Септември’23: идеология на паметта" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Септември’23: идеология на паметта</i>
Български  |  English

Септември’23: идеология на паметта

Покрай паметта и забравата за едно въстание


"Септември’23: идеология на паметта1 от Бойко Пенчев излезе като част от модерната поредица на издателство "Просвета“ "Нова българска критика“. Всъщност, ако трябва да се класифицира, най-лесно би било да кажем, че това е критическа книга. Постави ли се обаче въпросът "критика на какво?", отговорите се множат: критика на историята, критика на обществото и на политиката, критика на идеологията, критика на литературата, критика на критиката на литературата.

При всички случаи това е необходимо за българската хуманитаристика изследване. В центъра на вниманието му е поставено Септемврийското въстание от 1923 година като "събитие с особен статут“. Септември ’23 се оказва провокация за изследователя както сам по себе си – с двата разказа за събитията: комунистическия и буржоазния, – така и в свързаността си със Септември ’44 – като своеобразно негово ретроспективно творение. Книгата разказва и друга, вече много по-засягаща ни история – историята за паметта и забравата, за тенденциозното изличаване на Септември ’23 от културната памет – така, както преди това тенденциозно е бил внедрен в нея. В крайна сметка интерпретацията на Септемврийските събития като умишлено изтласквана от актуалната културна памет територия отвежда към проблематиката на напрежението между социалистическата и постсоциалистическата епохи. И ако движещото иновативно усилие на текста е да разчете Септември ’23 като идеологическо последствие на Септември ’44, то крайното, по-обхватно впечатление от книгата, макар и фактически различно, също е за преобръщане - превръщането на една епоха в трафарет, на едно близко, за повечето от нас – преживяно, минало в "битак с битови кукли и бюстчета на Сталин“.



И така, в общото културноисторическо разглеждане на събитията от Септември 1923 книгата на Бойко Пенчев, от една страна, обръща внимание на изобретеността им пост фактум в идеологическата светлина, която днес познаваме. От друга страна, набляга на „отсъствието“ на тези събития от днешната „културна памет“. Това именно са двете водещи мотивации на текста в неговия културноисторически аспект. Така паметта и забравата се оказват скритите герои на книгата, като и двете са мислени като силно манипулируеми конструкти. От една страна, паметта не е такава, каквато „би трябвало“ да бъде, от друга страна, забравата не е заслужена, като и двете – и неправилното помнене, и неправилната забрава, се дължат на историко-политически и културно-стратегически причини. Тоест те не са заложени в самото естество на събитията, а са налагани отвън.

Своеобразната фигура, символизираща тази ситуация, е "кървавата бразда“ 2– емблема на събитията от Септември 1923, – която или бива активно изравяна/припомняна от 1944 до относителния край на тоталитарната епоха, или бива също тъй активно затрупвана/забравяна през последните две десетилетия . И ако забравата – по-лесно и кратко обяснима ("на равнище научни и образователни стратегии лявата гузност и дясната гнусливост спрямо комунистическото минало са си стиснали щастливо ръцете“), е по-скоро повод за създаването на книгата, то "паметта“ е нейната водеща тема. Изопачена, изобретена, изкуствено създавана и моделирана, тя се оказва в основата на цяла идеология и литературна култура – идеологията и културата на комунистическата тоталитарна епоха (ако следваме понятийността на текста).

Как Септември ’44 създава Септември ’23 – това е организиращата тематична линия в изследването на Пенчев. "Септември ’23 стои в центъра на телеологическия марксистки разказ за новата българска политическа и културна история. Нещо повече. Непрестанно актуализираният спомен за репресиите при потушаването му е един от основните аргументи, легитимиращи употребата на насилие срещу държавната власт в периода 1923–1944 – насилие, продължено в първите години след 9 септември над самата буржоазия.

Става дума за усилията на политици, общественици, идеолози, културтрегери, писатели за създаването на основополагащ мит със задна дата – за да намерят събитията от Септември 1944 своето основание, обяснение, предтеча в миналото. Книгата щрихира как от партийните конгреси през публицистиката, литературата, критиката и образователната система до частния спомен – всичко е подложено на това идеологическо внушение. Така се стига до друга важна тема на изследването – тоталитаризмът като подчиняване на „цялостния жизнен свят на идеологическата доктрина“ и тоталитарната култура, центрирана около "стремежа да се представят като тъждествени паметта и знанието, индивидуалното и общностното, опитът и светогледът“.

Особено интересно е проследяването на излизащите антологии и сборници в памет на събитията и последователността, в която биват включвани и изключвани автори и текстове в тях. Като важни за БойкоПенчевия текст се открояват, от една страна, общият проблем за манипулирането на паметта и паметта като средство за манипулиране и, от друга, конкретиката на фазите на конструиране на литературния канон.

И тук опираме до въпроса как е представена самата литература в изследването – въпрос, който влече след себе си друго питане: доколко на тези страници говори литературоведът и доколко – изобщо хуманитаристът, мислещ "комунистическата история“ в контекста на нея самата, но и заедно с контекстите на нейната пред- и следистория. Литературата в този анализ наистина присъства. Тя е представена като средство на манипулацията, като съпротивляващ се материал, най-сетне – като независима материя, употребена и недоупотребена по различен начин от тълкувателите. Във връзка с това трябва да се изтъкне едно от забележителните качества на книгата – анализът едновременно на интерпретаторската и на интерпретираната среда. В този случай манипулирането на паметта за събитията е представено през по-общия проблем на отношението опит–знание. Кое от опита ще достигне до знанието за събитията около двадесет годни по-късно и как?

В този дух (в главата "От "Септември 1923 в литературата“ до "септемврийска литература“) е разгърната ценна класификация на "септемврийските канони“ – на критическото представяне на септемврийската литература. Започва се с експресионистичния канон на предаване на събитията, въплътен в антологията на Димо Хаджиилиев "Покрусена България“ (1932). Бива проследена замяната му от партийно правоверния "изповеден“ канон, който според разбиранията на лявата критика превръща изповядващия субект в рупор на общността. Присъщо за него е жертването на литературното в името на идеологическото. Този следващ модел на четене, започващ още от съвременника на събитията Георги Бакалов, се оказва доминиращ от средата на 40-те до средата на 60-те години на ХХ в., когато "априлската" атмосфера вече е преакцентирала ценностите от "класовост“ към "националност“. Текстът експлицира този критически канон през усилието му да помири опита на преживелите събитията със знанието за Септември’23 такова, каквото то е необходимо на Партията. И тъй като стихосбирките "Пролетен вятър" на Никола Фурнаджиев и "Жертвени клади" на Асен Разцветников, сборникът разкази "Ръж“ на Ангел Каралийчев, ГеоМилевата поема "Септември“ и романът "Хоро“ на Антон Страшимиров не могат да бъдат отхвърлени, бидейки ключовите "художествени свидетелства“ за епохата (макар че не се вместват безпроблемно в оптимистично-борбения модус, към който Септември’44 задължава), то налага се умерената критика на тези автори. Обикновено те биват представяни като недалновидни жертви на емоционалността и на недостатъчната си вяра в триумфа отвъд пагубните събития или пък биват критикувани от радетелите на този критически канон заради недооценяването на организирания характер на събитията.

Тончо Жечев (подпомогнат от духа на 60-те) ще се окаже онази повратна критическа фигура, след която септемврийската литература от 20-те години вече може да се разглежда повече в нейната естетическа ценност, отколкото в идеологическата й "малоценност“. Акцентът в този реформационен проект пада върху разбирането за естетическата автономност на явлението "септемврийска литература“, като дори самата новоналожена смяна на названието говори за това. (Бойко Пенчев държи да свърже названието "септемврийска литература“ с Тончо Жечев, а не с Георги Бакалов, на когото то по традиция се приписва.)

Самата септемврийска литература от 20-те години – и най-вече текстовете на Фурнаджиев и Каралийчев – също бива анализирана, и то в един провокативен план, изострящ интуициите за модерност на 20-те години и решително включващ я в общоевропейския модернистичен контекст. В главата "Погром и тронсгресия: радостта и ужасът на безпаметството“ авторът рязко излиза от българската критическа традиция, за да представи прочит през екстатичното. Това, разбира се, не е нова стратегия, но специфичното за анализа на Пенчев е особено изявената тенденция да се излезе от националната културна среда. Авторът предлага като "контекстуален ключ“ към тази литература полагането й в "следвоенната критика на културата и индивида – критика на индивида като конструкт, продукт на сдържане на инстинктите, и на културата, разбирана като набор от застинали, мъртви форми, в които пресъхва "изворът на живота“. Изследването се опира по-скоро на Ницше (с ключови думи: Дионисово, трагическо, забрава) и на Батай (и по-точно на концепцията му за трансгресията). В заиграване на думи Пенчев пише: "Не е ли "провокация“ да се тълкуват текстовете на Фурнаджиев и Каралийчев в светлината на един "фашистки“ философ като Ницше – при положение, че става дума за литература, която мнозина, освен "септемврийска“, биха нарекли и "антифашистка“?!“ Цитирам именно това изказване поради неговата ефектност. То в случая е важно не с това, че поставя съмнително "фашисткия“ философ до съмнително "антифашистката“ литература, а с това, че изявява оня "чужд“ контекст, който като дух на времето е наистина същественият за 20-те години на българския ХХ век.

Главата "Културна памет и частни истории“ – въпреки богатия национален емпиричен материал – също в голямата си част се основава на небългарски интерпретационен фон. Тук теоретическа опора се търси при Пиер Нора, Морис Халбвакс, Ян Асман (със заимстваното от него деление "комуникативна – културна памет“), Джон Томпсън, Пиер Бурдийо (с неговото понятие "хабитус“), Пол Рикьор (с представата за идеологията като контрапункт на хабитуса), Райнхарт Козелек. Най-общо казано, темата на тази част от текста е относителността – относителността на представите за насилници и жертви; относителността на "истината“ за събитията, съхранявана от културната памет на общността и невидимо подривана от нетиражираните частни разкази – другите гледни точки – за нея.

Тук много интересни са примерите, които за пръв път с такава отчетливост разколебават с десетилетия утвърждавани представи за "белия терор“ и "народните страдания“. Далеч съм от мисълта да представя "Септември’23: идеология на паметта“ на Пенчев като идеологически детектив, но неоспорим е ефектът на изненадата при разкриването на жертвите и извършителите в тази книга. Тук традиционно състрадаваните жертви на белия терор, първо, в известна степен са подложени на съмнение като достоверност, а и на свой ред са "разкрити“ като протагонисти на терор – като бойкотиращи и санкциониращи инакомислещите.

Някои от "частните спомени“ добродушно разказват за взаимното конвоиране на "врагове“, минаващи последователно през "комунистическо“ и през "буржоазно“ село. Други разкриват насилствено включване на хора във въстанието или пък разправят за патилата на случайно въвлечени или засегнати хора, които изглеждат комично несъразмерни с патоса на "общото“ дело. "Побягнах и стигнах близо до къщата си. Гледам хора се мяркат, кучета лаят. Не смеях да отида в къщата си. Побягнах в една овощна градина, покачих се на един орех, но се изпуснах и паднах. Под ореха бил друг човек. Той бяга от мен, аз бягам от него.“ Тъй разказва националлибералът Камарашки, застигнат от събитията в комунистическото село на жена си, където бива ту бойкотиран, ту гонен, ту затварян, без сам да знае защо. Не са пропуснати и позорно бягащите водачи на въстанието, а също и подчертаното от буржоазната преса разделение на водачи и подведени в събитията. Срещаме неочаквана версия дори за смъртта на единствения персонален мит на въстанието – поп Андрей. Така читателят, очакващ да чуе как "клаха народа си, както турчин не го е клал3, читателят, очакващ разказа за доблестно умиращите мъченици за народното дело и за нечовешките лица на техните мъчители, може да остане шокиран от тази "нова история“ за Септември ’23.

Учудващо е съумяването на автора да схематизира, да подлага на съмнение, дори да иронизира "факти“с явен трагически потенциал в българската културна памет. Например традиционните за лявата преса ужасяващи сцени на мъчения на въстаници тук са наречени "барокови описания на изтезания и смърт“, като достоверността им съвсем не е приета за чиста монета. Посочен е и културноисторическият им първообраз – визиите, завещани от разказите за турското робство – ход, който с лекота ги изтръгва от нимбата на тяхната автентичност. За някои това би било цинично осветяване на събитията, за други би било новата истина за Септември ’23. При всички случаи обаче става дума за умело и дълбоко релативизиране на "паметта за събитията“.

В хода на изследването са разгледани и редица дискурсивни специфики, и поколенчески идентификации като част от създаването на големия септемрийски наратив. Срещаме атрактивни примери, като "отъждествяването между комунистическите идеи, женската еманципация и свободните нрави“ или свързването на нереализираните млади интелигенти ("младежи с едва наболи мустачки, пуснали дълги рошави коси, нахлупили изцапани каскети и облечени повечето като граждани“) с бунта, а на бащите – с добрия стар ред. Всичко това – разбира се, в консервативния, антиреволюционен дискурс. Другата идеологизираща страна пък идентифицира младите с бъдещето, превръщайки ги в свое лице. И тук книгата обръща внимание на интересно явление – как "въпросът "Чии са бащите?“ става център на символните борби, защото в него е ключът към интерпретирането на връзката между поколенията и възпроизвеждането на социалния свят.

Релативизирането на интерпретацията (на всички основни нива на разказа за Септември’ 23) е онзи механизъм, който Пенчев, освен че прилага, и изследва като централен в моделирането на паметта за събитията. В това отношение книгата има своя предтеча – задължителната за всеки, който се занимава с тази проблематика, книга на Александър Кьосев „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време. Тази подчертано иновативна книга от края на 80-те години на миналия век присъства и в текста на Пенчев. Тук са извлечени и насоки, и теми от нея, като, разбира се, напълно коректно е посочено значението й. А там, където двете книги встъпват в диалог, той звучи като разгръщане в една по-обхватна съвременна теоретична контекстовост на идеите, които в Кьосевата книга се зараждат от самата емпирика на допира с изследвания материал. Общата за двете книги тема е различната интерпретация на Септемврийското въстание от 1923 г. в левия и в десния печат. При Бойко Пенчев обаче констатацията на различие в интерпретациите не е крайна цел. Важно се оказва митизиращото реконструиране на Септември’23 двадесетина години по-късно. Така релативността на гледните точки излиза значима не толкова сама по себе си; тя се оказва радикално важна за друга релативност с много по-мащабно значение – релативността на историческата памет. Септември’44 ще припознае един Септември’23, който не че не е съществувал, но чиито съвременници едва ли биха го разпознали. Или ако Кьосевата книга релативизира самия съвременен контекст, то Пенчевата прехвърля тази релативизация в историческа перспектива напред – към една друга епоха. Нещо повече – оголва манипулативния градеж, за който е използвана тази релативизация.

Критическият текст на Бойко Пенчев завършва с темата за епическото като пресечна територия на идеологическото и човешкото, на философското и житейското. Разбира се, този завършек съвсем не е случаен, защото именно епосът е литературният род, който следва да се занимае с проблемите на човека-и-историята. Натискът на "времето“ над литературата и нейното автономно съпротивление лежат в основата на този дял на книгата. И тук по-силно от всякога биват успоредени собственият и чуждият критически прочит. Тази част наистина е анализ на епическото и на критиката на епическото, като крайната цел е да се изяви взаимодействието между епическия роман, от една страна, и критическите понятия "епическо“ и "родово“, от друга – как "самите романи донякъде се подчиняват, донякъде се борят с тези канализиращи прочита комплекси от представи“. В размислите над епическия роман тук са въвлечени и жалонните текстове на Тончо Жечев и Боян Ничев, и модерните спрямо тях тези на Светлозар Игов, Михаил Неделчев, Ирма Димитрова. Забележителни са собствените интерпертации на Пенчев на "Иван Кондарев“ на Емилиян Станев и на "Кръстопът на облаци“ на Георги Алексиев – съответно през темите за преодоляването на интелектуалеца и за идеологията на примитива...

В заключение ще цитирам обобщението на самия автор върху текста му: "Това е книга за паметта и литературата. За паметта, която не се наследява, а се моделира; за литературата и крехката й власт, с която разколебава клишетата и ни изправя пред собствените ни граници.

1Пенчев, Б. Септември’ 23: идеология на паметта. Изд. „Просвета“. София, 2006.
2"Кървава бразда“ е фигурата, означаваща съдбовното разделение на българския народ по време на Септемврийските събития от 1923. За пръв път тя се появява в „Отворено писмо“ на Георги Димитров и Васил Коларов в бр. 1 на „Работнически вестник“, окт. 1923. В следдеветосептемрийските интерпретации на събитията става представително клише.
3По запечатаната в културната памет формулировка на Антон Страшимиров.
още от автора
Д-р Елка Димитрова (1971) работи в Института за литература при БАН. Темата на дисертацията й е "Аспекти на митологичното и историчното в българската поезия от 20-те години на ХХ век. Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Николай Лилиев, Атанас Далчев", издадена в


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”