични жеста. Захари Бахаров е по-различен и много елегантен в пестеливия жест – особено в сцените със Снежина Петрова.

Би могъл да бъде спестен антрактът, а спокойно и някои от скечовете. Но пък в едно кабаре по жанр трябва да има и ‛номера“ за почивка и скука, известна ‛театрална“ разточителност. Освен това, на публиката така й се отпуска време, за да се настрои на вълната на спектакъла, вместо той коректно да се нагласява на вълната на очакванията й за кратко, необичайно забавление с черен хумор. Защото не това, а изпробването на способността й да си даде сметка на какво се смее, е целта.

Накрая, разбира се, се появява и старицата от Калкута, загърната в розовеещо сари, вместо вечната дама с косата. А тя никога не е била политически коректна. За сметка на това иронично се оказва единствената истински интересуваща се от живота на всеки човек. Следва аплауз, както е указвал светващият в края на повечето от скечовете надпис в горния ъгъл на сцената. Който се смял, смял, и колкото и да е некоректно, който разбрал, разбрал.
още от автора


"Старицата от Калкута" от Ханох Левин. Режисьор Явор Гърдев. Превод от иврит Жозеф Бенатов. Дизайн - Никола Тороманов. Музика - Калин Николов. Участват: Вяра Коларова, Снежина Петрова, Малин Кръстев и Захари Бахаров. Театър 199. Премиера 11 и 15 февруари 2007.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”