Български  |  English

Диан Чобанов (не) разчете Реквиема на Александра Фол

И тук отзивът може да свърши. Като във вица за най-кратката рецензия: ‛Х изнесе концерт с творби на Брамс. Защо?“ И за пореден път казваш: ‛Жалко!“, защото на 1 март в зала ‛България“ избрана публика бе дошла да почете по един по-различен начин паметта на проф. Александър Фол – като чуе Реквиема, написан от неговата дъщеря, много младата композиторка Александра Фол (1981). Това е Реквием без текст, без певци, без хор, без внушителна продължителност. Обратно - произведението трае около десетина минути, то е само за оркестър. В музикалната литература такива реквиеми са много рядко явление. Аз лично се сещам само за Реквиема на Ханс Вернер Хенце, който е за пиано, тромпет и камерен оркестър. Така че не може да се каже, че задачата е била трудна до невъзможност. Няма текст, но има дума, която означава. И ако имаш малко афинитет и познания, и практика да разчиташ по-съвременни музикални текстове, проблемът не би трябвало да е колосален.

Музиката на Реквиема не затрупва музиканта с технически много труден текст, но тя изисква слушане и интелигентност. В нея има интересни ‛задачки“ във връзка с пропорциите на отделни епизоди във времето; музикалното движение търпи различни ‛пресечки“, но те не са, за да го разкъсат или спънат, а за да активизират неговото протичане. Тъкмо усещане за непрекъснатост нямаше. А най-точно - нямаше никакво усещане, че някой на сцената е събрал в главата си тези девет минути или поне прави опит за това – и тук не става дума за дребни гафове, а за принципно неразбиране на партитурата. Усещането за повърхностно (не)прочитане остана. Което, имайки предвид и характера на пиесата, не може да не предизвика чувства, които като възпитан човек ще нарека ‛смесени“.

Впрочем за този ‛творчески подход“ може би има какво да каже и солистът на Втория клавирен концерт от Прокофиев – съвсем младият белгиец Филип Раскин (1982). Той е почти толкова млад, колкото е бил Прокофиев, когато е създал това изумително и рядко (у нас никак) изпълнявано произведение. Може би това се дължи и на факта, че концертът е изключително труден – и с колосалната клавирна каденца в първата част, и в скерцото – и за съпровод, и да се изтъкне характера на третата част – интермецо, който е много далеч от лириката и еднозначната интермедийност и много по-близо до скитските изкушения на композитора. Финалът ни напомня все още колко неприятности е имал композиторът заради него – още тогава концертът е бил определен (най-вече заради финала) като ‛епатаж ва младия композитор“, а някои дори са го обвинили в ‛маяковщина“ – все пак годината е 1913!

Филип Раскин е техничен, много техничен, има сценично излъчване и държи публиката. Въпросът е, че в целия този концерт-симфония не ме изоставяше чувството за разместеност на нещата или по-точно - за ненаместеност. Въпросът с импровизацията на концерт тук се разбира малко по-различно; и с надеждата, че ‛концентрацията и стягането“ ще донесат необходимия ефект, не може да се компенсира недонаучаването на нещо. Така мога да си обясня многобройните разминавания във времето; диригентът и оркестърът не помогнаха много на младия Раскин, което като че ли повлия донякъде върху излъчването на таланта му.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”